Екзистенциални проблеми на дървата за огрев (пътепис с елементи на разсъждение)
дата: 23-06-2008 @ 00:00:00 EEST
рубрика: по света и у гъз
Екзистенц - най-малкото, необходимо за живота (съществуването);
Проблем - неприятности; трудности; мъчнотии; сложен въпрос, който изисква разрешаване (изучаване, изследване);
Дърво - растителен вид с твърдо, относително високо стебло и с разклонения в горния край, които образуват корона; отсечен или отрязан екземпляр от този вид; нарязано и нацепено за огрев парче от този вид;
Огрев - топливо;
ох
Отдавна не съм писал тук. А и никога не съм си падал по писането - предпочитам да чета и максимум да копи/пействам. Не очаквайте кой знае какво писателско творение - просто едно пътеписче, започващо в София пред компа преди 3 дена и завършващо пак там - сега.
Да ви се представя - май ще има нужда да знаете кой съм и защо съм докато четете. На 27 години съм почти. Имам си солидно бирено-мезено шкембе. Сега след като си обръснах небръснатата от години брада и позамязах на човек то ми остана единствената гордост. Работя като системен администратор, програмист, уеб дизайнер, видео/аудио монтажист. Обичам нещата, които си имат дисплей, малки чаркове, платки всякакви. Все хубави дейности свързани с любимите компове и разновидностите им. Ако щете вярвайте - и жени в живота си имам - жена и още две. Живеем си в София, в апартамента на родителите ми - баба и майка през зимата и само майка през лятото. Май това ви стига за целите на историята.
Имаме си вила - не е кой знае какво ама не е и зле. В Балкана, край Искъркото дефиле. Бабичката отива там средата на всяка пролет и се прибира при нас в средата на есента. Отдава се на живот един вид. Всъщност в момента й се чудя тя как може да прави подобни неща ама нали е от друго поколение та я разбирам донякъде. Очевидно май не съм написал всичко нужно.
Миналата година през май си поръчахме дърва за огрев да има - за печки и камина. Ама 10 месеца не пристигнаха, а наличните такива намаляват и намаляват. Поразпитала бабичката комшиите и те й намерили човек, който на втория ден направо й докара дърва - 6 кубика. Обажда се бабата щастлива на майката и съобщава добрата новина. Спонтанната реакция на майката е да ми се изтърси в стаята и да ми съобщи, че утре трябва да се разходя до вилата - да прибера дървата да не ги вдигнат местните бързо действащи мургави (а и не чак толкова мургави) индивиди да се огряват те за наша сметка. Спонтаната ми реакция беше нещо от рода на "Ти как ме виждаш да цепя дърва". Абсолютно практичното ми предложение "Дай 10-15 кинта на някой комшия или циганин да свърши работата" беше подминато като гара Горно Нанадолнище от Ориент експрес. Жена ми - чула-недочула и тя се включи във вайкането що за мъж съм, кво правя аз аджеба и що не ща да ходя да прибирам дървата да се топли бабичката 2-3 години с тях. Е в крайна сметка ми втръсна да слушам безкрайното мрънкане (а колко още ме чакаше, ако откажех) и отсякох "Отивам", ама казах на жена ми да се оправя в работата и да идва тя с мен да види в кво ме забърква. Имах си едно подозрение през цялото време, че те тия дърва ще трябва и да се нацепят за да могат да влизат в печките ама и него го подминаха като с Ориент експрес жените в живота ми.
Не можах да заспя вечерта. Решихме да действаме според изключително безумен план. След като не бяхме спали по 20 и кусур часа - в 4 сутринта хапнахме в кварталното денонощно, такси до работата на жена ми за да си оправи нещата там и градски транспорт до Централна гара, после влак и пак такси до вилата. Цялото това удоволствие ни струваше около 30 кинта грубо.
Разсъждение 1:
Интересен надпис на стъклата на автобуса "При спешен случай счупи стъклото с чук". Тези хора от нас ли очакват да си носим чукове да чупим стъклата при "спешен случай" или събират пари с увеличението на билетчетата да осигурят по един или няколко чука на превозните средства от мрежата на градския транспорт. Това е тема, която ме занимаваше усилено докато пристигнахме във вилата. В момента пак ме занимава. И още дълго време ще ме занимава.
Пристигнахме около 8:30 сутринта във вилата. В момента, когато прекрачих прага на портата - с един поглед се оправдаха най-големите ми страхове - 1/2 кубик от всичките 6 беше от по-малки дървета, които можеха да се прибират директно и всички останали - трябваше да се цепят. Жена ми отиде да се преоблича, а аз реших да пробвам брадвата, колко е наточена. Е тя секирата си беше наточена ама за последно преди 10-на години бях цепил дърва, когато това си минаваше за голямо удоволствие на 16-18 годишен хлапак отишъл за няколко седмици през лятото да си почива.
