До Италия и обратно, август '2008
дата: 02-03-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: по света и у гъз
1.Пътуване до остров Елба, Тиренско море
Отиваме на остров Елба. Убиваме се от път в северна посока. Сърцата на Санти и Оги с Мира успяхме да трогнем само веднъж и то със смъртни заплахи, за да спрем да пушим. От някакво градче Порто Ферарио на брега на Тиренско море, трябваше да вземем ферибот, с който да пътуваме един час до острова, да видим къде е живял Наполеон в последните си дни, да си направим снимки, да ядем сладолед, пица, да пием кафе... въобще все обичайните неща. И си чакаме ферибота, когато като гръм от ясно небе, се изсипа пороен дъжд, ама все едно с кофи и бидони изливаха върху нас.
Притъмня, загърмя, заизпарява се водата от нажежения асфалт, настана една мъгла, една суматоха, един всемирен потоп, в който дъждът падаше от ниското притъмняло небе апокалиптично, а ние газехме в локви над глезените. Мокри до кости се вмъкнахме в някакво автобусче, което извеждаше хората до фериботите, които пък уж бяха на десетина метра от нас, ама в това време, в тази пелена от дъжд, изобщо не ги виждахме. То на педя от носа си не виждахме, даже и се намирахме с крясъци, като слепи прилепи в сумрака. Помолихме шофьора да ни откара до кораба, а той въобще не се трогна от гротескния ни вид и любезно ни помоли да се махаме. И понеже нямахме План "Б", се ометохме.
Как стигнахме кораба не знам, от чадъра, който Санти купи от морската гара бе останал само металния скелет, но аз упорито го стисках и държах над главите ни. И въобще не търсихме вход за кораба, ами влязохме през хангара, откъдето товареха стоки или автомобилите на пътниците. Като ни видяха, работниците на огромния ферибот се съдраха от смях, а като се огледахме и видяхме себе си в очите на другите- ние също. Качихме се в салона за пътници, всички хора се хилят, а ние, оставяйки реки от стичаща се вода след себе си, се свихме в един ъгъл да се сушим: с кърпи, салфетки, покривки, пердета... каквото намерихме. Санти заспа, аз намерих един склад, в който се оказа климатика на кораба, онази огромна машина, която изпускаше приятна топлина и останах там, за да изсъхна. После като се изясни времето и видях красотата в открито море, зарязах и климатици, и килери, застанах до някакви французи, които с ръкомахане и гимнастика се опитаха да се социализират и да говорят с мен, и снимах през целия път до остров Елба. Мира и Оги също, но те бяха някъде горе по палубите.
Пристигаме цялата компания фенове на пътешествията най- после на острова, вече полусухи и щастливи. По- важно беше, че си спасихме техниката, а мокрите гащи могат да си се сушат и в движение. Времето- супер. Пече слънце, от онова, заради което можеш да намразиш средиземноморския климат, хората се разхождат. Цял час се мотахме насам натам, питайки глухи и зле гримирани бабки къде е къщата на Наполеон, а те ни пращаха в разнопосочни посоки, явно им се струваше забавно. Накрая се отказахме да търсим и отидохме на плажа.
Ахнах като видях брега. Не беше от пясък, а от полирани цветни камъчета, от които си "набрах" около три килограма, натъпках джобовете си с камънак и събрах смаяните погледи на италианците от острова, които се разхождаха наоколо. По това време Санти се бе запалил да снима "аморета"- снимки на влюбени хора, така ги нарекохме- "аморета". И видя двама пубери да се целуват под една хавлия, та се зае да документира любовта им. Мира, Оги и Грета също си правеха снимки, а аз... аз "берях" камъни. Е, снимах две чайки там, за да не е без нищо. Тръгнахме от плажа и Санти каза: "Ани, имам интуиция, знаеш, върви след мене, ще намерим наполеоновата къща". И аз му вярвах, защото отдавна се беше доказал; защото той наистина сякаш има компас в задника си, получава факсове от космоса или мозъка му ползва сателитните карти на гугъл. Поведе ме по някакви стръмни улички, първо до една катедрала, в която снимах и палих свещички, от онези кичовите, дето светват като се пускат монети. После и хапчета пихме с Мира, че явно от дъжда настинахме, заболяха ни коремите ужасно, ама превити на две- снимаме, представете си само.
Със Санти поехме по една стръмна улица нагоре, наистина намерихме къщата на Наполеон, снимахме я, ама загубихме другите трима от тайфата. Намерихме и музей някакъв, снимахме залива от ръба на крепостните стени и тъкмо намерихме и едно панорамно място, от което като на длан се виждаше града и залива- като люсна пак един дъжд, ама още по- противен и още по- проливен от оня другия. И пак настана библейска страховита тъмнина, пак гръм и мълнии, всички се изпокриха по къщята, а ние- няма къде да се скрием, освен под един плешив бор. Казах на Санти: "Хайде да питаме някой би ли ни поканил у дома си. Или да влезем в онази кола на паркинга, от която собственикът и не може да излезе заради пороя", а той само ме погледна с оня поглед, от който кръвта ми се смръзваше, след който винаги следваше иронично шовинистично изказване, а не дай си боже викнеше- тогава стъклата на прозорците се пръсваха навътре, а птиците се тръшваха мъртви на земята. И в този момент видях една телефонна кабина, ама от онези старите, дето приличат на стъклен гардероб и можеш да влезеш вътре, да се затвориш даже. Хванах го за ръката и го задърпах натам, защото апаратите си рискувахме да загубим вече от тази втора баня под дъжда.
