Патокът герой
дата: 04-01-2010 @ 00:00:00 EET
рубрика: хахо и хохо
Чета повестта на колегата oorka "Вътрешното..." и това ми навя "мили" спомени и от моите години в родната казарма, та реших и аз да драсна нещо, обаче считам, че е за повече от обикновен коментар.
В редиците на тогавашната БНА служих четири години по-късно от колегата, във времената, когато на мода вече беше "демокрацията".
Поделение на ВВС в живописна, пълна с мечки (чат-пат стръвници) местност край Самоков (на баир, разбира се), режим на тока, простотия до шия. По това време ротен старшина там беше т.нар. Шикшикáто (истинското му име така и не мога да си спомня, останал ми е само с чудатия си прякор) — личност, повтаряла трети клас осем години, и накрая прекратила образованието си, без да го завърши. Винаги преди обяд ни строяваше пред столовата и ни караше да маршируваме с песен. Той стоеше отстрани с една овчарска гега и който объркаше строя, получаваше гегата през краката с едно звучно:
— Ррррррр, ъс, ъс, ъс бряяяяя, не кърши строяяя! — човекът заработваше допълнително като овчар в свободното си време, та явно това си беше един вид професионално изкривяване.
Та този екземпляр един път ни разказа една история — отивахме до Самоков по някаква работа, казаха ни, че сме щели да разберем за какво става дума, когато стигнем, и ни бяха натоварили във "Виетнамката" — камионче-душегубка, пригодено за превоз на жив товар, с което щатните военни ходеха на работа от селото до поделението отгоре. Всъщност Шикшикáто разказа историята на двама свои колеги, а ние с едно бойно другарче просто бяхме безмълвни свидетели на това, което човешкия мозък, подивелия и оскотял човешки мозък, може да роди. А всичко тръгна от една патица, която камиона щеше да блъсне и заради която старшинката си удари коравата тиква в преградното стъкло, щом шофьора наби спирачките...
Та значи историята станала горе-долу година преди моя крак да стъпи в това поделение. Шикшикáто бил в отпуск, годишен. За море не бил и чувал, пък и не му трябвало — сега било времето да навърти дните за паша на овцете, за да може после съселяните му да не го търсят. Било знойно лято, а лятото по тези места е особено красиво и навява на какви ли не мисли. Легнал си бил Шикшикáто на една поляна, а овцете кротко пасели около него, зорко следени от овчарския пес. Лежи си старшинката, а му се ебе, та две не види. Лошо няма, обаче жена му (човекът беше женен, с две деца, дето, за разлика от него, учеха в селското училище) далеч, овцете пасат и няма изгледи скоро да свършат... Тогава в напечената от обедното слънце глава на Шикшикáто се родила гениалната идея да се задоволи с това, което има в момента подръка — стадото. Човекът надали е чувал думички като зоофилия или содомия, та дори окото му не трепнало, когато напънал първата овца. Дали е минал през цялото стадо така и не разбрахме, тъй като през цялото време зоофилът се смееше гъгниво, недовършвайки детайли от започнатото. Тия двамата старшини с него само наливаха масло в огъня:
— Я кажи бе, коча напъна ли го?
А оня се пали още повече:
— Абе я не га напнах, ама я га бех фанал, щех да му изправим рогите!
Начесал крастата си, Шикшикáто, та станало време за прибиране. Подкарал той пак задоволеното стадо:
— Ррррррррр, ъс, ъс, гя, гяяяя, уф! — и прочие други нечленоразделни звуци.
Щом пристигнали в селото, налазил и жена си. Обаче тя нещо не се дала и го изхвърлила с гръм и трясък. Тогава нашия видял кокошките в курника... След това, което станало, оцелели просто е нямало:
— Най ме беше яд, че тъкмо го нáвра до мъдете и оная земе, че гитиряса! И петело, и он се гътна. — разпалено обясняваше содомитът.
Тук обаче вече в историята се намеси и един паток.
— Гледам го, върти дирник из дворо, дека го делим с комшията. Викам си е те сеги ти съдрах гъзецо от ебанье. И го фанах! Пусти юрдек, три тека издеяни, доде фърли топа. Те това му се вика герой! — победоносно изгледа колегите си запотения старшина, обзет някак си от едно необяснимо самодоволство от извършеното. Ония не бяха първа линия на интелигенцията, обаче това им дойде малко в повече и взеха да гледат на съратника си някак си неестествено. На оня никак не му и пукаше, даже му стана още повече кеф...
Така, унесени в разказа за Патока Герой, стигнахме в Самоков. Сега с другарчето разбрахме за какво всъщност ни излезе късмета да си разходим задниците в есенния слънчев ден.
В болницата в Самоков лежеше свинаря, момче на 6 месеца по-малко служба от мен. Сега го изписваха, бяха му правили някаква лека операция. Дотук добре. Обаче във ветеринарната лечебница беше и казармения нерез — 200 килограмово чудовище, оплождащо свинете-майки в армейската кочина. Трябваше да вземем и него. Понеже отпред при шофьора на идване се возеше един от щатните, дето беше дежурен, та го оставихме в Самоков, сега тримцата хубостници старшинките се нагъчкаха като сардели там — на кой ли му се вози при нерез по планински път...
Така, след почти час лъкатушене по военния път в поделението пристигнахме тримата старшини, шофьора, другарчето, свинаря, аз, и разбира се, негово величество Нереза. Как не ни уби тая свиня по тоя път не знам, обаче знам, че като се запъна на вратата на камиона и не ще да слиза хем намерихме някаква плоскост та да се спусне по нея. Тогава на помощ дойде отново вездесъщия Шикшикáто, който взе един лизгар (права лопата) и с все сила (и огромна доза садистично удоволствие) изгърби горкото животно през ташаците. Прасето забрави, че въобще се е возило, после трябваше да го търсим из шубраците да го вкараме в кочината...
След тази случка и година служба (оставаха ми 6 месеца до мечтаното УВО) ми стана интересно какъв ли човек е жена му на Шикшикáто. И до ден днешен ми е чудно.
А иначе, когато влизахме в казармата, един издухал полковник — ЗКПЧ (заместник-командир по политическата част, тогава тази длъжност още я имаше) ни набиваше в главите, че имаме честта да служим в най-интелигентния род войски. Никога няма да забравя крилатата му мисъл:
— И сам войнът е сам! ...
|
|