Значи 123
дата: 08-11-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: об-зор на
Значи, как започна тая история?
„Егати, пауъраа!!!” Извика с възхищение и почти благоговение съседското момче, чиито очи ми напомниха мига, когато видях моята първа „Зайка” за пръв път. Тогава аз погледнах един прозорец срещу мен и… Абе чакай, от малко по-рано почна лудницата.
Тя, симпатягата, моята сладка и единствена, аве моето момиче, я виждам се задава по коридора; вкъщи сме си двамата, тя е облечена с халат, току-що е сложила кафето в кухнята. О даа, оставям си работата и наблюдавам как се движи – с невинна, божествена грациозност, като невръстно тигърче. Аз естествено се размеквам веднага и въздишам. Тя се казва Луси. Моето Луси. Минава покрай мен, усмихва ми се (споменах ли, че е красива!!!) и ей така лекинката, междудругото, с плавно, гъвкаво и елегантно движение тя натисна малкото бутонче на бойлера. Аз знаех какво ще направи още като я видях да се задава. Просто знаех, че ще пусне бойлера, Бойлерът, който в момента аз поправях и нямам представа защо не я спрях. Освен прекрасна тя бе и доста умна, само че не й личеше, защото твърде често тя се проявяваше като невероятно тъпо същество на природата и извършваше трудни за проумяване действия, които естествено са абсолютно неочаквани. Както и да е, сега това бе очаквано, но въпреки това ме прасна тока и аз минах през шперплатовата стена зад гърба ми, прелетях през хола, през прозорците и надолу от четвъртия етаж върху ореха, и накрая върху буйните храсти, които студентите срещу нас отглеждаха с такава научна отдаденост и имаха такава добра академична подготовка и практически опит, че ако ходеха с такова желание и на лекции сигурно, щяха да променят света (винаги когато се сетя каква беше тяхната специалност в университета ме побиват тръпки), но те бяха добри момчета и на лекции не ходеха. Трябваха ми няколко секунди да осъзная какво се беше случило. Чувствах се ужасно, като неуцелил камикадзе, отчаян, виновен, непостигнал святата си цел, за мен света бе пуст и празен, нищо нямаше смисъл в тая изкуствена вселена. Но изведнъж една светла мисъл мина през нещастното ми потрошено тяло: Не може да няма надежда. Все пак предвид обстоятелствата е нормално да се чувствам така. Ту мач стрес, ай гес. Ще се опитам да стана. И успях! Станах! Аз могааа! Тогава усетих как ме обгръща огромна сила, енергията, на която ме изпълва. Странни умения започнаха да идват като спомени за отдавна забравени способности. Направих рязко трифазно брейк движение, за да подредя разместените си кости. Получи се, само дето главата ми все още бе под странен ъгъл и не можех да я движа. Веднага я блъснах в ореха до мен и готово – оправи се, баси якото! Бях гъвкав като котка, ква котка ве! Лъв! От новото подреждане на костите бях станал по-висок и лек като перце, и силен като бик – идеше ми да зария земята с крак, но се сетих, че така ще изровя труповете дето Гадовете ги заравят под терасата ми, всеки нечетен месец. Нека да почиват в мир, но Гадовете аз ще ги хвана някоя нощ, мамка им Гадове!
Съседи започнаха да наизлизат, и предпазливо да ме наобикалят, бяха разтревожени нещо. Хлапетата бяха зарязали колелата си на средата на шосето и бяха превъзбудени. А моето Луси се е надвесила от терасата ни на четвъртия етаж с ръка на устата - поза „Какво направих ?!” Милата Луси - винаги се чувства виновна за чужди грешки!