Стоим си в телефонната кабина и кой с каквото може запушва пробойните. И пак смях. Не стига, че тясно, ами и мокро, размириса се и на ръжда. Най- после пустото небе се нарева, дъждът отслабна и о, чудо- спря! И тогава видяхме нещо невиждано, над залива извиха гръб три големи дъги. Невероятна красота, а морето от една пролука в облаците се огряваше от слънцето. Трябваше да си тръгваме със Санти, защото имахме половин час до отплаването на кораба, а другите ентусиасти от групата, щяха да останат, защото мислеха да пренощуват в хотелче до морската гара, от която тръгнахме в Порто Ферарио, защото отиваха на другия ден планираха да видят Флоренция.
Заслизахме по стръмните улички, които имаха почти 45 градусов наклон, то не бе улично пързаляне, не бе падане с троен аксел и двоен тулуб, не бе чудо... Как може строителите да изберат такива улични плочки? Освен ако не са били садисти. А хората явно имаха алпинистки обувки, иначе ума ми не побираше как балансираха по улиците на града си. И сняг ако валеше там, въобще пък не си ги представях как биха се придвижвали. Пребихме се докато слезем до центъра. Сякаш не стигаше това, че отново бяхме мокри до кости, ами сега и насинени. И уж сухи обувки и дрехи щяхме да си купуваме от магазинчетата край пристанището, ние си купихме картички, захласнахме се по фото албуми със снимки от града и после през локвите на пристанището на бегом догонихме кораба.
Пак станахме за смях. Хората, работещи по палубата ни, видяха и ни чакаха, не вдигнаха мостика, ама се смееха така, че се чуваха чак долу. Качихме се, корабът отплава, а ние отново си търсехме място за сушене. С ужас установих, че корабите явно са различни модели и този нямаше ни килер, ни склад, ни нищо. Това бе нарушаване на човешките ни права. Остров Елба от морето изглеждаше като Венеция, Санти ме задърпа към палубата, каза: "Има вятър, ела да се правим на платна, ще ни издуха". И сякаш наистина си имаше представа, какво ще се случи. Изведнъж се изви буря, ама казвам ви: на кораби съм израснала, все около морето живея, такова чудо не бях виждала. Вълните бяха толкова големи, че прескачаха кораба и си играеха с него както дете с новата си играчка. Вятърът ревеше и дълбаеше в морето бездни, а дъждът се изля отново страховит и всепроникващ.
Настана суматоха по палубата, моряците крещаха да се прибираме в салона. Блъскайки се в стени и парапети, падахме, ставахме, лазехме всички до пътническия салон. От цялата суматоха най-доволни се оказаха чистачите на кораба, защото Санти си беше купил някакви гумени сандали, които като се пропиха с вода, оставяха черни следи след него, подобно на автомобилните гуми по асфалта. А те го следваха с усмивка, с неистово търпение, с кофи и стирки. В името на фотографията, без малко да паднем зад борда и да се издавим като плъхове. И отново се оказахме мокри до кости.
Вътре в салона на кораба хората се опитваха да седнат и да се омотаят с предпазните колани. Включиха се аларми, изгасна осветлението, светна аварийното. Зазвуча по уредбата в салона предупреждение на английски, немски, френски и италиански езици да сме запазили спокойствие, щото всичко било наред, което освен че никой не чуваше, едва ли му и вярваше. Корабът се люлееше като обезумял, падаха шкафове, маси, столове, а от бара чаши, бутилки, витрини се трошаха, ротативките от залата се откъртиха от стената и с грохот се пръснаха в салона. Хората пищяха, повръщаха, падаха, ставаха... Светът се завъртя пред очите ни и падна в нищото. Аз съм стар морски вълк, никакви морски болести не ме хващат, Санти също се оказа с имунитет. Седнахме в един ъгъл, в някакво сепаре, с крака и ръце се подпряхме в стените, за да не паднем. Заливахме се от смях и се опитахме да снимаме нещастните хорица. Може би си мислеха, че сме в емоционален шок, не знам. Гледахме през люка бурята навън , другите кораби, които чезнеха под пенливите зъби на вълните, после пак мелето в нашия кораб и се смеехме лудо. По едно време един дядка ни направи забележка за снимането и спряхме, кротнахме се заехме със сушене. За трети път.
Тогава се сетихме за приятелите ни, които останаха на острова за другия ферибот. Изтръпнахме и двамата от мисълта за корабокрушение, вече нито смешно ни беше, нито забавно. През пет минути звъняхме на мобилния им номер- няма връзка с абоната. Изплашихме се до смърт. Дори не си спомням кога е утихнала бурята. Стигнахме до континентална Италия, все така без да се свържем с тях. През целия път до дома- също. А те- Оги, Мира и Грета- късметлии, не стига че буря не видяли, ами им паднала батерията, хапнали, пийнали, наспали се геройски, ходили във Флоренция и чак на другия ден следобяд ни звъннаха, когато вече само дето жалейки не си бяхме заболи.
И ако някой ви каже, че в Италия дъжд рядко вали, не вярвайте, просто не вярвайте!
|
|