Кошмарът в Китен (Лъвкрафт няма нищо общо)
дата: 08-12-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: по света и у гъз
Лятото е много хубав сезон, особено когато човек е взел дипломата си за средно образование без особени трудности и чака предстоящото влизане в редиците на родната армия.
След последната учебна година, в която с кума ми (тогава все още бяхме съученици) решихме да отидем на едно море. За разлика от сега, когато вече децата от 12-13 години ходят сами на море, тогава това хич не беше лесно, предвид разбиранията на родителите ни (като се замислям, сега е къде-къде по опасно, ама родителите са заети до краен предел с въпроса за оцеляването — своето и това на семейството, че хич не им е до някакви задълбочени мисли за това кое е страшно и кое не).
Избрахме началото на август за периода на нашия подвиг. Събрахме се четирима другари — кумът ми (името му няма да споменавам в нито един разказ, предвид длъжността, която заема и обстоятелството, че по стечение на обстоятелствата една такава история би му навредила по един или друг начин), Емо — едно приятелче от блока, в който живеех и Иво Кучето — неосъзнат хевиметъл от покрайнините на София, а именно Модерно (Мизерно) предградие. Понеже цялата шпицкоманда начело с Плебея и Краси Ватмана щеше да ходи на Китен, се разбрахме, че и ние ще допринесем за доброто изкарване в крайморското селце. Срещата ни беше на 5 август в 5 часа следобед пред квартирното бюро.
Трескавите приготовления включваха закупуването на две каси бира и напълването на един огромен сак с шишетата, както и задължението на кума да гепи от тейко си един литър 75 градусова скоросмъртница, дето човека си я пазеше за разтриване. Родителите ни, като ни знаеха що за кретени сме, сериозно се бяха притеснили за нашето приключение, дори бащата на Емо, който дотогава не се познаваше с нашите, дойде ненадейно, силно обезпокоен, за да разбере истината. Емо му казал, че ще ходи на море със съученици, организирана екскурзия. На въпроса на родителя си къде ще ходят точно, Емчо отвърнал:
— На Щъркелово гнездо бе, татко, спокойно.
Отговорът обаче хич даже не успокоил човека, ами лъжата на сина му го дообезпокоила до степен да довтаса у нас. Няма как, обяснихме му всичко (нашите бяха посветени в задругата), а той прие нещата с малко недоверие, обаче кандиса да пусне творението си на море с нашата "скромна и културна компания", както майка ми се изрази пред него.
Денят Х дойде, сборния пункт беше в апартамента на кума. Той вече беше качил адреналина и ни сипа по една чашка от течността за разтриване. Абе ракия, ракия, ама това беше направо 300 конски сили, като го глътнеш и те скове гръцмуля. Още от първите чашки и вързахме кънките. По едно време викам фъфлейки:
— Ппичове, ддавайте дда хходим къмм ггарата, чче шше стървем ввлака.
Останалите се съгласиха с мен и въпреки, че влака беше нощен (пиянски), а беше едва 5 часа следобед, нарамихме саковете и кандилкайки се, се запътихме към Централна гара. Пеша, за да утрепаме малко време. Понеже беше жега, отворихме по бира (кума беше приготвил няколко студени за случая). Добре, че Иво Кучето не пиеше, та имаше поне един трезвен да следи ситуацията. Някъде из Банишора Емо реши да полегне на една полянка. Ние поседнахме на една пейка и фъфлейки, поведохме разговор на високо равнище (сиреч на висок тон). Кучето, горкия, седеше и ни гледаше (за човек, дето не пие, пияната компания не е най-приятното забавление), а Емчо се върнягаше из треволяка, сякаш викаше с поведението си цялата пълзяща и жилеща сволоч, дето я обитава. Няма и половин час и ето ти го нашия става, ама как става — като се търкалял, нацелил едно лайно, което се настанило удобно на гърба му. Щом го видяхме, макар, че вече бяхме страшно пияни, му казахме да не идва близо, а кума го заведе да намери някаква чешмичка в близките къщурки, та да измие миризмата, доколкото може. Върнаха се скоро, че Емо миришеше, миришеше, ама поне лайното го нямаше. Продължихме трънливия си път към гарата. На перона бяхме към 7 и половина вечерта. Тръшнахме се на една пейка, а аз вече бях толкова наквасен, че небрежно пикаех в кошчето за боклук, което беше до нас. Хората, още щом ни видяха, се дръпнаха настрани, та ние можехме необезпокоявани да мастийстваме на воля.
