За паразитите и хората
дата: 08-10-2009 @ 18:07:02 EEST
рубрика: литера-туря
Тъй като това, което искам да напиша в отговор на публикацията на hamelin „Безвремие“ от 2 октомври, смятам че ще заем доста място в коментарите, реших да споделя това лично свое преживяване отпреди десетина години, в отделна публикация.
Настана време разделно, всеки се спасява поединично, тъй като просто понякога не може да спаси дори и себе си. Илюзията стана част от живота ни — не знаеш наистина ли този, който стои с насълзени очи пред витрината и те гледа с поглед, който няма да забравиш никога, няма пари за един колбас, или напротив — просто е намерил леснината и живее по начина, по който бълхата съжителства с кучето, котката или друго животно — не го убива, просто смуче по малко от кръвта му.
Тъй като това, което искам да напиша в отговор на публикацията на hamelin „Безвремие“ от 2 октомври, смятам че ще заем доста място в коментарите, реших да споделя това лично свое преживяване отпреди десетина години, в отделна публикация.
По онова време бях прясно дипломиран висшист с гръмката степен магистър в областта на дипломацията и международните отношения. По този случай бях „старши дипломат“ в една бригада, съставена от етнически турци, млади момчета без ясна перспектива в живота, студенти и току-що завършили като мен и още куп пропаднали пияндурници, получаващи месечна заплата колкото две семейства висшисти накуп (и изпиващи същата тази заплата по-бързо, отколкото двете гореспоменати семейства биха я изхарчили за книги, дрехи и храна за целия месец).
Та значи бяхме нощна смяна и с още едно момче в моето положение отидохме в едно магазинче на Графа да си купим нещо за хапване за през нощта (плюс десетина бутилки водка, бригадата беше пресъхнала, ама това е въпрос на друга тема). Пред магазина стоеше една бабка в същото състояние като тази от горния разказ. Майка ми, лека й пръст, тогава беше още жива и си я представих в същото положение. Няма защо да казвам, че просто преглътнах сълзите си и загледах жадно бутилките с огнената вода — знаех си, че само след някакъв си един час или час и половина ще попадна в илюзорния свят на пукницата и ще се наливам до сутринта, носейки се на крилете на забравата, а сутринта щях да се прибера — аз, претендирайки да съм образован и културен човек — с пиянски псувни в сутрешния трамвай, при същата тази моя майка, която щеше да изпадне в тих ужас при вида ми...
Докато чакахме на опашката, гледах бабката. Облечена доста леко за мартенската зима (беше някъде около 8 март), женицата стоеше като наказана пред магазина, незабелязана от забързаните хора, тъжно напомняща за Андерсеновата Малка кибритопродавачка. На двама човека пред нас имаше една мутра — беше си паркирал си новичкия баварец „петица“ току до трамвайната линия, насред забранената за движение на леки автомобили улица. Въпросният търбух гледаше хората в магазина с тежестта на Господ, освен това беше и доста подпийнал (което, разбира се, не му пречеше да се яхне на мощното БВМ и евентуално да прати един или повече хора курбан на Цар Алкохол). Алкохола (а може би и бялата гарнитура, поета назално), даваха на този плужек сила и самочувствие, все едно да сипеш бензин за Формула 1 на стар прогнил Москвич — ще тръгне като Ферари, но за малко и ще спре завинаги. (Те тия търбуси ги спират с по един Драгунов в десятката, но това също е тема на друг разговор). Когато му дойде реда, въпросния господин повика бабката отвън. Торбата, която й напълни, щеше да стигне не само не нея, ами на цял старчески дом да поне два дена обилно хранене. По едно време даже съжалих старата женица как ще отнесе тежкия товар до дома си, който можеше да е на една пряка, а можеше и да е в покрайнините на града. Бабката реагира трогателно — плачейки прегърна мутрата и благослови него и цялото му семейство. После, все така плачейки, си тръгна, пълнейки със сълзи очите на цялата опашка.
