Безвремие
дата: 02-10-2009 @ 09:51:57 EEST
рубрика: анализи
Беше вечерта около 19 часа. Влязох в кварталния магазин с намерението да си купя съвсем малко сирене. Имаше голяма опашка и беше ясно, че ще почакам.
Зачаках чинно и в един момент виждам как една баба стои пред витрината и разглежда. Постоя пред едната, после загледа другата. Гледаше всичко подред, салама, сиренето, млякото.....сигурна съм, че половината неща дори не знаеше какво са. Имаше най-тъжния вид, който съм виждала, на ненужен човек. Докато тя стоеше и гледаше витрините огледах опашката – никой не я забелязваше или се правеше, че нея я няма там. Продавачката, дребна проста женица, без един преден зъб, втори, с къса коса отгоре накъдрена, тук там се мяркат жълти кичури. Съседка ми е, познаваме се. Обсужва една дебела сви..пардон..жена, която накупи сто неща, изръси една камара стотинки на земята и докато ги събираше двете с продавачката се кискаха като жаби „Ти Ванче ги ръсиш щото имаш” й викаше комшийката ми. Бабата все още гледаше. Тя също ми е съседка. Постоя достатъчно, че да ме накара да се смачкам тотално. Излезе и застана пред магазина, сякаш не знаеше накъде да тръгне, а бабето е с всичкия си, чиста е, не е някоя луда миришеща на пикня. Просто си стоеше отпред и гледаше към покривите на блоковете. В едната ръка държеше чантичка, вътре имаше хляб, бисквити, обикновени и малко сирене, толкова колкото и аз щях да взема. В другата шепа явно стискаше стотинки. Като я гледах така си представих как си прибираш в къщи, гладен, ненужен, там никой не те чака и цялото време на света дето имаш ти е непотребно.
Тогава тя разрови с пръст стотинките в ръката си и се върна в магазина. Никой пак не й обърна внимание. На ред беше едно момиче с анцуг с бели кантове и бална прическа. Отделих се от опашката и отидох при нея. Попитах я:
- Какво гледаш?
- Ааа гледам тука, то и вие мале, младите как преживевате.....започна да се оправдава като хлапе, което си хванал да зяпа черешата на комшията – аз си правих една операция, а сина ми е по държавите – продължи тя.
- Кажи с какво мога да ги помогна? – казах й аз и сложих ръка на бузата й. Тя почти заплака – Ааа с какво да ми помогнеш мале, знам, че и вие немате!
- Кажи какво ти се яде, моля те, че няма да заспя тая нощ – настоях, въпреки, че имах керливи три-четири лева в джоба си.
- Гледам тука тоя салам „Камчия”, от един лев ли е?
- От един е, и аз такъв взимам. Ела с мене.
Беше ми дошъл реда. Момичето с прическата тъкмо приключваше с покупките, които не бяха малко, а продавачката със свинските очички весело се смееше, нещо се приказваха видиш ли...
Поръчах един салам и две вафли, първите които мернах и знаех, че тя може да яде, нямаше зъби горката. Бабето стоеше до мен и притеснено нещо ми говореше, съвсем тихичко. Очевидно беше, че я е срам, зад мен опашката растеше. На мен също ми беше неловко. Подадох й плика с покупките, ако въобще могат да се нарекат така и й казах: Готова си. Тя заплака без сълзи:
- Да си жива и здрава мале! Дай да те цуна. Имаш ли родители мале?
- Имам.
- Да са ти живи и здрави!
Сложих пак ръка на бузата й бабката ме целуна, обърна се и тръгна. Простата ми комшиика зад щанда ме гледаше надменно.
- Тя ли та накара да й го купиш? Е сега ша стигне до таме е те и ша ми го върне.
- Не ме е накарала. Тя не може да ме накара да направя нещо ако не искам. – й отговорих аз и се зачудих направих ли нещо добро или само унижих жената. Стана ми толкова гадно, че направо ми заседна буца в гърдите. Прибрах се в къщи, а главата ми се пръскаше от болка, не можех да си отворя лявото око чак. Пред погледа ми беше само образа на оная проста селянка без един зъб. И реших: И с тая повече няма да говоря......
|
|