Из дневникът на една барманка
дата: 03-02-2010 @ 15:03:43 EET
рубрика: дневникът на
Дванадесет часа на обяд. Алармата на телефона звъни в тон Хавайски вечери. Отваряйки първо лявото и после дясното си око, процедура помагаща ми да привикна с "меките" слънчеви лъчи пронизващи ламелите на щорите ми, първата ми мисъл е "Добро утро, махмурлук!". Не надигам глава от вазглавницата още, че то мога ли? Усещам черепа си като мощен магнит слепен за възглавницата ми, а отвътре си е цяла ковалня. Загледана в белия таван като будистки гуру по време на медитация, лежа си и калкулирам грамажа алкохол консумиран по време на работната смяна. После се сещам за бакшиша.
Клатушкайки се стигам до кухнята, наливам си халба с вода и отварям портфейла си. Усещам го тежи тая пущина. Отварям го и гледам вътре една голяма пачка смачкана, нагъната. Почвам аз да разгъвам една по една гледам то туй салфетки и телефонни номера. Мичъл: Обади ми се, любов!",Ричърд: "Петък Вечеря?", Лийъм " Обади ми се,няма да съжаляваш!", Винс: "Обади ми се, да отидем да тестваме новото ми Мазерати ;)".....Спомените се пробуждат заедно с мен в тоз прекрасен ден. Въпросния Г-н Мичъл, лекар по професия, на средна възраст, прошарена коса, пие наливна бира с уиски беше първият клиент на бара. Поздрави, метна си куфарчето на бара, прилежно си огъна ''хюгобос'' шлиферчето и седна.
-Една голяма наливна Стела и два Джеймисън шота, моля.
-Окей,сър.-казвам аз и му наливам.
Отпива жадно от бирата като енергично бута единия шот към мен и надига другия.
- Ха наздраве, млада госпойце!Ахххх......Откаде сте.-пита след минутка мълчание, вероятно времето необходимо на уискито да слезе в стомаха и да спре да пари на езика.
- България-казвам аз.
-Аууу България, значи....завърта той очи,опитвайки се да ме убеди, че демек знае къде е България.- И всичките ли момичета са толкова красиви като вас?
- Не!....По-красиви!
-Оооо ще трябва да отида там значи!- доволно се заканва и поръчва още две уискита.
.......
Ричърд, висок мъж, често посещаващ бара след тежък ден на фондовата борса. Човек, който обича постоянството. Винаги идва на бара по едно и също време, пие си питието и си изтезава клавиатурата на Блекбърито до последно.
-Как си днес, скъпа?
-Благодаря, добре, сър! Как мина денят ви?
-Два шота текила,скъпа! Да ни се вдигнат акциите барем утре!
- Наздраве, да полеем кризата!- вече подпийнала вдигам тост.
- Мила, налей ми още едно за сметка на заведението! Имам рожден ден след няколко часа.
-Честит рожден ден!- казвам аз, усмихвам се и го добавям на сметката му. Като дойде време да си ходи ще е толкова пиян, че няма и да знае нито колко е изпил, нито кой му е наливал.
- Коя ти е любимата храна? Италианска!Утре почиваш, ще те заведа на ресторант!
-Звучи все едно сте го планирали вече,сър?
-Моята принцеса заслужава най-доброто.- подхвърля ми салфетка на бара и намига палаво.
Аз се усмихвам насила,че ако се забавя с още една секунда и изражението ще ми се преобърне в отвръщение. Заглеждам се в една бутилка Абсолют и се замислям.
........
Бара се напълва, двойки къде нормални, къде обратни....Уфф, по-малко работа си казвам аз като психиатър, повече като кръчмар... Все още относително трезвото ми съзнание се опитва да направи сметка на бакшиша: ''абе ще платим тока утре няма как....с още малко алкохолец барем си купя онез ботушки кадето си ги харесах , пък и вечно намусения ми шеф като дойде и види оборота може да ме поздрави,кой го знае, ако жена му му е пуснала тези дни...
-Хей, сипи ми чаша червено вино!- още от вратата поръчва нетърпеливо един друг господин.-аахх....
Изпива я на един дъх и посочва с палец за още.
- Не желаете ли бутилка?- питам аз.
-К'вото и да е.
Отварям му бутилка и му наливам на всеки има-няма 10 минути. Глътна бутилката и ме пита.
- Има ли химическо наоколо?
- Извинете, не ви разбрах?
-Има ли химическо чистене наоколо? Току що се преместих в квартала и трябжа да си занеса ризите.
- Побързайте господине, утре е Бъдни вечер, незнам дали ще работят.
-Аааа шибана Коледа! Аз не съм вярващ. Не ги празнувам никакви празници!Празнувам само пиячка с хубави момичета. Я си сипи едно, к'вото пиеш там! За моя сметка, Винс се казвам, ето ти визитката ми.
- Мерил Линч?-чета на глас.
-Да, мойто момиче! Ти какво правиш? Артиска ли си, певица ли си?
-Не, студентка съм! Бизнес.
-Аха. Аз искам бебе.- рязко отклонява темата, вероятно подразбрал,че знам за фалита на Мерил Линч още през 2008.
- Моля?
- Да! Ти си хубавка, ще ти платя!
Обръщам се с усмивка и му връчвам сметката, а от вътре хем ми е смешно хем ми иде да го зашлевя.
.........
Алкохолецът подейства по-бързичко от колкото си мислех,ама нали бях пропуснала да вечерям какво се чудя. Касата се пълни, а от там и моето бурканче с бакшиши. Поглеждам ги клиентите на бара и си мисля кой ще е следващия бисер на вечерта.
Поглеждам клиента влязъл последен в бара и едвам се дотътрям да му сервирам. Поглеждам го ухилена и се сещам колко е лесно да си засмян след 250 гр. Че то все едно текилата ти е разтегнала устата и ти я е закачила за обеците.
- Здравейте..-прави пауза и ме поглежда в очите, при което моментално го уловям да си мисли, това което и аз си мисля " Така се е почерпал/а, че очичките му/й блестят като ниагарския водопад на лунна светлина."- Два Джака с кола,моля! Не обичам да пия сам!
Кимвам с глава и се представям.
-Приятно ми е, Лийъм!
-Приличате ми на някого...хм...Орландо Блуум, закачливо отсичам аз, осъзнавайки колко трудно излизат думите от ухилената ми уста.
- Задръжте рестото!- подава ми стотачка и тряска клучовете си на бара, така че ключоудържателя с марка Мазерати да остане забележим от мен. -Ще се радвам да ми пратите съобщение поне. Жена ми и аз ще се радваме да ни погостувате отпред.
-Жена ви?!-озъдачено, с ухилено изражение питам аз.
-Не бъди ревнива, тя е червена и много мощна.-намига и почуква с ключоудържателя си и подава към мен салфетка.- Приятна вечер!Ще се чуем!
-Приятна вечер!
Облекчено стоя на кухненската си маса и отпивайки от халбата си се чудя как успях да си платя и този учебен семестър. Всички сме роби на парите по един или друг начин, но не всички сме роби на хора с пари. За мъжете в бара, аз съм развлечение, психолог, приятел и компания по чашка, но най-вече аз съм бягство от действителността, свободата която всеки от тях би искал да има, но би се страхувал да притежава. Това, което бих била за тях извън бара е нещо съвсем различно. Хе хе, поне имам салфетки за гости.
|
|