СЪЛЗИТЕ НА БИКА, или за свободата
дата: 13-10-2009 @ 12:35:19 EEST
рубрика: злоборадостно
Дъждовната вода се стичаше по врата му, смесваше се със сълзите, капещи от муцуната му, и накрая тупкаше отчетливо в локвата пред него. Беше седнал безволно на ъгъла на Майкаи́мръснаиплюещаплочка Д-21 и Грапавсивкамъксполепналкорал Л-34, гледаше концентричните кръгове, размазващи отраженията на облаци в локвичката и плачеше. Двадесет и седем години, два месеца и четири дни. Почти целият му живот.
Можеше да вижда облаците единствено така от двадесет и седем години, два месеца и четири дни, и от горе-долу толкова се опитваше да направи карта на проклетото нещо – без никакъв успех. Не му оставаше друго, освен да поплаче, преди да поднови усилията си. Макар и да беше напълно сигурен, че мозъкът му не може да се сравнява с този на гнусния атинянин, щеше да продължи, защото това го крепеше да не се побърка. Не беше агресивен, противно на всички слухове (все пак беше тревопасно, за Бога!), но изпречеше ли му се точно в този момент гъзоликият потомък на Ерехтей, щеше да види какво е бича ярост.
Подвластен на емоциите си – които от рождение се сменяха често, той плю във водата и се изправи енергично. За едно нямаше основание да недоволства: тялото му беше изваяно като че ли от същия този атинянин в пристъп на особено вдъхновение – здрави, но фини нозе, яки хълбоци, торс, по който можеха да се отливат брони и ръце, които чупеха щитове. Е, главата, разбира се...
Дъждът на Горната земя почти беше спрял, и от мъничката дупка в тавана вече се отцеждаше само по някоя капка. Малко, но достатъчно да продължи да вълнува локвата, от която Минотавър се наведе да пие. Пиеше собствените си сълзи, плюнка и урина, но това не беше от значение. Честно казано, пикаеше тук само защото не искаше небесното отражение да изчезва – а все пак горе не валеше постоянно. В целия му дом това беше единствената пролука, от която можеше да се види дневна светлина, иначе сводовете на атинянина бяха безупречни.
Стъпките му се чуваха надалеко, отекваха от зида и понякога влизаха в такт с тези на други окаяници, изгубени също като него. За да поддържат легендата за кръвожадността му, жреците убиваха повечето от тях, останалите полудяваха и умираха от глад – ала докато това станеше, виковете им бяха истинска благодат за мълвата. Рядко ги срещаше, и то из най-страничните ходници, но реакцията им беше абсолютно еднаква: облещваха очи, затреперваха и падаха като отсечени, някои без въобще да се надигнат отново. Само един от тях, човек на около четиридесет години, изумял от глад, студ и уплаха, му се нахвърли. Повали го буквално без да иска. Един-единствен убит за почти трийсет години, в които водеха на сметката му шестдесетина атиняни и безброй местни престъпници.
Ако можеше, би изтрепал жреците... и Дедал. Жреците и Дедал. Никой друг, дори царя.
Факлите, разставени на около петдесет метра по стените, припукваха и в сърцевината на светлика им бляскаха призрачно късчета от особеното вещество, което бе сложил атинянинът, за да не гаснат. Реално погледнато, имаше си всичко – светлина, храна, дори компания. Но това не променяше факта, че е затворник, и то най-нещастният от всички, лутащи се в Лабиринта. Забавление на боговете, играчка за сестра си, позор за семейството и най-силното същество на острова – всичко това, но най-вече затворник.
Чувствителното му обоняние долови мирис на прясна трева и аромат на истерия. Страхливите пазачи с рогати шлемове зареждаха яслите до Счупенатухланатретияред Л-92 и явно бързаха да се изметат оттам. Той също ускори, но не заради тях, а понеже жертвите, изоставени в Дедаловата главоблъсканица, често намираха тревата преди него и я унищожаваха до стръкче. Не им се сърдеше. И той, и те се печаха на един огън.
