Конкурс не като другите
дата: 16-11-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: злоборадостно
Преди десетина дни в сърцето на Обединена Европа се проведе конкурс. Не какъв да е конкурс, а Необикновен конкурс.
"...Тя се казва Терез ван Бел. В събота, 10 октомври, тя получи титлата Мис SDF. (Дълго се чудих над това съкращение - звучеше ми странно, като НЛО, докато накрая намерих обяснението на сакралната абревиатура - означаваше Sans Domicile Fixe (без дом, или казано на уличен жаргон, без покрив над главата си - бел. авт.)). Дамата на 58 години, родена в стария централен брюкселски квартал Скаарбек (сега населен почти на 100 % с носещи чалми и фереджета субекти, често ходещи по улицата, облечени с чаршафи и с "Аллаху Акбар" на уста, четящи Корана на невръстните си 5-6 годишни синове - бел. авт.), спечели една година безплатно настаняване в една къща, която се дава под наем. Терез се състезава с девет конкурентки, които пък ще бъдат поставени под специално наблюдение, целящо да им осигури постоянна заетост. Една от организаторите на конкурса, Алин Дюпортел, е бивша Мис Бездомник. В интервю за телевизията, тя обясни, че конкурсът не е "конкурс за красота, а цели да покаже, че и жените, живеещи на улицата, имат място под слънцето..."
Да, това не е шега, колкото и тъжно и гротескно да звучи. Значи в "развитите демокрации" вече започнаха да се провеждат подобни конкурси. В Белгия например такива хора дори попадат под своеобразна специфична "защита" от гонения на полицаи, местни власти, скинари и др. Както и другата категория - на т.нар. sans papier (без документи) - лица, голяма част от които са с произход извън Европа и живеещи в новите гета на европейската мегаструктура, наречена ЕС. Обезличавайки по този начин градове, били доскоро еталон за град, като Париж, Амстердам, Барселона, Брюксел, Мадрид... SDF се наблюдава в особено голяма степен в Белгия и Франция, като засяга, за разлика от категорията "без документи", предимно местно население, като възрастовата граница застрашително намалява, а социалния статус също търпи метаморфози - вече се наблюдават цели семейства (голяма част от тях с деца), живеещи на улицата. Тъжна гледка, която съм виждал с очите си. Малки потомци на Гаврош, само че не в Парижките потайности от 18-19 век, а в началото на 21 век... Деца на хора, загубили всякакво желание за живот, дали от климата, дали от света, в който живеят или просто така, от мързел, липса на стремежи и презадоволеност.
От другата страна на барикадата са работещите, изхранващи двете горни категории. Половината заплата на редовия белгиец например се стопява в данъци. За да храни именно тези, които (в огромната си част) сами са избрали да живеят на улицата и тези, които са дошли в неговата страна, за да живеят без документи, на гърба му, впиващи гладни очи в големите светещи хипермаркети още от входа.
Малко по-нависоко са работещите на ръководни или други, значително по-добре платени длъжности. Повечето от тях са "живи мъртъвци". Хора, които реално умират на по 30 - 35 години, а ги погребват, за протокола, в широк диапазон от 50 до 70-80 (понякога и по-рано, зависи от промяната на статуквото, която в плановете им се изключва напълно и при настъпване ги убива за кратко, но мъчително — уволнение, развод, банкова измама с последващо разорение и др.). Това са хората, които получават достатъчно, за да препълнят огромната количка за пазаруване веднъж седмично (като после съответно ще изхвърлят поне половината от храната, която са купили), ходят за най-много десетина дни през годината на море (просто защото така е прието да се прави, а тези, които са различни и си позволяват да отидат на море например за 1 месец, са "нередовни"), а през останалото време от иначе сравнително големия си отпуск ремонтират къщите си. Къщите, заради които са се "оженили" не за човека до себе си, а за банката, за поне 30 години напред, а докато са млади и все още не са го направили, живеят под наем и съхраняват дрехите си в кашони от банани в мазетата, където вадят прането с приятен дъх на чисто от пералнята и го окичват на сушилката, поставена вътре, за да се умирише на мазе и мухъл (простирането навън, дори в задните дворове, се счита за признак на висша простащина и не се толерира. Аз обаче съм си български "простак", който цял живот си е простирал прането на открито и не мириша на ковчег, когато облека сакото си). Къщите, в чиито стаи, въпреки приличните дворчета, се отглеждат по едно-две огромни кучета, които понякога серат и пикаят там, редом с децата, а миризмата може да прогони и най-свирепия тигров комар на света. Децата, които живеят без никаква ценност, а обяда си го поглъщат, седейки на мръсния под на някоя метростанция (да видиш млади хора, добре облечени и насядали на земята е нещо нормално за Брюксел, докато преди години в София така седях на плочките с няколко сараошина в центъра, пиейки гроздова по обед, а хората ни отбягваха като прокажени).
Иска ми се сега баща ми да беше жив. Той работеше работа, която предполагаше доста пътувания в чужбина по онези времена, дори из "забранения" Запад, разговорите за който бяха табу и предвиждаха сигурна "заетост" в някой решетъчен "курорт" за поне едно десетилетие. Когато се върнеше от "Запада", носеше един куп снимки, а по време на семейните вечери разказваше как е там, на "свободата", а всички го слушаха в захлас. Наричаше Париж "друг свят". Иска ми се сега да беше жив и да го заведа, да види "другия свят" и да каже струвало ли си е всичко.
Все пак, за разлика от тях, ние имаме едно много голямо предимство — нашите родители са живели целия си живот в мечти — за по-добър свят, като "другия" на Запад. Ние поехме мечтите от тях, за да могат много от нас да видят, че всичко е било една чудовищна илюзия, а действителността е повече от жестока. За да живеем в надежда, че някой ще направи ако не света, то поне Родината по-добро място за живеене, учейки се от грешките на сегашните "образци". И че никога няма да организираме конкурс Мис или Мистър Клошар, децата ни няма да бъдат манекени на Винпром или проститутки по витрините на новия Содом - Амстердам, а родителите ни завинаги ще могат да се успокоят, макар и вече не сред нас...
Отново се понасям по потока на работата, слагам слушалките и си пускам музиката....
....Who can say where the road goes, where the day flows — only time....
|
|