Замахнах, свистене, приятен пукот - и две цепеници. Възгодях се. Рекох си "Ей сега вашта мама" и се заех да запретвам ръкави - отидох и аз да се навлека в някви одежди подхождащи повече на дейността. Излязох преоблечен аз на двора. Поизпъчих се, шортите, които бях нахлузил се впиха в шкембето и то поувисна малко ама нищо. Тайно си рекох "Къв строен левент съм" или нещо от рода. Хванах уверено едно по-голямо дърво и си го нагласих. Замахнах, свистен, болка - неземна болка в ръцете ми. Дървото беше влажно. Брадвата остави драскотина и отскочи. Спомних си страховете си, шкембето увисна пак до нормалното ми не-изпъчено положение. Опитах пак. Същото дърво - и същия резултат. Хванах друго, сцепих го (беше сухо) и пак се поизпъчих. Хванах и трето, нагласих го. Удар. Брадвата се заби. Втори удар. Трети удар. Не се цепи. Четвърти удар. Аха - чвор, че и влажно. Спихнах се отново и го сритах настрани при предното, което не успях да сцепя. Усетих паренето в ръцете си. Реших да ги намокря малко с вода. Бях започнал и да се изпотявам и свалих тениската, която бях нахлузил. Поизпъчих се малко от мъжка суета отново. Ама кат може що пък елитните селски девойки да не се възхитят на 140 килограмовия софийски левент. Намокрих си ръцете и отново се запътих решително към брадвата. Усетих отново паренето и забавих стъпка, но не спрях. Напредвах бавно, но сигурно като валяк към дупка посочена от Бойко и напълнена с асфалт към брадвата. Достигнах целта и я сграбчих и паренето отново, по-силно и по-яростно от преди. Реших, че е време за почивка. Седнах и запалих цигара. Доизпих фантата, която не бяхме изпили във влака. Изпуших втора цигара. Станах и отново започнах. Пата-кюта - сцепих още 3 дърва и 4 не успях да им направя нищо. Реших, че е време отново за почивка. Седнах и запалих пак цигара. Напръсках се с ледена вода от чешмата, погледнах колко е часа - 09:30. ЕДИН ЧАС. Един час е минал от пристигането ми и аз съм сцепил само 5-6 дърва и вече чувствам ръцете си като натрошени с чук (може би от тия с които ще чупим стъклата в градския транспорт). Имах нужда се освежа. Изпратих жена ми за бира и някаква лимонада. Всъщност и някаква манджа да напазарува. Вече давахме прогнози за колко време ще свършим работата. Най-оптимистичната за момента беше седмица (май се оказа и най-реална). Реших докато жена ми пазарува да се пробвам на още една-две цепеници. Хвърлих им се насреща. Пробвах различни технологии - с голям замах, с къс замах, само с тежестта на брадвата и ръцете ми. Не открих кой знае каква разлика и продължих да млатя както си знам - хамалската с всичка сила и тайната надежда, че дървото, което съм набелязал не е влажно и няма да има чворове. Уви - повече от половината дърва имаха изключително твърд характер по една или друга причина.
Жена ми се завърна триумфално от похода към близкото магазинче с два салама (последните два), две лимонади и една каменица. Седнах отново да почивам. Време беше да помислим практично. Решихме да обсъдим ситуацията. Направихме анализ на наличните валутни единици. Установихме, че разходите ни приближават 40 кинта. Анализирахме психологията на дървата. Аз упорито твърдях, че имат изключително твърд и непреклонен нрав, което ще доведе до поне 5 дена престой на вилата далеч от цивилизацията. Жена ми прие твърдението ми осланяйки се на досегашните резултати и обясни, че повече от 2 поредни дена не може да отсъства от работа. Аз съответно й казах утре вечер да си ходи, да си оправи пак нещата в работата и след 3 дена, че я чакам отново. Според този план с темпото с което напредвахме щяхме да откараме около седмица в джунглата наречена Балкан, обградени от ехидни цепеници.
Анализирахме варианта. Пресметнахме, че ще ни струва средно около 15-20 кинта дневно плюс за поне две нейни двупосочни пътувания до София и работата й - още около 30 кинта. Общо между 150 и 180 кинта. И болка, много болка, навсякъде. Оставихме го този вариант временно.