Най-сетне влакът беше композиран и влезнахме в купето (набихме се в последния вагон, тъй като там по принцип нямаше запазени места), където продължихме вакнахалията. Изведнъж току някой дръпна вратата на купето и вътре се подаде брадата физиономия с дълга немита отдавна коса. Казваше се Казака и беше от Бургас. С него вървеше и Мухата — мъртвопиян пънкар с десетина сантиметров гребен. Попитаха ни дали ще бъдем така любезни да ги подслоним в нашата бърлога (за момента бяхме само четирима в купето), а ние с охота приехме да споделим алкохола си с тях. Последвалите събития си спомням доста смътно, но се сещам със сигурност, ще по едно време тия двамата се пръждосаха нанякъде, Емо беше повърнал на пода на купето, а влакът се беше напълнил до краен предел и нямаше как да се отиде до кенефа. По едно време, с последни сили, станах да се изпикая. Кума ме крепеше, макар че едвам крепеше и себе си. Някакъв дървар ми се изрепчи, че нямало да ни пусне да минем, а ние много ги обичаме такива. Направо разкопчах дюкяна, за да се изпикая пред него, обаче още някакъв взе, че се разсмърдя. За зла участ точно в този момент, може би от лашкането на последния вагон, на мен ми прилоша силно, нещо в мен се надигна и от устата ми избълва салатно-ракиено-бирен вулкан, право върху отворкото, дето не ни пускаше. Оня се зачуди да ни трепе ли или какво да ни прави, ама видя касапския нож, препасан на колана на кума, и реши да не си взема на баир лозе, ами да се махне (впоследствие разбрахме, че ни е наклепал на ченгетата, дето пътуват във влака). С него се махнаха и доста други хора, тъй като вулканът изригна още два пъти и всичко стана на дар-мадан.
С ченгетата се оправихме, или по-точно на тях не им се занимаваше с някакви изклесяци, целите в повръщано, които на всичкото отгоре не могат да говорят от пиене. Аз си ги спомням, само че полицая, който влезе, стоеше централно срещу мен, а около него, досущ като на "Ну, Погоди", се въртяха по посока на часовниковата стрелка много полицаи — клонинги. Виждах не двойно, ами десеторно.
Като си се натряскал, времето минава неусетно и изведнъж стана светло. Бургас! Обаче влакът празен, само ние спим като порове вътре. Подадох рошава тиква пред прозореца, а един жепеец ми вика:
— Хайде бе, пияници недни, слизайте, ако не искате да ви карат в депото!
Набързо разръчках останалите, въпреки гаденето и купчината лайна, които се бяха настанили в устата ми, събрахме багажите и се изсипахме в полутечно състояние от влака. Набързо намерихме автобусчетата, които отпътуваха за южното ни Черноморие (тогава още не беше ЧерноМутрие) и затърсихме китенското. Слава Богу бързо го намерихме, а шофьора, като ни видя такива едни хубави - хубави, вика:
— Добре сте се запътили, момчета, ама не знам дали някой ще кандиса да ви даде квартира, миришете на бъчва от няколко метра, а и одрайфания ви вид определено не дава поводи за оптимизъм.
Викам му:
— Ти само ни закарай, пък не бери грижа, ще се настаним ако трябва и на хотел "Звездоброй", август е все пак — кума вече беше нетърпелив.
Някъде към обяд бяхме вече в Китен. Пиячката ни беше поотпуснала и взе да ни се допива бира. Намерихме си квартири сравнително бързо — Кучето и Емчо ги настаниха в някакъв обор, а мен с кума — в един ламаринен гараж. Мизерно, ама евтино — 5 лева нощувката, какво му плащаш, бяхме си приготвили по десет лева, ама сега ето ти икономии за още алкохол (от София си носехме една бутилка Евксиноградско уиски, от онова, старото българско, дето поне на вкус го бяха догодили едно към едно с Ballantines).
