Мило дневниче
дата: 18-11-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: дневникът на
През целия си съзнателен живот съм минавала по тая улица. Като по-млада все нощем, е верно, в повечето случай в нетрезво състояние, което затвърждава тезата „От пияния и лудия бега ” та не ми дремеше особено. Обаче точно тая вечер се връщах от театър, като марула трезва, културно мероприятие организирано от службата, директора ни замъкна на една доста тъпа постановка, но аз се правих през целото време, че ми е интересно. Загубена работа.....
За това и после не пих с колегите, както всеки нормален човек след театър, щото ми беха крайно неприятни в момента на поканата им. Беше края на зимата, след 9 вечерта и по улиците нямаше дори коли. Въпросната улица е неосветена, разбира се, има само една лампа на фасадата на туберколозния диспансер, която осветява в жълто престарялата злокобна сграда, приличаща и през деня на замъка на Дракула, какво да кажа за това как изглежда всичко там нощем....огромен тъмен двор, мяркат се сенки на стар фонтан, тогава беше порутен и на средата тая страховита стара болница, с фасада обляна в жълта светлина. Голямата метална порта отворена, острите прътове на оградата стърчат зловещо, очакваш само някой върколак да те потупа по рамото. Когато минавах покрай отворената порта си помислих, че ако някой ме дръпне и ме замъкне в двора, практически нищо не мога да направя. Докато ми минаваха тия свежи мисли през главата видях на края на оградата да стои мъж. Беше се обърнал неестествено с гръб към улицата, все едно гледа към двора, ама какво ще види в тая тъмница, а кажи?! Въпреки, че не се уплаших , се заоглеждах за признаци на живот, но нямаше никой друг наоколо. Тогава не го осъзнавах, но после много се чудих на първоначалното ми спокойствие в тоя ситуация. Приближавах мъжа, а той си стоеше все така, обърнат към оградата, съвсем в края й. Помня го ясно, беше висок над метър и осемдесет и със сигурност над сто кила, с бяло яке и синьо долнище на анцуг с бели кантове. Аз вървях бързо със скръстени ръце, както човек ги скръства, когато му е студено. Когато го наближих на около метър, той рязко се извърна, с две големи крачки застана пред мен и ме сграбчи с думите „извинете за малко”...Не просто ме хвана, а обви ръцете си около мен изцяло и ме стисна. Видях, че е млад, около 20-годишен и беше огромен и отблизо и от далече, факт. Такава паника не бях изпитвала до тогава. Извиках толково силно, че в тоя кратък миг се виждах извън себе си и бях убедена, че това не е моя глас. Той се изсмя високо, както човек се смее, когато му разкажеш къс виц и ме пусна. Отдалечихме се един от друг с крачки назад, аз стоях и го гледах втренчено, а той отстъпвайки ми викаше „Яла ма, яла ма курво....” и се бараше. Все още на тъпата улица не минаваше и кола. Изведнъж се опомних и побягнах, а той продължи да вика „Яла маа, яла да ми подухаш”. Не си давах сметка, че паниката така може да те затисне. Бягах, а имах чувството, че краката ми са от гума. Спрях на стотина метра, където беше осветено, почваше главната улица и би трябвало да има шибан живот. Ама нямаше. Не можех да дишам от ужас, защото си дадох сметка какво ми се размина. Ако тая свиня ме беше шамаросал сериозно и ме беше замъкнал зад туб-диспансера в тъмния като гъз двор, с моите 45 кила нищо не можех да направя. Направо си усешах сърцето в гърлото, не знаех изобщо как да се прибера. Ами ако ме пресрещне, то навсякъде тъмно мамка му. Паниката спря мисленето ми, физическия процес, който усещах в мен беше нещо като врящ котел. Дигнах телефона и звъннах на мъжа ми, като почти му докарах инфаркт. Без да изпадам в лирични подробности, прибра си ме жива и здрава.
Замислих се за страха. Имам две приятелки, добри приятелки, и двете насилени в тиинейджърските им години. Познавам още няколко момичета, които са преживели сексуални гаври. Това не минава, не се забравя. Аз се разминах леко, безспорно, но ако ме беше страх от тъмни улици дори нямаше да ми се случи. Извадих късмет, така да се каже с моя нападател, той беше неуверен и не беше събрал смелост някакси. Но аз вече не ходя и до магазина по тъмно. Явно не винаги най-страшното е самия страх. Защото той се оказва има много форми. Аз тоя вече не мога да го превъзмогна и не трябва.
От тогава знам, че шестото ми чувство работи, но аз просто не го послушах, когато ми каза, че тоя не стои там случайно. Знам също, че и шестото чувство на мъжа ми работи, защото на следващата година по това време, когато ме нападнаха кучетата, той ми е звънял в тоя момент и ми каза, че е изпитал безпокойство. Не мога да съм над това, което ми се случи или по-скоро НЕ ми се случи. Защото жените, които не са имали моя късмет вече не са същите. За това понякога е добре да се страхуваме.
|
|