Тъжните мисли на един автобус
дата: 01-06-2009 @ 00:00:00 EEST
рубрика: злоборадостно
В тъмната есенна утрин се разнесе боботене на двигател. Стържеше силно и дразнеше ушите на две ранобудни гарги, които проверяваха съдържанието на купчина боклуци наблизо. После ревът се засили и светнаха фарове. Гаргите погледнаха към светлината с интерес, а след това продължиха да ровят из купчинката. Едната гарга ощипа другата и отскочи назад. Втората и го върна. Затова и бяха така проскубани.
От паркинга бавно започна да се изнася автобус Икарус, червен на цвят, очукан, с мръсни стъкла и нездрав вид. С ръмжене и проскърцване той се придвижи към първата спирка по маршрута си и спря със силно скърцане. След това се чу грохотът на отварящите се врати. Един млад господин се качи с подскок в автобуса, като в ръката си държеше топла баничка. Веднага седна на една седалка и започна да яде и да гледа през прозореца събуждащият се град. Вратите се затвориха и трясъкът, който беше много по силен от този при отварянето им стресна младежа, който се закашля, задавен с троха от баничката си.
После автобуса зави надясно и продължи по тясна уличка, през която минаваше трудно, заради множеството спрели автомобили. Уличката беше дълга и осветлението и придавах мистичен вид, всъщност, по-скоро тъжен. Автобусът въздъхна и превключи на трета скорост с ръмжене. После продължи бавно бавно по уличката.
Той въздъхна отново. А шофьорът си запали цигара и разклати утайката в чашата с кафе. Отвори прозореца и в кабината му нахлу свеж въздух.
Очуканият автобус си пътуваше по уличката умислен. Той си спомняше тази уличка, преди години, тя бе оживена постоянно. Деца играеха по нея и той постоянно трябваше да спира и да внимава, те не го забелязваха, но той не им се сърдеше. Затова пък се опитваше той да ги забелязва и винаги беше нащрек, дори и сега, когато вече бе стар и очукан.
А бяха времена...спомни си той и въздъхна отново след втората спирка по маршрута си, на която не се качи никой. Спомни си, че преди много години, не помнеше вече колко, бе пристигнал една сутрин с влака от Унгария - направо от завода. Бяха много и всеки беше заел по един открит вагон. После ги разтовариха внимателно, дойдоха хора, оркестър, радваха им се, посрещнаха ги подобаващо. В целия град се носеше мълвата за новите автобуси. Той нямаше да забрави първият си курс - рано сутринта в 4.50 на първата спирка имаше хора, усмихнати. На втората също. На третата също! Всички хора, макар и да не се познаваха се радваха на новия автобус, чувстваха се щастливи, че са го изпробвали първи. Предната вечер му бяха монтирали някакви апаратчета до прозорците и хората вкарваха някакви листенца в тях, а после ги гледаха. В огледалото за обратно виждане той видя, че те не дупчеха повече от един, освен ако не бяха компания.
После дълги години се движеше по улиците на града, хората се качваха, слизаха, качваха се, слизаха, някои заспиваха по седалките, правеха по два курса, преди шофьора да ги събуди и да ги помоли да слезнат.... Бе свидетел на манифестации, на шествия, на моменти на радост. Зимите бяха малко проблемни, лугата, която ръсеха по пътя постоянно му създаваше сърбежи и чувстваше, че се разранява откъм колелата.
Автобусът отново въздъхна и зави умело надясно, а след това спря пред светофар. Той се казваше Стефчо. Не светофара. Автобуса. Кой ли знаеше как се казва? Автобуса отново въздъхна и продължи през кръстовището, като намали пред трамвайните релси и след тях отново спря. Отвори с грохот вратите и вътре се качиха полупияни младежи, които вдигнаха глъчка, която събуди младежа, който тъкмо храносмилаше баничката.
Стефчо... старият Икарус знаеше своето име. Бе му дадено от своя шофьор, който се казваше Иван. Шофьорът бе работил с него 10 години, като през цялото това време се беше грижил за него. И му бе дал име. Беше го нарекъл на своето дете, което бе загинало в автомобилна катастрофа, когато е било на 2 годинки. Иван също въздишаше често и погледът му се навлажняваше, когато стоеше в паузите между курсовете в кабината на автобуса.
Иван му бе разказал историята за Икар, за неговата мечта да полети в небето. така той разбра своето родословие. Разбра, че е син на велик мечтател, който не се е страхувал да пожертва дори живота си, за да изпълни своята мечта. Когато научи това Стефчо се усети по-силен - харчеше по-малко от горивото и задминаваше другите автобуси по булеварда с гордост.
Иван му бе разказал и за други неща. Често му споделяше за живота си, а от думите му струеше тъга. Стефчо не знаеше какво е тъга, но вярваше, че е разбрал. Веднъж изпита тъга, когато вярната му предна дясна гума се спука - мислеше си, че е същото. Когато я сменяха той се разплака. Техникът дълго се чуди какво не е наред с устройството за почистване на предното стъкло...
