Една разумно прекарана вечер
дата: 16-12-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: компютърджийски
В началото на новото хилядолетие най-после и в българската държава се появи нормален интернет и с това се приключиха междусъседските войни по повод постоянно заетите телефони от интернет потребителите (по онова време все още почти всички телефонни линии бяха дуплексни — още един гениален проблясък на соцепохата).
Тогава именно смених старата си щайга с нова, няколко пъти по-мощна и с огромен харддиск. С Краси Ватмана тогава се надпреварвахме кой ще свали повече и по-гнусни и брутални албуми от метъл-каналите на mIRC (която програма наричахме и продължаваме да наричаме "Мирката"). Та именно в тая Мирка се засякох с Ваньо Депресията, който там се подвизаваше като Juhajen, или както започнахме да му викаме на български — Жухажен (този ник нямаше етимология и превод и беше плод на напоения с водка и бира мозък на носителя му). Отначало Ваньо се дърпаше и не искаше да казва много за себе си, понеже го беше страх, че у тях си има купища пиратски дискове, натъпкани до дупка с mp3-ки от най-различно естество (предимно брутален метъл и депресивни психарски мелодии). Оказа се обаче, че имаме няколко общи, и то много добри приятели, които се казваха Pierre Smirnoff, Jack Daniel, Jim Beam и Johnie Walker, та те ни помогнаха да се сближим и опознаем на живо, а не само във виртуалното пространство (нищо, че и там можеш да кажеш "Наздраве" и да почерпиш човека отсреща с една виртуална "ракия", обаче това е пълна порнография — това не е киберсекс, да лъскаш бастуна облещен и потен пред монитора, от освинването в реалния живот по-хубаво няма).
Всъщност истината беше, че с Ваньо сме се познавали доста преди да се засечем в мрежата, и то сме се запознали на купон .... у нас, обаче нито той, нито аз се помним. Краси Ватмана беше присъствал на този купон (където аз, в ролята на домакин, съм бил само телом, но не и духом) и имаше бледи спомени (понеже и той е бил страшно пиян), че Ваньо, кандилкайки се, влязъл в клозета, откъдето минута по-късно излязъл със солени попържни по гол задник и целия облян с вода. Пича не забелязал, че казанчето в клозета просто няма захранваща тръба (беше повредено) и като видял, че няма вода, решил да отвърти кранчето. Резултатът бил стабилно окъпване и излизане от кенефа със смъкнати гащи и тоалетна хартия в ръка. Това била първата ни среща с въпросния екземпляр. От дума на дума из мрежата, стигнахме до извода, че трябва да се видим. Отначало аз поканих Ваньо да пием по едно (няколко пъти). Той кандиса и след бруталното освинване се разбрахме следващата збоджа да бъде у тях.
Ваньо живееше с майка си (въпреки, че беше на 30, добре образован и материално осигурен, никоя жена не се навиваше да си сложи таралеж в гащите с такъв сараошин) в центъра на София, в топла и уютна обител. Майка му си заключваше стаята, за да не могат да влизат пияниците, когато наследникът й ги събере на запой. Та през една пролетна вечер решихме, че вече трябва да изпълним заканите си да унищожим известно количество врагове (бутилки). С Краси Ватмана и Ицо Гробаря тръгнахме от нас, там беше сборния пункт. Ваньо се беше подготвил добре — 4 литра водка Спирт, пардон, Флирт, плюс два стека Загорка от литър и половина. Загубихме търпение, докато подготвяхме масата, след което се нахвърлихме върху пиенето като гладни вълци върху овче стадо. Не минаха и двайсетина минутки след първата наздравица, когато на вратата се позвъни и към нас се присъедини Климбо Ученото — съратник на Ваньо. Климбо (който, както може би се досещате, се казваше Климент) беше завършил с отличие ядрена физика, беше син на професор по математика и филоложка, но самият той беше суперпияница и пройдоха. С кой ли акъл баща му му беше купил и кола, с която синчето да се придвижва из нощна София досущ Терминатор. Колата миришеше отвътре на джибри, а по пода се търкаляха празни бутилки от какво ли не. Когато видях това, си помислих, че тоя ако го спрат куките, дрегера ще гръмне само при миризмата на самата кола, камо ли ако Климбо духне в него. Но за това после.
