Пътуване до Италия: Орвието
дата: 23-03-2009 @ 09:38:34 EET
рубрика: по света и у гъз
От денонощното скитане надлъж и шир из Италия, разбрахме, че много ни привличат т. нар. Citta del Castro, градове, изсечени в скали или издигнати върху тях. И по препоръка на Карло, един от приятелите на Санти, събрахме багажа и по обяд отпрашихме за Орвието, защото както никога до тогава, чакахме Мира, Оги и Грета да се наспят. Маршрутът към град Орвието се оказа живописно криволичещ край горички от маслинови дръвчета, лозови масиви, останки от крепости и сгради, подобни на замъци, от които някои се оказаха циментови заводи и разочароваха Мира, но това е за друга история. За разлика от Питилиано, Капраника и Баньореджо, град Орвието се оказа още по- величествено извисен, по-висок, по-сръмен и по-красив.
Издигайки се на около половин километър над река Палия, крепостните му стени изглеждаха абсолютно непристъпни и непревземаеми. Пътят по стръмния склон нагоре се извиваше покрай скали с причудливи форми, живописни градини и цветно ухаещи зелени долини. Пъплихме с автомобилите нагоре по стръмните му павирани улици и търсехме място за паркиране, такова, че да има камъни в изобилие, с които да укрепим автомобилите си на паркинга. И такова, че по-малко да вървим пеш: от една страна- да не увредим вестибуларните си апарати по 45 градусовите наклони на улиците и от друга- да не умра геройски от изтощение. По това време ме беше тръшнал болна някакъв упорит и досаден италиански летен грип, от който едва се крепях, изпих всички налични запаси от лекарства в аптечките на приятелите си, а температурата ми се конкурираше достойно с тази на летните августовски жеги. Хаотичният маратон по улиците в Орвието ни изведе на един малък площад (площадът на Републиката), на който се намираше една стара, ама много стара катедрала. На малкия паркинг пред нея две влюбени хлапета позираха на Санти за "аморетата"- онези снимки на обичащи се хора и докато той се правеше на папарак, аз си полегнах на една удобна зелена пейка в тон със зеления ми болен вид. Любовта в Италия не е само емоция, любовта там е религия. И много религиозни се оказаха италианците. И при всеки удобен случай възторжено изразяваха култа си към нея.
Старата катедрала в Орвието имаше грохнал, но все още величествен вид, смръщена една такава, миришеща на мухъл, с виещи от катедрален артрит греди; сграда оглушала от тишината на подминаващите я хора. Поисках да влезем, въпреки категоричния отказ на Санти; нещо ме теглеше натам, сякаш ме викаше. Влязохме, той се намести да си снима, а аз не бях в състояние да стоя на краката си, така че снимките в случая ми бяха последна грижа. И само реших да разгледам. Предвид запустелия вид на катедралата, всичко в нея беше подредено, чисто, стерилно, сантиерите (съдовете за светена вода) бяха почистени и пълни с чиста вода, бялото на покривките блестеше от чистота. На стената в ляво имаше вградени в каменния зид мощи на светец, съдейки по обяснителния надпис. Нямаше никой, освен нас. Само няколко свещици догаряха в сумрака, а високо горе по гредите се раздвижиха гълъби. Отидох до олтара, паднах на колене и без някаква причина... се разплаках. От възторг вероятно, че съм влязла в най-старата сграда не само на град Орвието, а въобще сякаш най-стария праг на катедрала в света, който съм пристъпвала, а катедралата е пострена през 1290 година, никой не знаеше кога е започнал градежът и. Акустиката беше убийствено кристална и ако не беше обезводнителната ми първична емоция, сигурно щях да запея. Плачех и докато разлиствах молитвеника на свещеника, разучавах скулптурите, оскъдните стенописи, докосвах прастария орган, който някога е предизвиквал респектиращ възторг с гласа си. Санти ме гледаше втрещен, може би съм изглеждала луда, не знам. Беше събрал техниката си, готов да се махаме от храма и ме задърпа навън. Не исках да излизам от това място, чувствах се като преродена и здрава, спокойна и чиста. И не можех да спра да плача... Дори забравих да попитам каква е високата кула, издигаща се точно до тази катедрала, под която се извиваше на някъде стръмна улица, преградена с бариера.
Санти почти ме завлачи към другата катедрала, към онази, която 700 години строили и която се оказа друго архитектурно чудо, а също и която всъщност привличаше туристите в малкото градче: Duomo di Orvieto . По пътя предвидливо купи носни кърпички, големи сочни ябълки и въпреки, че се опитваше да ме разсейва и забавлява, продължаваше да ме гледа втренчено и с осъдителна почуда. Хубаво е, когато има някой наоколо, който да те измъква от мислите. Някой, който да прави така, че да забравяме околния свят или поне да не мислим за него. Някой, който да разбира това, че не сме се хербаризирали, въпреки че отдавна не можем нищо да дадем. Някой, който да не очаква от мен, да бъда всичкото онова, което бях преди да вляза в храма. И да ме прегърне толкова всеотдайно, че да ме върне във времето и мястото на нашия свят и на следобеда в Орвието. Уличките на града бяха повече от пъстри и интересни. И от двете им страни се усмихваха кокетни цветни магазинчета за сувенири, за керамика, за картини или занаятчийски изделия; имаше малки кафенета и ресторанчета, безистени с антиквариати... Улицата ни изведе на огромен площад, на който до синята снага на небето се извисяваше величествено красивата бяла катедрала. Пищно орнаментираната фасада бе в типичнен умбрийски архитектурен стил. Цялата лицева част на базиликата бе изписана с рисунки, украсена със скулптури и с релефи, които възпроизвеждаха библейски истории и мотиви до най-малката им изобразителна подробност, а също бяха и обкантени със златна боя, в която отразяващата се слънчева светлина заслепяваше очите.