Но Стефчо знаеше и какво е радост. Сутрин Иван го посрещаше с думите: "Стефчо, готов ли си друже? Хайде да потегляме!" и смяната започваше. Той се чувстваше щастлив и "бягаше" по пътищата, в жеги, дъжд и сняг. Чувстваше се като Росинант! Не знаеше какво е Росинант, но се чувстваше добре. Вечер в гаража се опитваше да си представи и реши, че е олекотена версия на автобус с много по-мощен двигател и крила. Крила! Трябваше да има крила, иначе нямаше да бъде никакъв Росинант! Особено от рода на Икар...Икарус.
- Икарус.. - въздъхна Стефчо и се закашля. Усети тъпа болка в двигателя, а после шофьорът смени скорост и се разнесе ръмжене, от което фаровете на Стефчо примигнаха от болка. Капчица масло остана на асфалта и небето се огледа в нея, а врабче отиде любопитно да я види.
Стефчо продължи по булеварда и в този момент автобус с зелен цвят и лъскав вид го задмина, като не пропусна да избипка игриво. Стефчо стегна двигателя си с болка и продължи да се тътри нагоре.
Стефчо мина покрай една витрина и видя отражението на салами в него, от което му призля, но си наложи да издържи до следващата спирка. Вече бе стар, очукан и с реклами на салами по себе си. Срамуваше се. Вратите му се удряха с трясък, често дори не се отваряха, прозорците зееха отворени и зимата.. на пътниците им беше студено, но той не можеше дори с парното си да ги стопли, макар че се опитваше, особено като видеше, че се качва майка с дете.
Иван го нямаше вече.... Отиде си. Дълго не знаеше къде е, но веднъж мина покрай един некролог поставен на входа на гаража и разбра... Не можеше да чете, но разбра... Тогава Стефчо се развали и дълго криеше от техниците причината за отказа си да работи. Не бе в състояние да работи. Не искаше..
След това дойдоха други шофьори, но те не бяха така мили, както Иван. Те дори пиеха в кабината след работа! А един дори и по време на работа, та Стефчо впрягаше всички сили да управлява кормилото и вместо него на моменти. Той знаеше, че някой друг като Иван можеше да има същата снимка закачена за стената, ако не се намесеше, а не искаше никой друг да стои в гаража две седмици като него...
Онзи шофьор работи три години и после се махна. Чу, че го били уволнили. Стефчо бе доволен. Имаше пръст в това, ъъъ, гума, всъщност, кормило. Болеше, но трябваше да го направи. Стефчо не бе сигурен дали трябва да се гордее със саможертвата си, но бе сигурен, че така е било правилно. Една сутрин, когато пияния шофьор дойде на работа, Стефчо сам се блъсна в една тенекиена стена, а след нея в стълб. Ударът не беше много силен, но предното му стъкло се счупи и после ремонтът му беше цяла седмица. И болеше. Но шофьора повече не се появи. Дойдоха разтревожени хора, които задаваха много въпроси... на шофьора, който ухаеше отдалеч на ракия.
След това се смениха много шофьори. Редуваха се на смени. Самия той често отсъстваше от работа. Може би три години от живота си бе изкарал по сервизи. Удряха го с чукове, сменяха счупени стъкла, кърпеха седалките, караха го да застава в някакви опасни места с дупка по средата, в която се събираха хора и почваха да човъркат някакви части под него. Стефчо го беше срам от тези процедури и затваряше фаровете си. Тоест, изключваше се, не ги затваряше. Той бе видял как хората затварят очи и се мъчеше да го прави сам, с тази разлика, че външно не се виждаше никакво действие.
После минаха години...Стефчо вървеше по един и същ маршрут, а около него се сменяха сезоните....настилките...светофарите, хората. Дойдоха по-буйни поколения, които постоянно го трошаха и рисуваха с флумастери по стените и седалките. Сградите наоколо се промениха, издигнаха се други, а Стефчо доби още по-вехт вид. Вече трудно вървеше по маршрута си. Чувстваше се стар. Почти всеки чарк в двигателят му бе сменен с неоригинален, изработен по поръчка от фирми, които не знаеха как точно да ги направят. И затова всяко движение на буталата болеше.
Още един автобус, лъскав и зелен (без реклами на салами!) го изпревари по равното. Стефчо въздъхна, но и се усмихна под мустак. Идваше нанагорнище. На пръв поглед - нищо и никакво, но тези младоци се задъхваха. Стефчо форсира двигателя и започна да усилва своя ход. Приближи зеления Мерцедес, даде мигач и започна да го изпреварва, докато младока се задъхваше и креташе едва-едва. Докато го изпреварваше бибитна игриво и присветна с фарове.
Изпревари го и продължи в средната лента на платното, която бе цялата на кръпки и ходът на автобуса беше много труден. Той продължи своята инерция, а в двигателя си усети щастието. Усети че лети, че е млад, представи си за момент, че няма реклама за салами върху него, че двигателят му е чисто нов, а външният му вид не дава вид, че всеки момент ще се разпадне... И тогава Стефчо полетя. Не наистина, наужким. Просто се отпусна по инерция и продължи към другата спирка, където приветливо отвори вратите си. Хората се качиха, автобусът се напълни с глъчка, хората се люшнаха назад, и Стефчо пое нататък. Беше щастлив. Сега.
|
|