Сто метра цинизъм
дата: 15-07-2008 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
Вървеше забързано по тротоара, закопчал захабеното си кожено яке до шията и нервно пушеше цигара. На светофара го пресрещна поизмръзнала грозновата девойка с куп бумащини в ръцете. Обикновено подминаваше младежите с листовки като пътни знаци, но тъй като вече беше станало червено, нямаше накъде да избяга. Момичето натика един лист със снимка на кльощаво дете в лицето му и заприказва припряно, макар и малко смутено – и тя, като него, знаеше, че на никого не помага:
- Това е Коко. Той е само на пет години, а има левкемия. Събираме му пари за лечение и може да дадете, колкото имате…
- Нямам. – отсече – Съжалявам.
Почти винаги беше учтив, но само толкова. Не ставаше дума за коравосърдечност, просто не можеше да помогне на всички. Нямаше и кой знае какво желание да го прави. Дори изправен пред неприятната истина за малкото момче, което умираше бавно, той не се поддаваше на излишни емоции. Знаеше, че детето най-вероятно нямаше да получи и стотинка от двата лева, които посинялата от студ ученичка му искаше за картичка. Ако въобще Коко съществуваше…
Стана зелено и той пресече. Старателно изгаси фаса си и го хвърли в кошчето на ъгъла. Нямаше много смисъл – съдържанието му отдавна беше преляло и навсякъде се мъдреха боклуци, но той се стараеше да не е като всички останали селяндури. Поне не докато все още има неизкъртени кошчета тук-таме. „Ами аз?” си помисли, докато вървеше – „Като се поболея от шибаните цигари? На мене ще ми помогне ли някой?” Разбира се, че не – той щеше да си е виновен. „И не искам! Ако мога сам, ОК. Ако не – ще се мре.” За секунда превъртя мислите си назад и отново видя снимката на педя от носа си. Не. Беше прав. Нито е той човекът, от когото трябва да се търси помощ, нито може реално да направи нещо. Въпреки, че формално се запозна с Коко, за него той си оставаше в категория китаец – един от милиарди, чието съществуване ни най-малко не влияеше на вътрешния му свят. Страданието на евентуалния Коко го трогваше до някаква степен, но апатията или, по-скоро, обективният му поглед на нещата го възпрепятстваше да прояви повече съчувствие от това да отбележи факта, че „съжалява”.
Той смяташе, че човек трябва да съжалява, единствено когато е наранил някого, без той да го е заслужавал. Удобна мисъл, която опасваше съзнанието му като обръч и не му даваше да се разпадне под натиска на различните преживявания, които съпътстваха неговото съществуване. Пречеше и на външният свят да нахлуе с пълна сила и да предизвика същите последствия – разпад и тотално отчуждение. А може би помията вече беше нахлула и налягането между "вън" и "вътре" се беше изравнило неусетно?
Забързаната крачка и престоят в джобовете на избелелите сини дънки беше постоплил кокалестите му пръсти. Той се изкашля в шепата си и запали поредната цигара – имаше да повърви още няколкостотин метра...
Бележка на автора: като за първо писание реших да пусна тази кратка депресарщина, дано ви разчовърка, а ако не - плюйте ме на воля!
|
|