Установихме, че чорапите ми лепнат за краката. Стресирахме се - не очаквахме повече от ден и половина престой в тази пустош и не си бяхме взели важни резервни аксесоари като бельо и чорапи. Посегнахме към телефоните. Хванахме майката преди да е тръгнала за работа. Поръчахме й какво да приготви и как да ни го изпрати. Естествено докато организираме всичко, което е нужно се обадихме поне 4 пъти. Нормално - в цивилизацията има неща като ремайндъри, органайзери и разни подобни. Употребата им в центъра на село, където няма постоянна електричека енергия (някой комшия кат пусне котлона и лампите угасват е ситуацията общо взето) употребата на лаптопите ни и другите чудеса на съвременната техника не беше препоръчителна без юпс или друга техника предпазваща от постоянни промени на напрежението в контактите.
Окрилен от очакваната поръчка се запътих заканително към цепениците. Сцепих 2 и уцелих 8 мокри или чворести. Забелязах един комшия насочил се решително към нас и инстинктите ми подсказаха, че е време за почивка. Запътих се към почивната станция - масата с няколко стола около нея. Установих, че краката са започнали да ми се цепят и ме болят зверски. Седнах. Устаноих, че кръста ме боли зверски. Запалих поредна цигара. Установих, че ако болката в ръцете ми прогресира с това темпо скоро ще ми е трудно да държа и цигарата. Отпих от лимонадата. Комшията пристигна. Седна при мен. Разменихме обичайните приветствия.
"Дърва дойде да понацепиш а?"
"Ами да, трябва си понякога. За 2-3 дена ще ги мина всичките и ще си ходя пак."
Какъв безсрамен лъжец съм а? Ами така е - трябва да демонстрирам увереност.
"Дай да ти помогна малко" и хвана секирата. Хвана 10-на дърва и ги сцепи едно след друго. Гледах и побеснявах. Дървата, които преди малко ги набелязвах като следващи мишени - по-сухите дърва той ги нацепи. За мен оставаха влажните и чворестите. Е нищо - нали пак ми облекчи работата. Всяко зло за добро. Погледнах купчината - беше намаляла с не повече от 1/2 кубик (то защот бабичката и жената изнасяха и редяха малките парчета - да не си помислихте, че много сме нацепили). Реших да демонстрирам и аз сила. Отидох. Замах. Добре познатото свистене на брадвата. Удар. И естествено добре познатата болка. Пак мокро дърво. Ама аз съм инат - като ще демонстрирам сила поне 1 дърво ще сцепя. Пързо локализирах най-близкото в купчината изглеждащо сухо, хванах го и го цепнах. Брадвата мина като през масло. Да със сухите е лесно. Ама преди да ги отрежат и докарат, след като са ги докарали и стоварили беше валял дъжд. И не бяха много сухите. Сцепих още 2 изглеждащи по-сухи и прецених, че е време да си починат крака, ръце, гръб и кръст. Да довършим лафа с комшията. Не е учтиво все пак да го оставям да стои самотен край лимонадата докато аз се трудя и се опитвам да си направя харакири. Върнах се при него. Избърсах морно чело с ръка. Ръката ми започна да лепне. Малко по-късно установих, че за тая цел кърпата е по-практично средство, но и до там ще стигнем.
"Бай Иване - до 2 дена ще ги свърша като нищо. Мини утре да пийнем по една-две бирички." Ах, как безсрамно лъжа. Два дена ли. Месец сигурно щеше да ми трябва. Позасмяхме се с бай Иван и поговорихме още малко общи приказки. Той си тръгна. Жена ми и тя реши, че отдавна не е почивала и дойде. Погледнахме часовника. 4 часа, а само половин кубик сме ликвидирали и тепърва започва бавната и тегава работа. Опитах отново да сцепя няколко дърва. Установих защо трябва да ползвам кърпа за бърсането на морно чело. Брадвата залепваше за ръцете ми. Техниката, която ми беше хрумнала да отпускам хватката части от секундата преди удара така не можеше да сработи. Отказах се. Жена ми реши да се прави на мъж. Хвана тя брадвата да цепи тя. Беше опасно. Не само за нея. И аз на 5 метра встрани се чувствах застрашен. Беше и смешно. Само за мен. Отказа се. Все още е цяла. Решихме да хапнем набързо и да легнем да спим - все пак не бяхме спали над 24 часа и умората си казваше своето.