Часът на срещата наближаваше и с кума решихме да се приготвим подобаващо. Кучето и Емо щяха да ни чакат направо пред Бюрото. За целта извадихме уискито и го започнахме на къс пас. Рекордът, който поставихме, и досега е ненадминат от самите нас (най-вероятно така ще си и остане, ако не се брои маратонът, при който изпихме три шишета ром за един час, кума се удари в един дирек и после го свестяваха в Пирогов, а аз се събудих на дивана в апартамента на баба ми с една обувка, другата я бях изгубил) — за 7 минути шишето свърши! Дори още алкохолът не ни беше ударил като хората, когато излязохме за срещата. За всеки случай от близката сергия (тогава още пиячката се продаваше на сергии, като ракията варираше в широк диапазон от прилична скоросмъртница до разреден и ароматизиран терпентин с примеси на изветрял лакочистител и потна овча вълна) купихме две бутилки вино (по-скоро вода с лек градус). Усещайки вече как уискито идва да ни навести, поседнахме пред квартирното бюро и напъхахме навътре тапата на едното шише (идиоти сме си, купили сме си вино без тирбушон), след което го надигнахме на "гъл-гъл". Устите ни вече воняха на Владайската река след порой в циганската махала, а погледа ми беше добил един такъв стъклен израз, като на златна рибка в буркан от кисели краставички. Изневиделица чувам познат глас. Обръщам се и гледам Здравко — китариста на група Креш, да ни се хили насреща, явно доста изразителни сме били в този момент. С последни сили станах и се здрависахме, даже се опитах да го прегърна, ама човека се отдръпна от миризмата, та се получи неща като боксьорско клинчене (не че и той нямаше да пие, ама все още плакнеше бурето само с бира).
— Айде бе, пияндета такива! Носим цял касетофон и много пиене, тръгвайте с мен към кея — там ни е сборния пункт. — Здравко поведе хорото.
Не щеш ли обаче, от небето се изля невиждан порой, ей така, от един облак. По морето е характерно изсипването на дъжд изведнъж, без много ясни признаци, особено като е тъмно.
— Бързайте бе, идиоти, ще станем на мокри плъхове — Здравко въобще не подозираше, че дъждът въобще не беше пречка за пияните (Кучето и Емо се бяха присъединили към нас — Емо беше засрамен от това, че беше трезвен, а Кучето гледаше и мигаше като плъх в брашно) и се разбърза към кея. Да, ама ние като не знаем къде е пустия кей и беж след него (бягане е силна дума, по-скоро изключително силно кандилкане с взаимна подкрепа). Най-после се озовахме и на Морската гара на Китен (кея беше подходящ само за сухо време), където компанията се беше събрала под един уютен навес. Гореше огън, пееха се песни. Ватмана и Плебея ни се израдваха и ни посрещнаха с радостни викове:
— Ето ги бе, айде наздравеееее! — и надигнаха бутилки с гроздова.
Касетофонът дънеше на батерии (пичовете бяха взели по няколко комплекта) Slayer с безсмъртния им албум Reign in Blood, а аз като го чух и получих душевен оргазъм. Заклатих бясно глава, обаче къде ти в пиян мозък акъл, та се забодох право в стомаха на Плебея, който изпусна въздух, изненадан от простотията и изрева:
— Ааааа, говедооо, как можа бе! — и ме изтърколи до него, превивайки се и поемайки си въздух.