За около половин час свърши първата бутилка. Ваньо, макар и учен човек, хич нямаше и понятие от добро поведение — за нула време се натряска като донски казак и започна да вършее из дома си. От хладилника измъкна някакви шишчета (подгони го пиянския глад, а и нас също, за да бъдем честни), по-точно месо за шишчета, което трябваше да опечем на една скара на балкона. Да, обаче самите шишове липсваха, а вече си беше доста късно за търсенето им по магазините. Решението на проблема се оказа дървото, което растеше под балкона на Ваньови. Двамата с домакина, въоръжени с бутилка водка, слязохме долу и накършихме един наръч съчки, които после горе Ватмана подостри с нож. На тях набучихме месото и пльоснахме шишовете на скарата. Гробаря и Ученото се бяха заговорили сладко-сладко и от време на време само издрънчаваха по една наздравица, за да продължат после сладките си пиянски приказки. Шишовете замирисаха на хубаво (предварително овкусени от майката на Ваньо) и на нас ни потекоха лиги. Не че пиянското ядене щеше да ни достави някакво безумно удоволствие — просто щяхме да тъпчем в алкохолните джуки парчета вкусно свинско печено, като някой най-много после да върне поръчката на килима, ама ароматът беше просто невероятен.
Погледнах си часовника — беше вече близо полунощ. Музиката дънеше, а на мен ми се преплитаха краката. Едвам отивах да се изпикая, обаче гърлото ми постоянно пресъхваше, като караше водката в чашката ми да свършва за по-малко от минута-две след всяко наливане. Шишчетата вече бяха история, когато Ученото изведнъж, вече ужасно наквасен, реши, че трябва да се прибере до тях да си вземел някакъв диск и да ни пусне някаква си музика, която Ваньо (о, чудо!) нямаше. За беда нямаше и интернет точно тази вечер (Ваньо се обажда на няколко пъти до доставчика, обаче последния път му затвориха телефона, тъй като се опитваше да се кара и да псува, но нечленоразделно). Ватмана, понеже винаги се прави на най-разумен, тръгна да го разубеждава, че е много късно и може да си намери белята предвид каяфета, в който се канеше да излезе. Единственото положително беше, че Ученото беше дошъл пеша, а не с Луфтвафето, както наричаше очуканата си таратайка. Ваньо обаче, като добър приятел, реши, че ще придружи ядрения физик в среднощното пътешествие до дома му и обратно (ставаше въпрос за маршрут от Дондуков и Васил Левски (бившия Волгоград) до хотел Плиска и обратно, пеша, защото пари за такси нямаше). Аз бях станал индиферентен към обкръжаващата ме среда и само гледах какво да пусна на компютъра, за да ми върви по-добре пиячката. Ватмана и той се предаде, а Гробаря отдавна беше заспал, като половината коса му беше топната в мазнината от шишчетата. Ваньо каза да го чакаме, щели да се върнат до един-два часа и дори Климбо щял да донесе някакъв регал на Шива, дето баща му кътал някъде из апартамента, та да го изпием. Като чухме с Ватмана такива свещени слова, веднага вдигнахме наздравица, изпратихме другарите и усилихме още малко музиката (Ваньо се славеше като безподобен сволоч във входа и никой не си и правеше труда да му прави ингилъци, като вика полиция, че знае ли се щура пияна глава утре какво ще роди и дали няма някой ден блока да осъмне я с изгорял покрив, я наводнен до основи). Отсъствието на домакина беше дори и в известна степен благодатно за почвата на нашето пиянство — Ваньо пускаше някакви депресивни музики, дето само могат да накарат водката да застане на гърлото ти, докато ние с ватмана веднага изровихме истината — няма и две минутки, откакто останахме сами с Ватмана (Гробаря спеше мъртвешки сън, потопен в шишчета и парчета лук), и от мощните тонколони на Ваньо зазвуча добрите стари Симфонии на болестта на Carcass. Водка имаше колкото да изтрови цял пехотен полк, разредител и цигари — също, а и денонощния беше току под входа на домакина-лентяй (ей такива денонощни ми липсват в чужбината, недай Боже да не ти стигне пиенето или цигарите — загубен си!). Последния спомен, свързан с точното време, беше запечатил в пиянското ми съзнание положението на стрелките на 4 без 10. След това ме събуди Гробаря. Изродът се беше излюпил рано-рано и сега се чудеше с кой да се ебава.
— Ходи си измий косата бе, глей се на кво приличаш, като Мазния дух си! — вика му Ватмана, едвам надигайки се от канапето на Ваньо.