Движението беше единствената му стихия в отсъствието на природните, нормални стихии. Изпитваше удоволствие да тича по коридорите с нечовешка бързина, още повече че бягаше към наистина единствената подходяща за себе си храна, а плачът отпреди малко го беше изтощил. Все по-ясно чуваше подкованите сандали на стражата да трополят към някой от неизвестните му изходи – мислеха, че идва за тях. Ако можеше да се засмее, определено би го направил, но само сви ноздри.
В долната част на най-близката ясла отблясъците на факлата играеха по вода. Значително по-добра на вкус от тази в локвата, тя едновременно утоли жаждата и разпали апетита му, и той зарови нос в ухаещите на дъжд наръчи бурен, подредени в хранилката. Замайващо свежа, миризмата отключи детските му спомени и го накара пак да се просълзи. Като всяко хибридно създание, и Минотавър беше емоционално нестабилен до крайност. И все пак...
Такава беше тревата от времето на невинността му – когато не знаеше какъв е и се бореше с брат си Андрогей из ливадите или се надбягваше с малкия Главк край морето, а по залез оставяше Ариадна да го кичи с изкусно плетени венци от същите тези цветя, които можеше да подуши в яслата. Той опря рога до стената, приближи муцуната си към стъблата на растенията и измуча. Щастието му бе траяло само две години, две скапани години срещу двайсет и седем. По-късно си беше дал сметка, че дори и те са били необходими, за да построи Дедал своя - неговия - Лабиринт, но така или иначе тогава беше свободен.
Нищо не можеше да изличи от паметта му деня, в който го затвориха под земята. Както обикновено се биеха с Андрогей, когато ненадейно иначе силното момче извика и се отпусна като мъртво. Беше го стиснал малко по-здраво, но какво пък – Андрогей можеше да победи всеки ... всеки освен него, както се оказа. Бащата-цар въобще не се трогна от молбите на жена си, Ариадна и Главк и разпореди да го пъхнат в тунелите. Лабиринтът не беше довършен, всъщност така и не го построиха окончателно, но бе достатъчно голям, за да премахне заплахата от Бикоглавия (Минос никога не го наричаше по име). Щом едва закрепнал, почти теленце, размяташе непобедимия в борбата престолонаследник като кукла, със сигурност огромната му сила и вулканичния характер за в бъдеще значеха само проблеми.
Дори той разбираше това, и на мястото на Минос би постъпил по същия начин, но - богове! - колко жестока му се струваше тази мярка сега, надвесен над дъхавата трева в мизерна ниша на галериите, построени в негова чест и от страх пред него. Никога дотогава Страхът не беше получавал по-грандиозен паметник. Никога след това нямаше да получи по-основателен израз. Минотавър не можеше да се огледа както трябва, но безформената сянка с рога, люлееща се в коритото за вода, го убеждаваше, че е имало защо Минос и Дедал да вдигнат това чудовищно само по себе си съоръжение. Какъвто обитателят, такава и къщата.
А в детството си искаше да стане състезател по панкратион...
- Астерий! Астерий!!
Той трепна - вече му се причуваха разни работи. В началото Пасифая го викаше именно така. Веднъж поиска със знаци да му обясни защо носи това име и царицата, тъжно усмихната, начерта звезда в пясъка, а после го докосна по челото. Даже той успя да схване.
По принцип криеха всички огледала и му даваха да пие в сребърни съдове, които пречупваха отражението, но Минотавър добре усещаше колко е различен от братята си. Напипваше косматите си уши и рогата, можеше да види част от масивния си, влажен нос, а когато се ядосаше, мучеше, вместо да крещи. С две думи, не беше типичния княз от дома на Минос – хубав като Андрогей, кротък като Главк и умен колкото Девкалион. Беше звяр, или поне така се отнасяха с него.
