Десет неща, които те карат да не тъгуваш
дата: 22-12-2009 @ 00:00:00 EET
рубрика: злоборадостно
Тези дни България каза сбогом на един достоен българин. Българин, който не присъстваше постоянно в публичното пространство, но се запомняше с присъствието си. Българин, който имаше истински патриотичен дух, който отнесе със себе си завинаги.
На хората той беше известен като полковник о.р. Петко Йотов, началникът на военноисторическия музей. Помня го още от дете, като най-голямо впечатление са ми правили огромните му добре поддържани мустаци и мъжкарското му, лишено от всякакво сервилничене и гьотференщина поведение.
Въпреки заслугите си, този човек си отиде, без да му бъде отдадена последна почит (не че там, където отива, ще му е нужна, но това щеше да покаже уважението на държавата към достойните й жители), изразяваща се в произвеждането му посмъртно в генерал. Званието щеше да е просто поклон пред паметта му и не костваше никому дори една стотинка. Та в тази връзка се сетих за десетина неща, които бързо гонят носталгията, когато прекалено много ме налегне. Всичките имат еднаква тежест, така че не съм ги приоритизирал излишно, а именно:
— Фактът, че българската държава награждава и произвежда в звания посмъртно и приживе лица с определено съмнителна репутация или, направо казано, за които под сурдинка се говори, че са откровени престъпници. Това са хора, подвизаващи се в политиката, заради които са ни взели на подбив на политическо ниво в толкова лелеяния цяло десетилетие и отгоре Европейски съюз, където, след влизането на новия Договор в сила, може да не изкараме дори петилетка, помолени "учтиво" да напуснем поради "несправяне със задълженията".
— Четивата всеки ден в националната преса, до която благодарение на чудото на ХХ век — Интернет — имам достъп. Самия достъп до пресата е също показателен факт — в сърцето на Европа можеш да намериш вестници дори на румънски или унгарски, но не и на български. Защото на фирмите, перящи пари чрез разпространение на медии в България, не им се занимава да изпращат печатни издания зад граница. Парадокс е, че в Испания има българска преса, а тук, в Брюксел, насред "Европата", няма. Та в същата тази преса всеки ден четем как Х или Y от град Z си е купил чисто ново Бентли или Макларън (в краен случай Порше Кайен Магнум или Ламборджини), което е установено по надлежния ред от почти бездействащата, но лапаща европейски заплати т.нар. Комисия Кушлев. Присъди обаче няма, надали и ще има.
— Блокът, в който живеем със семейството ми в България, барабар с повечето от съседите. Съпоставката между блока, в който живея в Брюксел (строен около 1970 г.) и панелката (строена през 1987 г.) в София е все едно да сравниш торта "Гараш" с отдавна изсрано лайно. Чистота, цветя във входа (със стъклени врати), измазани мазета и най-вече — културни, разбрани (но все пак, леко студени) съседи. Домакин на входа (който тук се нарича concierge), който се грижи за изнасянето на пълните кофи за боклука (боклукът се изхвърля разделно, като кофите са на топло, в мазето, можеш да отидеш по къси гащи ако искаш), почистването ката ден на стъклата на вратите и др. подобни битови дейности. За което получава безплатно (вкл. сметките) жилище (боксониера) и скромна сума за заплата, с която да живее (която се равнява на едногодишния доход на пенсиониран висшист в България). Самият апартамент — голям колкото български тристаен, не по-голям, но за сметка на това топъл дотолкова, че без включени радиатори да ти се налага да отваряш прозорци посред зима. Като казах прозорци — през седемдесетте години на миналия век едва ли е имало такава дограма в България, но това е въпрос на два съвсем различни (тогава) свята.
— Градският транспорт. Топлите нови автобуси (в България също доста вече са нови, но за сметка на това не са топли — пести се нафта, за да се открадне, а парите да се разделят между шефовете и рейсаджията), които през лятото пък са прохладни, поради наличието на климатик (има ли такова нещо в България въобще). Спретнатите шофьори, които са същите нерваци като нашите, обаче никога няма да чуеш нормалната за България реплика, отправена към някоя възрастна жена или възрастен мъж "По-бързо бе, тюфлек!" (разбира се, на местен език). Градският транспорт тук май че е може би единственото място (освен гробищата), където всички са с равни права, без значение от цвета на кожата, религията или пола. Контрольорите не подбират, а пък и имат статут на полицаи (в много от случаите са залавяни нелегални емигранти именно след сигнал от контролите, след залавяне на индивида без билет), понякога водят дори служебно куче (обучено пък да души за дрога). Плащаш си като поп, обаче знаеш защо. Лъскаво возило с престъпник зад волана, каращо по трамвайната линия? Да, но не тук, а 2000 километра на югоизток.
