Матадори
дата: 27-11-2008 @ 09:06:57 EET
рубрика: дневникът на
Бях с моя бръснат приятел, който си татуира Чък Норис на кирилица. Е, на гърба де. И с химикалка. Почитател му е откакто разбра, че дядо ти Чък е мъртъв от седем години, но Смъртта я е страх да му го каже. Такива бяхме и ние. Безсмъртни.
Беше едно от последните по-безсмислени събития. Доведе ни до там, че сутринта се осъзнахме у приятелчето ми, с лостчето за мигача от някъв джип. В него бяхме влезли през нощта, не зная точно как. Ама колко му е?! Спомен имам, че аверчето „караше“ към морето и рязко псуваше в опитите да върти заключилият се волан. Аз, седнал отзад, бях дамата с бялата шапка и пеех стари градски. Предполагам, гледката е била от силно селскостопански характер. Разбира се, не се движехме, а се лигавехме в паркираната кола. Аз, дърво пиян, цигарата не можех да си запаля, камо ли джипа. Но въпреки частичната си парализа докопах мигача. Не, че го откъртих, ами лостчето си ми остана в ръката. Взех го, щото при проверка от органите на реда, да докажа, че като участник в движението по пътищата сме в изрядна изправност- както аз, така и пазарската количка, която си бутах. Ще каже някой- тва с количката съм го правил е-хеее... И ще сгреши. Щото с превозното средство не гонех спортно-увеселителни цели. Служеше ми, за да не мъкна тафнатите педесе кила цимент на ръка. Не стига, че аз извлякох (с див кикот) торбата BauMit от някъв китайски, а оня моя тип не искаше и да ми помогне да я носим. По-занимателно му се струваше да ходи като членестоного по паркираните коли на хората и да вади на показ мозъчната си куцота пеейки несвързани фрази от Титаник.
Герой!
След опити за демолиране на химическа тоалетна, уриниране върху няколко скутера и бутането им на земята, мазно се озовахме с количката, смесения портланд цимент и неква задочна саксия пред входа.
-Е к-к-к-ак ше го качваме тв’а бе, мал’умник?!- До третия етаж, без асансьор, естествено.
-Ай шшш’му иба...- дръпна с три пръста пълната количка той и и я заноси.
Аз след него- цимбур-цимбур- повече я люлея отколкото вдигам. Действието е далеч от плавно.
Колко труд сме положили за тази операция се разбра чак вдругиден, когато се изкривихме да изнесем плячката обратно.
Събудих жена му с команда за пълнене на ваната с вода, да се намерят пясък и лопати:
-Веднага!!! Банята пра’йм!!! С-с-спа с-с-сентър!!!- аз, с разпльокана на сурата ми усвмивка. Тя нещо се дърпаше. Като детска пишка. Бягаше от задължение, така да се каже.
Какво се случи после се сещаш- събудих се на масата в кухничката им. Кофти е, сутрин първото нещо пред очите ти да е мушама. Oще по-кофти е да е мъж. Сега бяха и двете. Бръснатата глава на ортака килваше отмерено ту към некви сухи кебапчета, ту към изветрелите бири. Явно имаше още такт. След като и с очите си усетих смрадта, насълзен напуснах кухнята.
Антрето приличаше на бетонов възел Златна Панега след порой, а на стълбището неква любопитна комшийка питала нащо булче кой правел ремонт... Инструктирах я бързо.
-Кажи й, че е папата, да й ....!- надявайки си белосаните обувки, крив и рошав, изломотих.
Излязохме на по шкембе двамата. Жена му оставихме да чисти.
Щото такава кочина издържа ли се?!?
|
|