- Астерий! Аз съм, Ариадна!
Гласът беше малко променен, но го позна. Същата звънливост, която не един и два пъти го беше карала да пръхти от удоволствие, слушайки песните й, същата настойчива нотка, която и тогава, и сега значеше едно: сестра му се притесняваше за него и искаше да го види. Би бил поласкан, ако не бяха минали двайсет и седем години от последната им среща.
Гъвкав и бърз не според размерите си, Бикоглавия подмина три странични ходника, хлътна до Старамазилкаспетнокатолира Д-27 и излезе в гръб на ... хмм, Ариадна не беше сама.
Двете жени бавно се обърнаха. След това по-младата пак така бавно се свлече в прегръдката на сестра си, а Ариадна протегна ръка към него и каза треперливо:
- Много си ... пораснал. Заповядай, братко.
Той пое венчето от жълти цветя, сложи го върху главата си, но или беше развълнуван, или Ариадна бе го плела като за младия бик, когото помнеше – венецът се скъса и малките слънца засипаха пода. Не знаеше какви са. Горният свят така и си остана неизучено пасище.
Минотавър махна с ръка към припадналата и измуча тихо. Сестра му се разположи на пода, опря главата на момичето в скута си и обясни:
- Това е сестра ни Федра. Красива е, нали?
Той не разбираше от жени. И от телици, на практика, защото му бе отказана възможност: царят сънуваше кошмар всеки път, когато си помислеше какво може да се роди от съвокупление на Бикоглавия, било то с девойка или крава. Но ако разбираше, би казал че сестрите му са много привлекателни – и двете имаха златисти коси, белег от дядо им Хелиос, бяха високи като Пасифая, а в трапчинката на Федрината брадичка и фините скули на Ариадна личеше кръвта на Минос. Да, хубави бяха, безспорно, но какво търсеха тук??
- Помниш ли Главк? Меденият сладък Главк, който умря и пак се върна. Вярвам, че не си го забравил, вие толкова си играехте заедно...
Минотавър изсумтя. Главк беше наистина много мил, светлорус и бягаше като вятър – това бяха единствените неща, които си спомняше за него. Запита се какви бяха очите му: дали бяха тъмни като на Минос, или сивозелени като на Ариадна. Лицето на брата въобще не можеше да извика в паметта си.
- Когато Полиид го изведе от Хадес, татко разпореди в знак на благодарност Главк да усвои гадателското изкуство. Сега Меденият е най-добрия прорицател, който се е раждал на Крит от времето на Моргей, и именно той ме помоли ... ми заповяда да те намеря. Федра дойде самичка, много искаше да те види - ама май не беше особено подготвена.
Минотавър седна до нея. Явно предстояха лоши новини. Понеже не бързаше да ги чуе, той взе в дланите си крачето на Федра и започна да го гъделичка, за да я свести по възможно най-безболезнен начин. Момичето изглеждаше на шестнайсет-седемнайсет години, тоест беше на половината възраст на Ариадна, но - твърде странно - никой не би дал повече от двайсет на голямата сестра. Бикоглавият си спомни, че тя се бе обрекла на девство, и това в някаква степен му изясни непокътнатата й красота. Не му беше ясно друго: как са се вмъкнали и по-важно, как смятат да напуснат Лабиринта, при положение че само жреците знаеха изходите.
Той спря да си играе със стъпалото на малката и красноречиво посочи галериите вляво и вдясно.
- Колкото и да те е яд на Дедал, трябва да благодариш на него... и за рождението си, и за заточаването тук, и за спасението си. Толкова е просто, че действително само той можа да се сети.
При споменаването на атинянина Минотавър настръхна и изведнъж се видя на Ариадна два пъти по-едър. Мускулите му, издути и гладки поначало, се покриха с нежни мрежи от венички, ръцете се дръпнаха за всеки случай по-далеч от крака на Федра, но Астерий не издаде нито звук. Не желаеше да плаши момичето, а и с времето се беше понаучил да се контролира.