— Бездомните кучета (или по-точно бездействието, поради неусвояването, пардон, присвояването на средствата, необходими за овладяване на проблема). По този въпрос са изговорени милиони слова и са изписани тонове хартия, така че няма смисъл да го зачеквам отново — знаем си го.
— Престъпниците на свобода. Онази вечер един боклук от екрана най-нагло заявява, че нямал 53 апартамента, а били към сто, парите ги бил крал (господинът е лихвар, друг е въпросът защо хората са се обърнали към лихвари за пари, въпреки хилядите предупреждения). Репортажът е отпреди няколко месеца, а чак сега въпросния лайнар го тикат в затвора, само дето като него има още поне стотина на свобода. Не се знае дали ще отнемат собствеността му върху стоте жилища или ще се окаже, че те вече са притежание на "добросъвестен купувач".
— Граничните пунктове. Пътувайки през Европа към Балканите, осъзнаваш, че навлизаш в Анадола някъде стотина километра преди границата с България (откъм Сърбия, за Румъния въобще не говоря, неслучайно приеха двете цигански държави заедно в ЕС). Дотам пътят е магистрален (с малки изключения, които са достатъчно широки, за да се изпреварват безопасно ТИР-ове). Оттам нататък започват мъките (то си личи българското, все пак тези територии някога са били наши), та чак до нашата граница, където те чакат нови изненади. Миналата година например посред нощ, при условие, че почти нямаше коли, чаках толкова, колкото на всички граници дотам (3 на брой) плюс още час. Преминах през цели пет пункта, на които предавах постоянно някаква шибана USB флашка, а отвътре некомпетентни дебелосери митничари се мъчеха (буквално) да извлекат информацията от нея. Добре, че бяха некомпетентни, че иначе на гръцката граница "компетентни" митничари бяха дали информация на когото трябва за колата на един приятел, та после отпускът му в София се превърна в безкраен кошмар по опазване на движимата вещ. Е, опази я, ама надали ще стъпи в България скоро.
— Курортите и цените, които предлагат. Съотношението цена/качество е 10/1. Цените са по-високи от доста европейски страни (да не кажа всички, без Швейцария), а това, което се предлага, е бледо копие на услугите зад граница. И за това е писано и говорено, но от собствен опит искам да спомена, че 6 (шест) седмици почивка на несравнимо с българските кочини място ми струваха по-малко от предложената цена за 2 (две) седмици в нашенска мутренска смрад. С това окончателно казах "Сбогом!" на Черномутрието ни, може би завинаги.
— Безумието по пътищата ни и тъпашките оправдания, че нямало магистрали. Изминал съм вече почти 40 000 километра по магистралите на Европа. Дотук съм видял 5 размазващи катастрофи (стопроцентово с жертви), като и петте бяха в България, на магистрала "Тракия", и то в участък с перфектно асфалтово покритие. За всички тези километри в останалата част на континента съм видял една-две леки катастрофи по магистралите (предимно от типа "цуни ме отзад"). Значи може би лекарството за опазване на живота на българина са именно макадамовите и коларските пътища, където и с джип да не можеш да вдигнеш повече от 30-40 км/ч. Много пъти се е случвало и в Белгия да карам със 130 (разрешената максимална скорост тук е 120) по магистралата, а отзад овчаря да ми примигва с дългите да му направя път (при условие, че най-лявата лента е свободна), обаче той кара най-много със 140-150. В България на "Тракия" карах със 140 и ме изпревариха двама с поне 200 или повече, през нощта... После Европа ни е виновна, че по пътищата за година даваме повече жертви, отколкото американците досега в Ирак.
За десерт съм оставил една знакова случка отпреди година.