Кума се залафи, пардон, зафъфли със Здравко, Емчо и той си намери дружки, и за Кучето също имаше подходяща компания. По едно време светкавици започнаха да прорязват мрачното небе. Мадамите се изпоплашиха и почнаха да увиват да си ходим, ама кой ще изплаши сърце юнашко пиянско! Изпосгушиха се една в друга, а светкавиците наближаваха. Ние така и си бяхме под навеса, та въобще не ни пукаше, когато обаче гръм удари съвсем близо до нас. Компанията поизтрезня, само аз паднах на колене под дъжда, крещейки "Raining Blood" заедно с Чичо Том от касетофона. Как не ме уцели някоя светкавица, това не мога да отговоря, но може би земните закони, че "Пияните и децата Господ ги пази" и "И лудия бяга от пияния" важат и на вселенско равнище. Беше само около 10 и половина вечерта — имахме цяла нощ на разположение. Гледаме, огънчето гори, Плебея, Рамбо, Ватмана и още няколко екземпляра събират дърва и носят, обаче манджа няма. Имало някакви наденици, ама ги държали на топло, та се размирисали и ги изхвърлили на кучетата. За миди беше тъмно. В главите ни (на мен и кума) се роди пъклена идея — тъй като Китен беше село, значи имаше кокошки, а щом има кокошки, значи печеното е осигурено! Речено-сторено, с кума и Рамбо се запътихме да гепим някоя и друга кокошчица. Схемата беше следната: кумът влиза в курника с взлом, аз държа чувал (намерихме го в една лодка, заедно с един казан, сиреч — взломихме лодката, та именно от казана и чувала тръгна идеята), в който трябваше да попадат кокошките (с предварително отрязани от кума глави — ножът му беше толкова остър, че можеше да се конкурира със самурайска катана), а Рамбо пази отцепка отвън (завалията си беше към 2 метра и с телосложението на Гробаря от Кеч федерацията).
За нула време четири пернати паднаха в жертва на пиянския глад. Преценихме, че прекомерната лакомия носи само излишни рискове и поехме обратно към кея. Да, ама по пътя се задаваха една компания девойки, които уплашено си шушнеха нещо. Щом ни видяха, решиха да ни попитат дали сме срещали друга една девойка, дето попрепила и хванала гората, та сега тия какички я търсели да не е цамбурнала някъде около скалите. Аз бях толкова пиян, а и тия ми изглеждаха неблагонадеждни от венерическа гледна точка, та въобще не откликнах, обаче кума и Рамбо взеха да се правят на джентълмени. Връчиха ми чувала с кокошките (от който капеше алена кокоша кръв) и тръгнаха да придружават девойките в търсенето на приятелката им. Какво да правя — метнах кървавия чувал на гръб и се закандилках към бърлогата на зверовете. По пътя си срещнах двама трима местни възрастни, които ме гледаха с облещени очи — явно съм бил страхотна гледка — фланелка със зелен дявол на нея, чувал, от който капе кръв на гърба и от устата ми излизащи нечленоразделни ръмжащи звуци.
Доклепах се до кея, където ме посрещнаха с бурни овации, а Плебея веднага завря в устата ми шише "Слънчев удар", да се подкрепя. Конякът ми подейства добре, тъкмо беше започнало да ме пуска и много-много не ми се употребяваше. Отиваше към полунощ, а вакханалията беше в разгара си. По едно време Плебея вика да ходим да се къпем в морето. Колко трябва на една пияна глава да тръгне да се дави? Обаче докато аз, Плебея, Ватмана и още дузина пияници влязохме в морето по бански, Пациента и Ози (двама брутъл-метъли от Кравай) си взеха и "компания" — единия половин тухла четворка, а другия — половин базалтова плочка, твърдейки, че това са гаджетата им (май заедно с твърдото гориво бяха се гарнирали и с малко паркизан).
— Абе, глей твойта ква е плоска — фъфлейки се хилеше Ози на Пациента с базалтовата плочка, а оня му отговаря подобаващо:
— Да, ама мойта е девствена, а твойта има осем дупки, наааа...
От водата ни извадиха няколкото непиещи другари и така ни спасиха от сигурно балдисване. Дали защото с нагълтах със солена вода или защото бях погълнал много алкохол, обаче като се изправех, можех да запазя всичко друго, но не и равновесие. След като няколко пъти паднах (два пъти по очи, от което получих паважна екзема и спукана аркада), реших, че е най-удачно да лазя. С лазенето се справих доста успешно (с изключение на един път, когато паднах на една страна, като простреляна магарица) и това ме върна обратно на кея, където дружината се беше върнала от походът за търсене на изчезналата девойка. Бяха я намерили и вече не беше девойка (впрочем тя май и като се е изгубила отдавна не е била девойка). Количеството мадами също беше дошло с тях, а отнякъде се появи и бившия ми съученик Киро, който само за половин час успя да омае най-пияната от мадамите и я заведе джентълменски в близкия храсталак. Някой беше донесъл казан от лодките, дето ги разбихме, та сега в него кипеше вряла вода, готова за потапяне на пернатите и оскубването им. Жените ги беше гнус да пипат кокошите твари, та се наложи ние, пияни-заляни, да свършим тази работа (то май и ние щяхме да си ядем пилешкото сами). Всичко това ставаше ведно с поглъщането на обилно количество алкохол, който сякаш извираше от земята и не свършваше.