А този прекрасен орех растеше незабележимо до мен. Какво чудо на природата! И започнах веднага да обяснявам на съседите за природата на чудото. Крещях с две изречения в секунда и с почесвания как преди много години някой неизвестен странник е минал оттам и е засял едно орехче в земята вместо да го изяде. То е растяло, растяло и чакало търпеливо да дойде момента да изпълни своето Предназначение – а именно да спаси мен нещастника от нелепа смърт. А сега когато вече е изпълнило задачата си, то няма нужда да живее повече – милото дръвче! Тъкмо щях да се разплача, а вече съседите бяха отстъпили с около двайсе крачки назад, когато се сетих, че е крайно високомерно от моя страна да смятам, че моето спасяване е било единственото предназначение на дървото и следователно то ще живее, и това е чудесно, и докато им обяснявам всички тея работи аз си рипах от радост с еднометрови подскоци. Бях набрал голяма скорост и всичко ставаше много бързо, затова успях за няколко секунди само да им разкажа друга история. Реших да превключа на нещо ново, защото някакси усещах, че разказа за ореха нещо малко ги постресна. Бяха се отдалечили вече доста, но дори и на половин километър да отидат пак щяха да ме чуват добре. Реших, че трябва освен това да престана с тия ръце, ако не исках да си сваля кожата, баси, като погледнах - дънките ми станали на реснички.
„Егати, пауъраа!!!” Извика тогава с възхищение и почти благоговение съседското момче, чиито очи ми напомниха мига, когато видях моята първа „Зайка” за пръв път. Тогава аз погледнах един прозорец срещу мен и си видях отражението. Не, че не обичам огледала, напротив, големите огледала ме привличат с някаква магнетична сила, има нещо в големите огледала, не знам, особено факта, че всеки от нас познава собствената си физиономия не по начина, по който я виждат другите. Има и друго - защо огледалата се покриват при погребение. А също и това - суеверие или наука не знам, обаче една моя възрастна позната казваше, че й остават още години нещастна любов, защото преди време е счупила огледало. Работата е там, че тя може би тогава не осъзнаваше, че любовта, както тя я разбираше, й вървеше чудесно по онова време, а когато седемте години свършиха, приблизително тогава вече зе хич да не й върви в любовта. Такива мисли ми минаваха светкавично през главата, когато се погледнах в прозореца. Смятай, а дори не беше огледало! А също и други мисли – какво по дяволите, правят тези светкавици около мен! Те прескачаха от ръцете до тялото ми, гърчеха се като предрусали змиорки между краката ми, и въобще защо по дяволите некъсата ми коса е щръкнала и вероятно е твърда като на таралеж бойната форма, като на пънкар фризирал се съвсем сам, жертвал част от калето си, а електрическите заряди между пръстите ми светят палаво! Погледнах хората около мен да разбера дали все пак това не е някаква нова халюцинация, демо един вид, току-що пуснато на пазара, ама не, не беше демо, дори не беше халюцинация. И те виждаха светкавиците - мамка му, гледаха ме като някаква малка мълния, която е влязла през прозореца на хола и се е настанила небрежно над телевизора. Обаче гърмовете на светкавиците си ги чувах само аз, щото така здраво ми прогърмяваше главата отвреме-навреме, че ми се искаше да си запуша ушите с две ръце и да се заровя надълбоко, за да не чуя пак тези толкова обезпокоителни неща, но не исках да правя лошо впечатление. А и ко, голяма работа –гръмотевици някви.
Тогава видях линейката.