— След спортен лек инцидент, за да предпазя малкия, паднах и си спуках кост на дясната ръка. Дадоха ми болнични, но все пак трябваше да идвам до работата, за да свършвам по някое и друго неотложно дело. Идвах с колата, защото ми е по-бързо и като цена ми излиза колкото с метрото. Докторите изрично ме бяха предупредили, че карането с гипсирана ръка на кола с механични скорости се поставя наравно с шофирането в пияно състояние и води до сериозни проблеми, включително съд. Обаче понеже ръката ми въобще не беше сериозно контузена и превключването на скоростите не ми представляваше никакъв проблем, хич не се и съобразих със съветите им и продължих да си карам постарому (в Белгия вероятността да те спре катаджия е под 1 %, а ако не си направил нарушение, граничи с нулата). Връщайки се един ден от работата, към обяд, минах по едни тесни улички, където, за лош мой късмет, беше спрял камион на куриерска фирма, който трябваше да стовари три-четири палета с някаква стока за някакъв арабин. След петминутно търсене на въпросния арабин, същия се появи и шофьорът на камиона свали борда с палетата, които извади на платното с количка. Дотук добре, обаче палетата му трябваха на човека, сиреч арабинът трябваше да ги разтовари и да му ги върне. И нашия започна да стоварва. Едно по едно, като вместо да слага стоката на тротоара, си я носеше направо вкъщи. Това ме изкара извън релси, подобна идиотщина не бях виждал, ако не бях с гипсирана ръка щях да сляза да му помогна, за да освободи по-бързо платното, ама ей на, пусти късмет. Изгасих двигателя, обадих се на жената да не ме чака скоро и запалих цигара — отзад вече имаше две коли и нямаше как да се излезе от уличката дори на заден ход. Докато пушех, вниманието ми беше привлечено от втората кола — невероятно лъскав Мерцедес S-класа, последен модел и навярно поръчков. Скоро чух и клаксона му (макар, че и аз, и човека зад мен си стояхме чинно, чакайки простака — чалмалия, да си свали стоката). Не минаха и пет-десет минутки и от Мерцедес-а излезе внушителен момък с телосложение на пехливанин, гола глава, почти без врат и тежка златна верига, окачена на вратоподобието. Тъмните очила просто бяха част от интериора, без тях нещо щеше да липсва. Горилата се развика на арабина на ... чист български, като перспективите пред майчицата му не бяха никак розови, ако се съдеше по думите на нашенската мутра. Арабинът не му остана длъжен и му отвърна нещо на чист френски. Тъй като оня не го разбра, а и да го беше разбрал, реакцията щеше да е същата, направо се запъти към него, почти сигурно с цел саморазправа. Поредната простотия в така стеклите се обстоятелства не доведе до нищо друго, освен до скриването на арабина в дома му (откъдето навярно е звъннал на ченгетата). Това, което нашенската мутра не знаеше със сигурност, бе, че въпросния арабин има повече права в тази държава дори от местното население, камо ли от български мишок, пък бил той и с поръчков изтребител. Винаги съм си дивял на шестото чувство на бандюгите — вратлето явно се усети, че ще става весело и с мръсна газ се изнесе на заден (явно возеше някой, който трябваше да остане скрит за обществото зад тъмните стъкла на луксозното возило). Точно минутка-две след това се появиха две велоченгета (тук такива има много, предвид трафика и невъзможността полицейските коли да влязат на определени места). Най-наебания в случая бях именно аз, дето дори не натиснах и клаксона. Оня зад мен се изнесе набързо, а ченгетата ми поискаха документите за проверка, питайки ме какво е станало. Тръгнах да им обяснявам, ония разбраха, обаче ми викат пак за документите. Като видяха гипсираната ръка, стана купона. Слава богу, разминах се с последно предупреждение, че ако колата ми бъде заснета с камера в близките дни, трябва да представя медицинско, че съм годен за шофиране (впрочем получих и писъмце, че са ме заснели само след няколко дни и се надявам да ме забравят, понеже казах, че жената е карала). Та заради едно нашенско говедо за една бройка щяха да ми се случат доста неприятни неща, включително и задължително изгонване от работа с всичките последствия...
Станаха ли десет причините? Е, може би има и още, но тези са ми най-натрапчиви, ако някой има да ме допълни, моля да заповяда...
Аз нямам живи родители в България, Бог да ги прости, но жена ми има, което означава, че ща не ща, трябва да стъпвам на родна земя. Най-кофти е обаче когато се прибираш вкъщи да се чувстваш като неканен гост. Почивай в мир, Генерале, ти беше един наистина достоен човек, нищо че не получи орден "Стара Планина" за сметка на една турска гювендия, ти получи признанието на истинските българи!
|
|