Най-после дойде и нашия ред. Взехме торбите и излязохме от магазина. От пазаруването на мутрата бяха минали поне седем-осем минути, от подаването на торбата на бабката — поне десет. Излизайки от магазина, периферното ми зрение улови нещо твърде познато в цялата сцена. Обърнах се и онемях — пред витрината отново беше бабката. Същата онази, дето плачеше и целуваше новобогаташа, осигурил й „прехраната“ за поне две-три седмици напред. не знаех как да реагирам. Колегата ми, с когото пазарувахме, дори не беше забелязал цялата гротескна ситуация. Не си направих и труда да му казвам за какво става дума. Просто замълчах. Осъзнах, че тази бедна крехка женица беше станала пионка в ръцете на организираните престъпни групи, „пиещи кръвта“ на честно изкарващите прехраната си, но в същото време оставящи в сянка, чисти и неопетнени. Не мога да повярвам и съм сигурен, че тази бабка не е застанала на Графа, принудена от свои близки (просто веднага щяха да я изхвърлят от това „възлово“ място, ако беше случайна). Беше принудена и смачкана от цялата гадост на чаканата 50 години „демокрация“. Едва тогава разбрах, какво имаше в очите й — тъга и обида. Обида от това, че (почти 100 % сигурно) е работила дълги години за това общество, късала е от залъка на децата си, за да застане сега пред витрината, настръхнала от студ.
Пишейки тези редове, пред очите ми минават всички търтеи, които съм срещал по улиците на България и Европа — циганина с детенцето на ръце, саморъчно гипсиращ си някой крайник и просещ милостиня в трамваите, еднокракия просяк, на който изневиделица му поникна крак, след като беше сритан от полицая (който явно си го знаеше от преди), циганките, измъчващи невръстни дечица, държейки ги в студа по цели дни по улиците, за да могат да будят състрадание, представителите на същия етнос, обезобразяващи децата им, дадени им от Бога, за да живеят с парите, изкарани от нарочно причинения недъг, както и много други — полупияния чист и спретнат фламандец в брюкселското метро, вонящ на джин и просещ някое евро за още огнена вода под претекста, че е за ядене, младите здрави и прави безделниците на централната улица в Брюксел, обкръжени от кучетата си, за които всъщност убеждаваха, че просят, отвратителните пияници в Лиеж, Лил, Барселона и всички места, където съм ходил. Още тогава, преди да съм видял „прелестите“ на Европа, разбрах, че има нещо много сбъркано. Сбъркани ценности, живот без смисъл, живот, скапващ младите хора така, както две световни войни не са го скапали, една чудовищна съвременна „Света Инквизиция“, признаваща един-единствен Бог — парите, спечелени с цената на всичко.
От случая с бабката много рядко пускам пари на някой просяк (когато съм трезвен, разбира се, иначе черпя пиянките пред нощния магазин в мъгливата белгийска столица). Помагам на най-близките си (те не останаха много) и най-вече гледам семейството ми да е добре.
Казват, че всеки има мечти. Замислям се какво ли си е мечтала възрастната бабка, когато е била на моите години? Какви идеали е имала? Как се е радвала на малкото си детенце или дечица и е искала най-добрия живот за поколението си? Какво е получила накрая, в зимата на живота си? Не знам...
Малко след случката в магазина намерих и по-добра работа, отговаряща на образованието ми и дала ми възможност да отида да работя зад граница. Но, сега като се запитам, наистина ли това исках?
Има едно малко местенце в Северна Испания, на брега на Средиземно море. Едно малко местенце от целия огромен и в същото време съвсем малък свят, в който живеем. Това местенце ми влезе в сърцето със свободата, която имаш, с усмивката на хората, липсата на отрепки по улиците и чистотата, която отдавна не може да се намери в Родината. Накрая разбрах, че именно ето това искам, а същото иска и семейството ми — живот на свобода и работа за себе си, а не като брънка в чудовищната месомелачка на управлявания от парите свят. Далеч от консуматорщината и „обединена Европа“, от приказките за увеличена продължителност на живота и едновременно с това масово измиране на млади хора от непривични за възрастта им болести, далеч, далеч от всичко!
Пожелавам същото на всички, които го искат, защото животът тече тук и сега и изтича като пръст от шепите ни... докато накрая минем през Реката на забравата и изтрием харддиска, за да започнем на чисто, отначало.
|
|