Не помня дали първо се разплаках или припаднах, или се случи в обратен ред. Свлякох се пред прага на едно от магазинчетата на площада и не можех да откъсна очи от възхитителната архитектурна сграда на катедралата. Освен това толкова бяла катедрала виждах за пръв път. Санти съвсем се втрещи от липсата ми на самоконтрол. Нямаше ги и другите от малката ни група, кой знае къде се бяха залисали в търсене на нещо или в опознаване на градчето, та се зае сам да гравитира около мен и да ми предлага всякакви безумия, само и само да спре тази моя драматургия. Близо час останахме на площада, седнали на земята пред катедралата и наблюдавайки как слънчевите лъчи се плъзваха по нея и отразяваха дъга от цветове и светлини. И през всичкото това време Санти държеше реч, с която едновременно ме мотивираше да влезем вътре и строго ме мъмреше за това, че не умея да се владея.
Най- после се стегнах и се осмелих да влезем. И не, че емоционалното ми състояние не се повтори, но просто вече на никого не му пукаше, явно си беше ден на голямото реване. Освен, че мащабът на сградата, погледната отвън, беше убийствен, вътре той ни зашлеви с още по- голяма сила: сводовете се събираха високо над главите ни в красиви бяло-сиви плетеници, всичко в интериора беше също бяло, с изключение на пода, който веднага ползвахме по фотографско предназначение. И до стенописите вътре, изобразяващи края на света, моят свят отново свърши- тръшнах се на земята в следствие на нов емоционален шамар. Храмът по подобие на някогашния Соломонов храм притежаваше космична символика, като по този начин космологията и теологията по еднакъв начин прогаряха белег в съзнанието на хората. Санти залегна пак, занимавайки се със снимане на обичайните си панорами, а аз лежах по гръб и разглеждах пищно украсените сводове и тавана. Идеята ни харесаха и други посетители, които също се натръшкаха по пода недалеч от нас. Огромното пространство в бялата катедрала беше пълно не само с туристи, бяхме свидетели отново на сватбен ритуал, този път църковен, както и на кръщене, които се извършваха едновременно пред по-малките олтари в храма. Въобще разнообразие не липсваше. Можеше да се каже, че и аз, дето не спрях да рева бях атракция, на всякакви езици бях попитана какво ми е. На нито един не отговорих, заради обещанието, което бях дала на Санти още с пристигането си в Италия: да съм мирна и тиха, и по възможност няма (в смисъл: с говорен дефект). В катедралата се намерихме с Оги, Мира и Грета, също снимащи, ама без да се въргалят по пода. Имахме нужда вече от следобедна доза силно кафе. Избрахме си едно от кокетните кафенета по шарената уличка с разнообразните магазинчета, в което аз седнах така, че през процепа на улицата между сградите да гледам бялата катедрала. В този миг тя ми напомняше на Съкровищницата Ал-Казнех Фарун в скалния град Петра (Йордания), която в края на сърповидния проход- каньон Сик се виждаше по същия загатващо изкусителен и величествен начин.
Местните хора ни посочиха и други градски или крайградски забележителности в Орвието, мост някакъв, Кладенецът на Свети Патрицио, цял поменик от църкви и свети места, но ние нямахме време да разгледаме и тях. Някога градът Орвието е бил крепост на етруските и затова на централния площад до катедралата имаше музей на етруското изкуство, за съжаление беше затворен. С нежелание си тръгнах от Орвието, обещаха ми като се върна в Италия да ме заведат пак там и даже да посрещнем нощта, за да видя бялата катедрала и нощем. Това е едно от местата, заради които наистина бих се върнала и вярвам, че хвърлената монета във Фонтана ди Треви в Рим ще свърши работа. Привечер вече бяхме в Тускания. Лепкавата жега ни измъкна с чанти за пикник, пълни със студени сокове и бира в градския парк, където заради шовинистичните и анархистки изказвания на Санти, успяхме да надвикаме даже прочутите с умението си да говорят на висок глас италианци. Дали защото цял ден плаках и се излагах, не знам, ама Санти беше непоносим, вбеси Мира, а на мен ми извади душата и ми скъса нервите до такава степен, че спрях да питам за всякакви градове и екскурзионни маршрути, и питах само за местонахождението на тусканските гробища. Които пак той, Санти, любезно ми показа, че ме и заведе, заради което аз пък му обещах да го удавя в един от по-дълбоките фонтани на Рим. И не помня дали някой от групичката ни преброи счупените от децибелите на виковете му прозорци на околните сгради, а също и броя на хората, чиито тъпанчета на ушите със сигурност бяха спукани, както и броя на натръшканите мъртви гълъби. Възродителните промени, които причиних на обичния си приятел, се случиха по-късно и вярвам, че любовта му към всякакви средновековни архитектури ще е непреходна.
|
|