До Италия и обратно: Сатурния
дата: 04-03-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: по света и у гъз
Сатурния... Още с приближаването ни до прословутото място с минерални извори пак в най- голямата жега, вниманието ми повече привлече намиращото се в близост голф игрище и останах доволна, че отиваме там. Приятелите ми изразиха притеснение от "късогледството" ми и въпреки, че ми посочиха другата посока, правилната, към минералния терасовиден
басейн, аз пак нито една свястна снимка не направих. Е, остана ми надеждата да поплувам в горещата над 45 градуса минерална вода, без да получа инфаркт. Пристигайки на мястото, плуването се оказа мисия невъзможна.
По глинестия стръмен склон бяха пръснати
разноцветни купчинки от дрехи и хавлии на ентусиазираните посетители, все влюбени двойки, които ползваха мястото за далеч по- дръзки дела от моите с плуването, които ако беше осъществил някой, рискуваше да си повреди детеродните органи или да си направи трайна татуировка от дребните камъчета, с които беше посипано навсякъде из този минерален природен феномен. Басейнът се оказа плитък до коленете, но на места дълбочината му достигаше до към един метър. И като тюлени трябваше да се пльоснем на избрано място, да притворим очи и да се наслаждаваме на водния масаж, който бързо движещата се вода услужливо правеше. Оказа се, че спокойно място трудно се намира поради гъсто населения басейн от една страна и от друга: че хората не се притесняваха да покажат с опипване и пощипване под водата това, че те харесват. Което ме изуми и отказа да стоплям българо-италианските взаимоотношения, защото никак не се вписвах в ролята на амбасадор, и след няколко сближаващи опита от
страна на италианците, зацамбуркахме към най- отдалечения край на басейна.
Намерихме си стратегическо място: пред нас останаха всички "тюлени", а зад нас нищо, освен висок водопад, от който водата се изсипваше със всепомитаща гореща сила. Аз, Мира, Оги и Грета се подредихме един до друг като кренвирши във вакуумна опаковка така, че между нас никой фен на дружбата между народите да не се намести. Санти се пробва с масаж на водопада, ама бързо се оказа при вида на друг един смелчага, чиито сини гащенца водата отнесе и погълна, оставяйки го в цялото му голо великолепие точно на метър пред носовете ни. И докато се смеехме ту на случката, ту на гледката, Санти, държейки здраво банския си с две ръце, далдиса в една водна тераса под нас, предполагам обиден, че в нашата опаковка не се намери място за още един кренвирш. Колкото и да се провиквах, за да го извикам при нас, той си остана там дори и с риск от задушаване, когато до него се намести внушителна сто и петдесет килограмова лелка и вдигна нивото на водата с два метра. С Мира изпихме по литър минерална вода, докато се хилотихме и си фантазирахме как му излязъл късмета, ама лелката се оказа с гадже, разбира се съвсем подходящ за нея, около 40 килограмово рижаво мъжле, което пляскаше около нея като златна рибка покрай кит и тази мила италианска идилия създаде сериозен риск за нашето удавяне от смях. Ама то да беше само това...
Термите бяха пред заплаха от срутване, заради нашествието на "тюлените", хора всякакви и от всякъде: млади, стари, дечурлига,
хомосексуални, хетеросексуални, бели, черни... И всички едни такива щастливи, размазани,
доволно ухилени. Единствено нахалните японски туристи, в които се спъвахме из цяла Италия, липсваха само тук, чак се зачудих как така
Сатурния за тях се е оказала terra incognita? Та отказахме се и петимата "извънземни" да се социализираме по местните обичаи и традиции, ама не се отказахме да воайорстваме, много ясно. И ако имаше възможност да сме с апаратите във водата, то щяхме да направим култови порнографски кадри. Наблюдавахме околните и се смеехме, всеки сам си знаеше защо, понеже от шума на водопада зад нас даже крясъците си не чувахме. Кисненето ни в минералната вода часове наред ни донесе не само емоции, ами и сериозно гъбясване, подухме се като родопски гайди. Но упорито чакахме да падне нощта, за да видя и аз небето над Сатурния. (Милите ми те, по всякакви начини се опитваха да ме култивират).
Неусетно и тихо, нощта се плисна над нас в акварелно индигово, над водата затанцуваха
полупрозрачни мъгли, а безлунното ниско небе се отрупа с милиони едри звезди. Във властта на това новоцарствие времето затаи дъх и спря. И
когато индиговото на нощта преля в абаносово черно, и когато околния свят бе погълнат от цвета на нощта, звездите се отразиха във водата и сякаш заваля над нас звезден дъжд. Млечният път блесна с цялото си великолепие, като размотан воал от невидими нежни пръсти. Тържеството на тази красота ме грабна и ме запрати в други вселени. Разплаках се от
щастие, че бях зрител на този космичен спектакъл... От унеса ме измъкна Санти: "Хайде, тръгваме си", каза строго, после хвана ръката ми и за пореден път се оказа мой ангел пазител, предвид тъмнината, в която вървях и нищо не виждах, накъдето ме водеше, стъпвайки по камънаци и "тюлени": без значение, защото никой не изрази недоволство, явно и това
беше обичайно за местното любезно гостоприемно сближаване. И макар, че беше средата на август и температурата на въздуха в Италия дори нощем не падаше под 32-33 градуса, излизайки от горещата минерална вода, ние се оказахме сякаш във фризер. Как не ни изпопадаха зъбите от студ не знам. Подобен паркинсонов танц тресеше и всички други около нас, суетящи се из тъмнината в търсене на дрехите си. Бяхме готови да оберем де що хавлии намерим по тесния бряг, да се омотаем и да избягаме с тях в неизвестна за никой посока.
Мира, Оги и Грета предвидливо си бяха взели дрехи на принципа "Парен каша духа", ама ние със Санти трябваше да нахлузим тениските си и дънките върху мокрите бански, дрехите ни не изсъхнаха и в колата, въпреки, че надухме парното на max. Още тогава му заявих, че от
толкова водни фиести за Коледа искам за подарък космодиск с магнитни наколенки. Но и този път мокрите дрехи не ни попречиха да спрем в едно кафене по пътя в Питилиано (наречено от тях ПатиЛиЯно), да седнем като
опикали се дъртаци на кафе и сладолед сред слисаните погледи на останалите хора там. Освен това и хубави нощни панорамни снимки по
пътя направихме, а крайпътните шубраци си взеха за спомен от мен половината ми коса. Ех, спомени, спомени... Минерални, "опикани", ама
споделени радости, взели по шепа искри от скитническите ни души. И са живи. И са истински. И са си само наши. И още вадим камъчета от дупетата си и звезди от очите си. Още.
|
|