Лоша работа. Сега ще ме хванат! Мамка му! Ще ме хванат да ме изследват, нужен съм им за лабораторен плъх – все пак не всеки ден стават такива неща като това. Човекът-мълния ще ме нарекат. Ще ме затворят някъде в контролирана среда, ще ме тъпчат с паркизан и ще ми пускат шокове да видят ко ще стане. Ще ме ползват за доброто на науката. Или за някви техни си цели – де да ги знам, ама няма да е хубаво, мамка му, мамка му, мамка му! Приближават се! Виждам лицата им – и те не могат да повярват на очите си, нали все пак и те са хора, ко ли си викат:” Охаа, че едър екземпляр!”, но естествено като ме виждат бавно да отстъпвам слагат на лицата си маските на добротата и милосърдието. И много добре се справят - наистина изглеждат сякаш искат да ми помогнат. Нормално - те са обучавани на това от малки, овладели са 26 различни гримаси, с които да ти покажат да не се страхуваш, че всичко ще бъде наред, че те са добри хора. И мамка му, наистина изглеждаха на добри хора! А може би вярват в своите добри намерения, с които ще постелят моя път към ада. Ето и ченгета са довели! Защо иначе ще водят ченгета?! Сега ще ме хванат! Съседите ми, собствените ми съседи също явно са на тяхна страна, приближават се бавно и ми говорят нещо, убеждават ме да се успокоя. А преди малко като им говорих толкова съществени неща защо се дърпаха, а?! А сега искат да ме качат на линейката и бам в лабораторията! Собствените ми съседи! Наобикалят ме и се усмихват. Сега ще ме хванат! Мамка му и моето Луси се приближава, говори ми нещо, но съм твърде объркан за да слушам. И ти ли, Луси, сладка моя?! Мамка му, аз се махам от тук! Моето Луси се е приближила най-близо и се опита да ми хване ръката! Факин хел! Ран, мада фака, РАН! Ран, мада фака, РАН! Засилих се (по принципа на Левски) натам, на където най - малко очакват да избягам – към патрулката. Ченгетата ме гледат сякаш се чудят ”Абе тоя защо бяга??!!” Ха-ха, няма да ме измамят мен, колкото и добри актьори да са! Прескочих патрулката и …чакай малко, чакай бе – аз досега никога не съм прескачал патрулка, въобще не съм и вярвал, че мога да прескоча такова нещо! А може би точно за това не съм можел – просто никога не съм опитвал, защото не съм мислил, че мога. А всъщност тялото ми е било способно на това, имал съм физическа възможност, но не и психическа. Което ме навежда на други идеи – спомням си веднъж сънувах как исках да скоча високо, но разбирах, че не мога не защото не е възможно (осъзнавах, че сънувам и в съня можеш да летиш колкото си искаш), а защото бях с мисленето си, когато съм буден, мисленето според традиционните съвременни представи, че човек няма как да може да лети и така нататъка. На масата има всичко, но мислиш, че нямаш право на него или е далече и не знаеш как да го поискаш да ти го подадат.
Такива работи ми минаваха през главата, докато тичах лек като перце, движих се невероятно бързо.
Което всъщност беше добре само отчасти, защото благодарение на невероятната си скорост се измъкнах от тая драматична (хехе – драматична – кви думи земам да използвам!) ситуация за секунди, но лошото беше, че така привличах внимание. Затова намалих много темпото и си придадох измъчената, многострадална физиономия на човек правещ сутрешно - обедното си бягане. Бършех лице и се надявах, че никой няма да забележи светкавиците, обаче и да ги забележи някой какво – хората считат за достоверно само това, което гледат по телевизора. Никой няма да повярва на очите си, докато не го види после по телевизията.
Такаа, браво мойто момче, сега изглеждаш съвсем като нормален млад мъж, който си прави джогинга. Огледах се небрежно – не, никой не ме преследва. Минах покрай един велосипедист, който си караше по тротоара и за нула време го оставих далеч зад гърба си – баси, май ще трябва да намаля още. Намалих. После намалих още малко. Офф, чувствам, че се движа като стара баба – адски е досадно, но така поне не правя лошо впечатление.
А сега къде да отида? Докато бягах мислех по въпроса какво да правя оттук нататък. Как мамка му ще живея оттук нататък?!?! Не мога да живея сам, нали?! Някакъв изолиран мада фака, криещ се от света, който свят иска да го приеме, но само като лабораторен плъх. Тая мисъл така ме втрещи, че дори си помислих: Е какво пък – не съм бил досега лабораторен плъх – може и да не е чак толкова лошо. Знаех обаче, че се самозалъгвам и затова преодолях мощният импулс да се върна и да се предам. (Сега се сещам - бях чел един психолог, който говорейки за човека като част от обществото даде пример – преди векове моряк осъден на смърт по време на плаването имал право да избере между това да го оставят на някой самотен остров да се оправя там САМ или бесилото. Почти всички са избирали бесилото, доколкото си спомням).
