Нямам нищо общо с историята освен,че я измислих(то си продължава)
дата: 25-07-2008 @ 00:00:00 EEST
рубрика: по света и у гъз
Как се стигна до проблемите ли?Много просто,бързо и болезнено.Преди да продължа ще кажа,че този разказ е литературно произведение;то, естествено,си е чиста измислица,никой от героите не е истински и не може да бъде,защото такива хора,както всички знаят,не съществуват.
С парите от немците си живяхме добре.Ходихме по барове,клубове, купони.Не,че това не сме го правили и преди,но си е друго да можеш да почерпиш и да си ларж.Моята приятелка беше особено приятно изненадана и беше достатъчно умна да не пита много-много.Рошавия се сдобри с техните,аз отидох на едноседмична екскурзия по черноморието.Пътувах на стоп,спах на палатка,запознах се с доста интересни хора.
От Иракли до Созопол ме взе на стоп Жоро.Трийсе и няколко годишен с усмивка на ерген.Караше бързо,но обръщаше внимание повече на себе си,отколкото на пътя. Говореше неестествено бързо,но за щастие свързано.Позна коя зодия съм и като му казах датата,на която съм роден,той изведнъж спря да говори толкова рязко и внезапно,че си помислих,че едновременно с това ще спре и колата.След това Жоро се засмя и каза,че преди няколко години на тази дата му правили някаква сериозна операция.Аз отбелязах,че явно операцията е била успешна и е минала чудесно,след като Жоро се радва толкова.
-Не знам дали е била успешна,но аз наистина се забавлявах чудесно.Слушай!Лягам на операционната маса и ми слагат упойка,казват ми след 10-20 секунди ще заспиш.Но аз не само,че не заспивам,но съм и напълно в съзнание.Дълго спориха дали да ми бият още една,защото било опасно и след като го сториха аз все още си бях в съзнание,макар и да завалвах думите.Настана объркване,а след още инжекции равняващи се на 4-5 свръхдози аз се зарибявах със сестрата,псувах хирурга на майка,който хванал ножа вече така ми се изнерви,че всеки момент щеше да започне операцията.Объркването прерасна в суматоха.Операцията трябваше да се извърши моментално иначе щях да умра.Биха ми всичката упойка,която им беше останала с аргумента,че така и така ще се мре.”А от упойката ще умреш много по-безболезнено”-каза сестрата.Тя бе наистина мило същество.Както бях вързан с каиши щяха да почнат да ме режат,както съм си в съзнание ако имаше полза от това-за да се извърши фината операция трябвало да съм неподвижен като мъртвец.И те употребиха последната си упойка,и аз все още упорито бях в съзнание,макар и доста замъглено.Тогава в лекарския екип настана паника.Той наброяваше вече цяла тълпа,защото професори и академици бяха дошли да видят и изследват моя изключителен случай и нетърпеливи да направят аутопсията май се сбиха.От всичката тази сган единствено сестрата се сети да попита дали съм употребявал упойката Х. А аз:”О,Х ли?!Аз се чудих ко било!Преди много й се кефих.Употребявах я всеки ден.” Тогава ангелското й лице се изкриви от злоба,видях как хвана нещо,което приличаше на дървена табла и с две ръце,бели като мрамор,я стовари върху главата ми.Когато се събудих ми казаха,че са извършили операцията,но с нея само са ми удължили малко живота,който според тях ще ме напусне след 4 най-много 6 седмици: ”Съжалявам”-така ми каза доктор Стоянов и излезе.Чудесна новина за добро утро.Оттогава минаха 6 години.Три месеца след операцията отидох да намеря в болницата д-р Стоянов да го питам какво не ми е в ред,че съм все още жив.Казаха ми: „Доктор Стоянов почина преди две седмици.”
„Съжалявам”-казах аз и излязох.
Почти бяхме стигнали Созопол,когато попитах Жоро защо е още жив. „Не знам-вдигна рамене Жоро-Може операцията да е била успешна все пак.Но ще ти кажа нещо,Джони:Никой не може да те убеди,че не си безсмъртен.Технически невъзможно е."
Чао-чао и аз тръгнах да се шматкам из Созопол.Вече бях останал без никакви пари,но поне имах малко храна в раницата.250 кинта,колкото и много да изглеждаха тогава всъщност се харчат за дни.
Изкъпах се в морето, добре поплувах и тръгнах да се разхождам по плажа.Небето ставаше все по-страшно,защото караше морето да придобива цвят на нещо,което е гладно.Една мрачна вълна намокри десния ми кец,защото вървях на север и аз се почувствах като сладка хапка.Така ме наричат и мацките,но си казах повече да не им го позволявам.
Облаците ставаха повече отколкото небето можеше да побере-таван направен от вода.Скоро най-вероятно щеше да завали и аз трябваше да взема решение дали да разпъна палатката или да се скрия под някоя стряха в града.Мразех да вземам решения.Навлякох един анорак с качулка,проверих дали дъждобрана е на мястото си,но той не беше там,а в друг джоб.Добре,както и да е,продължих да вървя.
На един самотен плаж видях едно съвсем самотно момиче.Предвид цялата обстановка не беше странно,че отидох да се запозная,седнах до нея,а тя заплака отново.Един кораб потъваше в далечината без никой да го вижда.Уплашена рибарска лодка със счупено гребло се опитваше да се добере до далечния кей.