- Нещата стоят така: от три дни Главк те сънува мъртъв, увит в черен саван. Знаеш, че това е невъзможно, защото у нас саваните са бели, но днес пристигна кръвнината на Андрогей. Корабът, който ги докара, е с черни платна, и според Сладкия носи твоя убиец.
Брат й изсумтя. Жалко наистина, че не можеше да се смее. Никой сред живите хора не би му се опрял, колкото и храбър да беше, с каквото и оръжие да се биеше. В първите си дни из Лабиринта, заслепен от гняв, рушеше стена след стена с по няколко удара, надявайки се да излезе на светло – кой би се изправил срещу него като равен?
- Името на младежа е Тезей, син на атинския цар. Главк казва, че той ще ме използва, за да стигне до теб, после безочливо ще ме захвърли на Наксос, откъдето попадам в свитата на Дионис. Аз, жрицата на Артемида, сред онези менади и къркандета!!
Минотавър описа полукръг с ръка. Излиза, че се беше загрижила не за него, а за обета си. Логично, защо ли въобще се надяваше да значи нещо за някого...
И въпреки реалната възможност да напусне Лабиринта веднъж завинаги, му се щеше да се сблъска с този принц, само за да може да освободи натрупания гняв. Пред очите му затанцуваха червени светлинки, които нямаха нищо общо с мъждукането на факлите.
- Ааа.
Немощното възклицание принадлежеше на Федра. Детето гледаше към Бикоглавия и трепереше така, че той се засрами от себе си. Все пак, независимо от подбудите идваха на крака, за да го спасят най-накрая.
Астерий се отмести назад, за да я успокои, а после даде да се разбере, че няма нищо против да тръгват, след като майсторът е изнамерил как. Ариадна, подкрепяща малката, измъкна от пояса си вретено с почти размотана нишка и лека-полека започна да я навива обратно.
Наистина беше толкова просто, че би дошло само в гениален ум. Минотавър пресече кръстовището на Л-47 с Д-22 и ритна с все сила стената, върху която бе правил маркери. Карта, как пък не...
- Щом Тезей не ти харесва, ще го взема аз – заяви Федра. – Чувала съм, че в Атина е доста приятно.
- Не става въпрос за харесване, Главк ти обясни. И как въобще можеш да си помислиш, че такъв подлец ще е верен съпруг??
- Дори да не е, има ли значение? Ще му го върна тъпкано. Ти какво смяташ да правиш?
Ариадна повъртя в ръка вретеното и после го запрати над идващата към брега вълна. Въпросът заслужаваше обмисляне.
- Отивам на Делос, в храма на богинята. Бездруго за всички замесени няма да има бял ден, когато татко научи какво сме направили, тъй че всъщност ти постъпваш умно с тая Атина. А един храм е добро място да се скрие човек ...
- Особено жрица.
- Особено жрица. Ами той?
- Не бери грижа. Бил изобретил някакви крила, моля ти се, с които...
- Имах предвид него.
Минотавър беше нагазил до шия във водата и радостно хвърляше пръски с ръце. Беше на твърде плитко, за да плува, но изглеждаше като типичен удавник. Мокрото му тяло, бледо от дългия престой в Лабиринта, блестеше като полиран мрамор, а между вълните главата му наподобяваше морски дракон. Досегът със стихиите направо го бе опиянил.
- Намерих кораб, с който ще стигне до Египет. Нещо ми подсказва, че там ще го посрещнат много добре.
Астерий спря да цапа и заслони чувствителните си очи с длан. Ниско над морето, почти на хоризонта летяха две големи птици – едната със спокойни махове, другата неравномерно променяща височината си. Прииска му се да е като тях. После си каза, че вече нищо не го спира да бъде.
Сълзите тръгнаха сами, и той дори не се опита да излъже себе си, че е заради слънцето.
|
|