Стълбището. Спалнята ни е на последния етаж. Болката при изкачването на всяко една стъпало. Качихме се. Съблякохме се. Лъхна ни миризма на пот и крака. Дружно съжалихме, че не сме си взели повече резервни дрешки и най-вече чорапи. Легнахме охкайки. Наместихме се. Охкайки естествено. Вече ни болеше всичко, навсякъде и по много. Събудихме се около 21:00. Аз само бях предремвал. Болката не ми позволи да заспя нормално. Изпитвах нужда да изпикая лимонадата и каръщината. Изпитвах нужда и да ям и пия. Замъкнах се до най-долния етаж където е тоалетната. Отървах се от излишните течности и се заех да осигуря. Помотахме се час-два из двора и къщата чудейки се какво да правим. Бабичката пристигна и съобщи, че доставката на жизнено важните чорапи ще пристигне чак утре сутринта. Бяхме обречени на цяла нощ смрад (май пропуснах да спомена, че там има проблеми с водата). Качихме се пак в спалнята, поговорихме си. Обсъдихме варианти за по-безболезнено свършване на работата. Предложих да сложим табела, че даваме чаша лимонада за всяко сцепено дърво. Жена ми предложи да пробваме като в "Приключенията на Том Сойер" сцената с боядисването на оградата. Аз специално се усъмних, че бих могъл да изразявам удоволствие докато цепя дърва за да подмамя някой заблуден селянин, който да ми плати за да ми нацепи дървата, но реших да го премълча това. Малко по-късно заспахме без да сме измислили нищо.
Събудихме се около 4:15 сутринта. Станахме, хапнахме и седнахме да си говорим докато дойде време да продължим с екшъна. Около 5:30 аз неудържимо сграбчих секирата и се хвърлих към първото за деня дърво. Игнорирах мускулната треска, болките в краката, гърба и кръста. Замах. Познатото свистене. И познатата болка естествено. Огледах подозрително дървата. Естествено беше паднала роса и всичките бяха мокри. Почихнах си малко. Пробвах пак. Събудих няколко комшии. Бабата се показа на тераската да ме пита полудял ли съм да блъскам с брадвата в 5:30 сутринта. Колкото до поредния опит - естествено беше неуспешен. Отидох да си почивам пак. Бабата се присъедини към нашата ранобудна дружинка. Каза, че е говорила предната вечер с един комшия да свърши работата. Заслушахме с надежда. По-късно се разбра, че тоя комшия не е сигурно дали ще се появи. Не можехме да си позволим лукса да бездействаме. Продължихме да млатим. Работата потръгна. Дърветата се цепеха лесно вече поизсъхнали от росата. За 6 часа успях да видя сметката на още 1/2 кубик. Започнах отново да се възгордявам и да развявам брадвата все по-уверено над стойната си снага. Към 13:30 пристигна комшията. Каза, че ще нацепи дървата за 10 кинта. Полудях от нерви чувайки това. Установих, че като съм бил изпращан на тази мисия никой не е пробвал даже да потърси човек за тая работа. Комшията започна да размахва брадвата. Възмутих се. Даже не редеше дървата да са му удобни, а директно по купчината млатеше и те се цепеха - на две, на четири парчета. Побеснях. Отидох да редя дървата на предвиденото за целта място. Усанових, че това, което са подредили жена ми и бабичката, ако се вземе погрешната цепеница ще се срути върху нечия глава. Започнах да редя аз дървата. Жена ми бързо се отказа да се занимава с това виждайки, че досега е правила всичко погрешно. След час попитах как върви цепенето и жена ми каза, че е преполовил купчината. Откачих. Бабичката изникна отнякъде и каза, че за още 2 кинта ще ги и подреди момчето. Вбесих се още повече. Разгледахме разписанието на влаковете и решихме кога ще си ходим обратно към цивилизацията. Тръгнахме си. Изхарчихме още някакви пари. Общата сума без заплащането за момчето, което свърши цялата работа за 3 часа беше около 80 кинта. Отново побеснях. Пристигнахме в София. Естествено никое такси не искаше да ни вземе за по-малко от двойната сума. Охкайки се замъкнахме до автогарата където се натоварихме на един ОК, който си ни закара на нормална тарифа до вкъщи. Последваха кратки и бурни скандали. Зарекох се публично, че аз работа, която не съм квалифициран да върша няма да се опитвам да върша вече. Нахлух в банята. Взех един душ. Седнах пред компа. Пръстите ме болят. Ръцете ме болят. Всичко ме боли. Защо го пиша това сега? Защо не изчакам седмица да отмине болката и мускулната треска? Може би спомена ще избледнее. Може би няма да съм толкова изнервен след седмица, когато болката и нервите ми са се успокоили.
ПП: Историята е истинска. Съжалявам за сравнително отрязания край, но просто не съм в състояние да описвам пак всички подробности.
|
|