— Споко бе, закъде си се разбързал! Само да не си дойде майка му на Ваньо — при споменаването на името на домакина се спогледахме.
Ваньо, да, имаше и още един.... Климбо Ученото. Погледнах си часовника, девет и петнадесет сабахлем. Тия хаймани излязоха към няма и един през нощта, а още ги нямаше. Предусещах, че са настъпили мачока, обаче махмурлукът ми беше толкова натрапчив, че въобще мозъкът ми не беше в състояние да мисли, камо ли да анализира пиянски похождения в ранни зори.
Гробаря беше отишъл до магазинчето долу за студена бира (добре, че пияния ни домакин беше оставил ключовете от апартамента и майка му беше отишла за няколко дни на гости на сестра му, та да отърве пиянските синовни репресии), а ние с Ватмана взехме да почистим малко мазалото, оставено след снощната вакханалия. В едното шише имаше още водка, която за малко да не накара да повърна само при вида й. Скрихме я на студено в хладилника, Ваньо щеше да й вземе здравето като се върнеше.
Тъкмо бяхме почистили, измили и Гробаря беше донесъл студения еликсир на махмурлиите и ето ти — чу се тропане в коридора. Спогледахме се уплашено, защото обикновено Ваньо, и то в нетрезво състояние, е доста шумен (не можехме и да предположим даже, че е изтрезнял), а сега някой стъпваше сякаш с кадифени обуща в коридора. Не минаха и двайсетина секунди и ето ти една рошава голяма глава се показа в стаята. Ваньо — трезвен като краставичка и заедно с това бял като декемврийски сняг. На главата му се мъдреше голяма разранена цицина, а самата му глава стоеше някак си на пенджуек.
— Абе, ако знаете какво стана... — не дочака да го питаме домакина.
— Какво бе, цяла нощ и цял ден те няма, с оня лумпен какви ги натворихте? — викам му.
И Ваньо започна снощната си призрачна история...
След като тръгнали с Ученото от Дондуков към Плиска пеша, се отбили до денонощното (онова същото, под входа), откъдето Ваньо купил два литра Ариана (за толкова имал пари), да си имат за из път. Да, обаче додето стигнат до Плиска, бирата свършила и тия двамата синковци взели, че от студа и ходенето, поизтрезнели. Не напълно, но достатъчно, за да могат наквасените им с водка мозъци да измислят поредната глупост. Климбо се качил у тях и взел каквото му трябва. Трябването обаче включвало и ключовете от колата, с която пияния физик решил, че ще се приберат у Ваньови по-бързо. И така, двамцата сараоши се яхнали на таратайката (после разбрах, че Ученото карал някакъв Опел, ама дали беше Астра или Вектра, така и не разбрах, защото Ваньо разбираше от коли колкото Ватмана от ядрена физика, та толкова и беше осъзнал на какво се качва). Тръгнали по тесните улички из квартала, с цел да излязат на булеварда, който щял да ги отведе обратно у пиянската бърлога. Да, обаче по улиците често се срещат боклукчийски кофи, от тия, големите метални контейнери. И са без светоотразителни обозначения. За сметка на това има улични лампи (които в тоя квартал специално работят почти на 100 %), само дето за да видиш какво става пред теб, трябва преди всичко да си трезвен. Злополучните кофи били точно след едно малко квартално кръстовище (дето в изпитните листовки се казва равнозначно), а Климбо бързал да премине, за да не ги удари някой, дето идва отдясно (пиян, пиян, ама знае, че десния е с предимство).Да, ама се оказал прекалено внимателен, та гледал настрани, когато със страшна сила халосал опела в кофите. Ваньо пък, от своя страна, отхвърчал от седалката и си шибнал кратуната в предното стъкло, което се напукало здравата (то колите имат и колани, ама де тоя късмет). В този момент го ударила пиянска фобия и се развикал на сащисания Климбо да тръгва да бягат, че ей сега щели да дойдат ченгетата. Оня не чакал повторна покана и с мръсна газ дал заден. Да, ама от уличката, която току-що били пресекли, идвала кола, която се оказала в неподходящото време на неподходящото място. Ударът бил неизбежен и метнал нищо неподозиращия човечец, изпречил се на пътя на пияницата, далеч на тротоара на кръстовището (добре, че всичко се е случило в малките часове, та на улицата е нямало дори кучета, камо ли хора, иначе тези мемоари щяха вече да са публикувани в някой трупен всекидневник). Този удар накарал главата на Ваньо да застане в положението "пенджуек", за което споменах по-горе (цицината вече я имало от удара в кофите). Ученото вече бил изгубил всякакъв контрол и панически дал първа, натискайки газта до дупка и въртейки пълен ляв (за да заобиколи и избегне повторен удар с кофите от уличката пред него), въобще не загрявайки, че влиза рязко в насрещното и без да види светлината от приближаващи бързо фарове отсреща. Този път ударът не бил толкова свиреп, благодарение на отсрещната кола, която успяла да намали почти до спиране, преди Ученото да се халоса в нея челно, а Ваньо да избие стъклото с глава (което обясняваше раната на челото му до цицината) и да се пльосне на предния капак, изливайки пред себе си цял фонтан вече ядени шишчета, гарнирани с водка и бира. Едва тогава пияния физик видял колата, в която се ударил и най-вече ... светещия буркан отгоре й...