-Няма да успеят преди бурята да дойде-каза тя с глас на мрачна увереност,че всички ще умрем,а ако някои останат случайно живи то не е случайно,а мъките да продължат.Тя не ревеше;просто сълзите се стичаха върху сивия й анорак и аз запленен от тази гледка не бях забелязал кога е успяла да извади бръснарското ножче,с което рисуваше червени линии върху лявата си ръка.От тях разцъфтяваше кръв.Правеше разрезите бавно,без злоба,концентрирано и внимателно,с някаква невидима,дълбоко и на тъмно стаена ярост срещу сътворението(може би неосъзната).Правеше раните си(своите бъдещи белези)почти нежно,подобно на майка,която подстригва главата на дъщеря си нула номер-някаква объркана настойчивост.Беше невероятно.
В соленият въздух,натежал от натиска на облаците,се движиха неестествено бавно чайките очакващи най-лошото.Имаше и такива,които не очакваха най- лошото.Те не очакваха нищо и плуваха по гръб.Ставаше все по-хладно.
Попитах момичето до мен дали има чисти ножчета.Тя имаше цяла кутийка.
На един самотен северен плаж едно самотно момиче и едно самотно момче с по едно бръснарско ножче,всеки сам на себе си драскаше,режеше и кълцаше ръката си.За охлюви,които се варят небето е капак на тенджера.
Тези две нещастни деца,макар и само на половин метър едно от друго,бяха разделени в самотата си на разстояние огромно,каквото е разстоянието от повърхността на земята и два метра по-надолу, каквото е разстоянието от вълка до луната.Те водеха разговор и бяха за малко малко щастливи в маниакалната депресия на безсмъртни бленуващи за самоубийство.
На следващия ден,докато вървях по шосето,печеше ужасно и беше толкова задушно и горещо,че си спомних за деня,в който погребваха баба ми.Тогава всичко беше до такава степен абсурдно-слънчевите лъчи,които притежаваха реална тежест и натискаха главите ни надолу;задушен въздух,който ти пречи да мислиш и цветя,адски много наскоро убити цветя увити в целофан;слънчевите лъчи,сякаш сами издълбали дупката,стигаха чак до дъното й,но то ги разпръскваше,отблъскваше ги сърдито.Тогава в този толкова светъл ден(толкова,че не се виждаше почти нищо)всичко бе до такава степен абсурдно,че ми идеше да отида до мястото,където бяха поставили баба ми, близо до дупката в огромното равно поле,да й бия два шамара и да й кажа; „Не се прави,а ставай!”
Добре,както и да е,продължих да вървя по пътя към Варна.Преди малко бях излязъл от Созопол(късно сутринта) и исках да си хвана стопа към Варна.Ръката ме болеше и предпочитах да пека раната на слънце вместо да я покривам,но трябваше да си сложа една тънка блузка с дълги ръкави,защото никой нямаше да ме качи на стоп.Защото отдалеч се виждаше,че това не е обикновена рана.Вчера се постарах и успях доста успешно да издълбая кратка математическа диаграма или по-скоро знак,който означава”съществува поне едно Х”.Всъщност това бяха просто две оградени букви,но ги изкълцах толкова изчистено,че не можеше да изглежда случайно.
Вече нямах никаква храна и усещах лек глад.Приближих се до едно сливово дърво и се наядох с току-що узрелите му плодове.Отдавна съм спрял да възприемам месото като храна и често съм си правил опити от рода на два-три месеца само на растителна храна да видя какво ще стане.Така че с изхранването нямам особен проблем.Не,че вместо сливи не предпочитах баничка,огромна салата,горещ хляб,но какво да направя.
Явно не съм изглеждал особено свежо,защото вървях отдавна,а никой не ме качи,което е странно-стопа винаги ми върви идеално.Имах малко огледалце в раницата и го използвах да си огледам физиономията.Да,наистина не изглеждах добре-лицето ми бе прекалено бледо и отпуснато,погледа прекалено угаснал,малката сянка,която правех бе някак посърнала,а стойката ми бе откровено унила.
Това състояние не можеше да се дължи на махмурлук или нещо подобно.
Явно не трябваше да ям тези гъби сутринта.Обичайки експериментите,никога не забравям,че някои от тях съвсем определено предразполагат организма към смърт.Но без елемента риск просто не е интересно,а аз обичам да ми е интересно.
Тази сутрин инстинкта ми на патил експериментатор бе надвикан от желанието на препатил токсикоман.С две думи:отрових се.Почти нарочно.Всъщност се надявах гъбите да се окажат халюциногенни,но не исках халюцинации вследствие на отравяне.За съжаление ангелът на смъртта е съвсем реален,но сутринта предразполага към известен оптимизъм и за свое оправдание ще кажа,че никога не съм вярвал,че ще умра-няма да се отърва толкова лесно.
Докато аз казвам тези думи с лека доза хумор,макар и напълно сериозно,то когато ги чух от устата на Рони-това ужасно момче с мрачна съдба-тези думи звучаха сякаш си в преддверието на ада и чуваш ясният глас на някой от вътре,думи казани без страх,но с тон на прокълнат,с тон на дете,което току-що майка му го е набила,баща му го е напсувал,и докато братчетата и сестричетата му се подиграват,колата потегля без него в неизвестна посока и завинаги.Тоталната изолация.Глас на изгонен по средата на пътя,изоставен,безотговорен.Може би гласът на Каин,след като са му поставили печата да не може да бъде убит.
Беше преди време.Попитах Рони: „Не се ли страхуваш,че скоро може да умреш?”
-Отдавна не вярвам,че ще умра:няма да ми се размине толкова лесно-така каза тогава Рони.Беше ужасно.
Но страшните истории после.Засега без ужаси и без Рони.Засега става дума просто за мъчение-моето отравяне;поредно,но с всички изгледи за последно.
|
|