Нощта бавно премина в ранни зори. Първите ми спомени след смътния вкус на печено пилешко и мазнината, капала по дрехите ми, бяха за свежата августовска утрин и червеното слънце, изгряващо над морето. Идилия, та да я опишеш. Кея осеян с полумъртви трупове, бутилки се въргалят наоколо — здрави и строшени, но всичките празни. Групичка поизтрезнели, сред които аз, кума, Киро, Плебея и още двама-трима, се понесохме към квартирите да положим морни глави, че и следващата вечер същото ни чакаше. Да, ама квартирата на Киро беше първата в редицата и предлагаше страхотна беседка, а току отпред се намираше и магазина за бира. Единодушно решихме, че от сън спомени няма и може да кривнем за по бира от правия път.
В квартирата на Киро имаше много стаи, една от които беше заета от Нели Венъмката. Това същество съм го описал в разказа си "Кръстоносци" и тогава беше в стихията си. Намерихме я да спи на масата на беседката.
— Я, имало и по-тежки случаи от нашия — вика Плебо.
Хазяинът беше пич, беше станал рано, като ни видя, избъзика ни приятелски, а после отиде и потупа Венъмката по рамото. Оная се надигна с кривоглед от пиене телешки поглед и започна да го фокусира.
— Пак ли си пияно бе, пиле? — вика й хазяина, а оная, вече явно фокусирала го, му отвръща кратко, но ясно:
— Гупоси... — явно имаше предвид "глупости", ама за толкова и се стегна езика.
Беше ясно, че ще се събудим на беседката няколко часа по-късно и ние, за да продължим бесовете си. Важното е, че новината за среднощните ни похождения се беше разнесла из Китен и сега хората разправяли, че из селото бродели кръволоци и дяволи, дето пиели кръв и виели като кучета посред нощ... То май Slayer на виене им е заприличал, ама им е простено на хорицата, те такова чудо рядко виждат.
Същата Валпургиева нощ, в друга част на селцето местните хора били събудени от мъжки викове в малките часове.
Тъй като по това време на Китен беше се изнесъл целия Кравай, логично беше да не сме сами. Някъде в някакви бунгала се били настанили Пацо Бабана (Бог да го прости, спомина се от предрусване) и Николчо Гнома (героя от "Кръстоносци"). Още с идването хапнали по тридесетина паркизана, които прокарали с по половинка водка на екс. После всеки тръгнал по пътя си, като оставили вратата на бунгалото си отворена (кой ли ще се намъкне да обере двама вмирисани метъли). Първи се прибрал Николчо. Тъй като умирал от жега, се съблякъл чисто гол и легнал по корем на леглото (за да не повърне и да се задави като покойния вокалист на AC/DC Бон Скот). Дългата му права коса се спускала по слабото му кьосаво тяло.
Пацо се върнал близо един час по-късно и видял ... чисто гола мадама в леглото! С размътения си от водка и паркизан мозък набързо свалил гащите си и вече еректирал, плюнал един-два пъти върху задника на бедния Николчо, след което го сократизирал набързо (сиреч го обладал анално). Оня на мига изтрезнял и писнал на умряло. Бабана също се уплашил до смърт и двамата побягнали в различни посоки. След малко се видели вече лице в лице, а Бабана, мигайки на парцали промълвил:
— Николчо, това ти ли беше бе?
А Николчо едва не изплакал:
— Пацо, защо бе?
Разбрали се на никого да не казват за недоразумението. Злите езици обаче разправят, че след като се върнали от морето, Николчо обикалял по Кравай и питал наляво-надясно дали може да се познае без видими белези ебан мъж, а зевзеците му отговаряли да ходи да пита Пацо, той най-добре знаел...
|
|