Не се знае в този момент кой е бил по-сащисан — ченгетата или двамата пияници в потрошения опел. Знаем само, че след като ги закарали в болница, ги прибрали на "топло", докато изтрезнеят (на двамцата вече дори и през акъл не им минавало да продължават), а на Ученото взели освен кръвна проба (която се оказала цели 5,18 промила, на дъх имал някъде около 6) и книжката за доста дълъг период от време. Рано сутринта в районното дошъл дъртия професор-математик, за да си прибере учения наследник. Посрещнал го с подобаваща затилка, а на Ваньо изсъскал да се маха и да не го виждат повече очите му. Човекът явно е имал други, много по-розови очаквания от наследника си, ама ей на, алкохолът и висшето образование не прощават никому.
Така след среднощната си одисея Ваньо кацна благополучно в топлото си уютно жилище, където го чакаха трима приятели, почистена обстановка, много бира и половин шише водка в хладилника. След като изслушахме приключението, в което се бяха вкарали двамата пройдохи и предвид обстоятелството, че по-големия късметлия в случая беше именно Ваньо (казвам по-големия, защото и двамата имат късмет, че не са ги остъргвали от някой дирек или дърво), аз станах и направих конструктивно предложение:
— Приятели, станалото-станало, предлагам сега, в чест на нашия домакин, който не сподели цялата вечер с нас, да вдигна наздравица с тази студена бира и да ви поздравя с малко музика! — предвидливо бях изнамерил Tankard с безсмъртната им песничка The Morning After, посветена на чувството, познато още от древността и именувано в чест на Бог Махмур.
Така денят премина полека, преливайки от разказа на другаря ни в зверски усилена музика и пиянски викове и псувни, примесени понякога с нечленоразделен животински рев (в зависимост от музиката, която слушахме) или подсвиркване и тропкане на пияно хорце (след като си пуснахме и изслушахме цели два албума на веселяците от Abstuerzende Brieftauben (препоръчвам ги на всеки, особено ако е в депресия — в комбинация с шише шнапс или уиски лекуват безотказно). Майката на Ваньо си идваше чак на другия ден, така че имахме още една нощ, този път цяла, и то заедно. Ватмана олаби кесията и на масата цъфнаха още три бутилки силен концентрат, а към компанията ни се присъедини един приятел на Гробаря, наречен Скури (по фамилия Дърти Мадури).
След като майката на домакина ни изгони с кански викове рано на следващата сутрин, разбрах, че отрочето й е заспал, оставяйки тиган с олио за пържени картофки на котлона, който се запалил, а след като се събудил и видял поразията, го полял с чиста чешмяна вода и така направил пожар...
Следващото посещение на Дондуков (която обител нарекохме "Щаб квартирата") беше чак след година — след приключенията от онази топла пролетна вечер майката на пройдохата не искаше и да чува за нашите имена, поне не на първо време, а пожарът й беше дошъл като черешката на тортата.
Аз от известно (немалко) време съм се зарекъл да не пия... Ама както казваше едно време майка ми, Бог да я прости — "Зарекла се свиня да не яде лайна", та да видим докъде ще я докарам (нека първо да порасне малкия, че не е хубаво като го пита какво прави тати като се прибере вечер, отговорът му да бъде "Плаши мивката"...).
Слагам си слушалките и Чичко Том Angelripper започва да ми пее на уше:
Trink, trink, Brüderlein trink,
Laß doch die Sorgen zu Haus!
Trink, trink, Brüderlein trink,
Meide den Kummer und meide den Schmerz,
Dann ist das Leben ein Scherz!
|
|