Обаче не може да няма някакво решение на ситуацията! Като за начало да се измъкна оттук пък после ще видим.
Добрее, спокойно! Ще отида при Сашо. Моя добър приятел Сашо. Хо-хоо, за него мога да разправям цяло денонощие и пак нищо няма да съм казал! Но с две думи – той имаше преди време една доста известна метал група. Той и още двама типа, които познавам слабо. Сашо беше вокал и пишеше текстовете. Всичко беше добре, докато постепенно групата взе да се разпада. „Не можехме да продължаваме така – разказваше трескаво Сашо почти винаги, когато пиехме заедно - поне аз не можех, ама и Ачо (вторият от групата) бе започнал да се стряска. На ВСЕКИ наш концерт ставаше невероятен бой, не просто пого, нито пък брутално пого, а изстъпление – феновете се побъркваха и почваха да се бият, разбираш ли, сякаш са си смъртни врагове, а дори не се познаваха, а ние стоим на сцената и... простоо… таковаа… не знам!” Да разбирах, разбирах много добре – четири пукнати ребра и разбита физиономия отнесох един път на техен концерт. Тогава за пореден път беше станало грандиозно меле, масов бой всеки срещу всеки и аз нещо ми стана, не знам какво точно, имаше нещо в тая музика, в ритъма, плашещо е като се замислиш после, но тогава аз не мислех (както и още 60-70 човека като мен), откачих и пребих няколко типа преди да ме съборят на земята, а иначе съм кротък човек. Но по-лошото е, че само няколко дни по-късно пак свиреха те. Аз естествено си бях казал, че неее абсурд да прая пак такива глупости – да влизам да се млатя зверски със също толкова озверели хора. Тц, по-добре да си пия биричката и да се наслаждавам на музиката горе зад сцената, където бяха другите групи и чакаха да дойде техният ред. Та лафя си аз с тях, куфея си и по едно време не въздържах – пресякох тичайки (с леко накуване) цялата сцена, крещейки като побъркан, минах на сантиметри от Сашо и за малко да го съборя, и стейдж - скочих в средата на най-бруталното, ненормално сбиване на Източния бряг. И тогава вече ми се спря тока!
Сашо и Ачо решили, че не може да продължава така тая работа. Отказали се от участия в концерти, въобще разтурили групата си и изтеглили албума си от пазара на свои разноски (тогава слушахме на добрите стари касетки и затова не беше особено трудно „да спрат разпространението на тази лудост” както се изразяваше Сашо). Третият от групата – Венъма, който всъщност пишеше музиката, е бил много против прекратяването на дейността, но нищо не е можел да направи и скоро си заминал от града така, както бил дошъл – безследно и внезапно. Бррр! Става ми студено, когато се сетя за този странен тип – Венъма. Никой не го познаваше, освен Сашо и Ачо, но и те не го познаваха. Видях го само един път в някаво доста широко мазе с адски нисък таван – по-високите ходеха леко приведени. Не знам какво правех там. „Не трябваше да идвам тук” – помислих си тогава аз, когато вече беше късно, твърде късно. Мрачен тип.
Както си бягах (като стара баба) по улицата унесен от спомени, изведнъж ми се изпречи някакъв контейнер за боклук. Прескочих го. Мамка му, не трябваше да правя това – разсейвам се – трябваше да го заобиколя! Ако не исках да привличам внимание, а аз не исках, не трябваше в никакъв случай да се разсейвам – ами ако изведнъж взема да полетя?! Какво ще кажат хората тогава?! Не знам (а и определено не искам да научавам), но със сигурност няма да ме оставят да си летя насам-натам просто ей така!
|
|