Жега, валс и щастливи старци
дата: 15-02-2010 @ 13:37:37 EET
рубрика: дневникът на
Беше късната пролет на 2003, когато началството ме повика в кабинета си и ми заяви:
— Приготви си нещата, резервирай самолетни билети, секретарката ми ще ти каже за кои хора и на 1 юли излиташ за една седмица в Австрия, ще водиш наша делегация.
Понеже такива "награди" рядко се даваха в нашия офис, се почувствах едновременно объркан и радостно възбуден. Тъй като нямах нищо за довършване в офиса (повикването при началника ме свари в бясна надпревара на монитора с Михаел Шумахер на трасето в Барселона, а от слушалките ми кънтеше естествения звук на V8 двигателя на Макларъна на Култард), веднага отидох при секретарката, с която си имахме приказката (само приказката):
— Я да видим сега уважаемия началник какво ми е приготвил — викам й, сварвайки я над една купчина финансови документи, които току се готвеше да архивира с новата бъгава компютърна програма, изкопана незнайно откъде (на ниска цена) и работеща със собствено мнение
— Ето ти папката с бакиите и си бий камшиците, че ако не архивирам тоя талаш до края на деня, ще има линч — небрежно изтъкна последиците от несвършената работа секретарката на началството.
И така, сдобил се с хъс за нова работа и със самата нея, отидох в кабинета си, в който по това време бях сам (иначе го делях с още трима съкилийници, използвам това определение, тъй като стаята беше 2 метра и нещо широка и към 4 дълга, та вече знаех по миризмата на потта кой кога идва на работа, а по вонята на цигари от дрехите им — кога и какво са пушили) и отворих заветната папка с материалите за пътуването.
Значи очертаваше се весело изкарване в компанията на 11 общински служители — експерти в областта на социалната политика — от всички краища на Родината. Австрийската визита беше в рамките на изпълнението на един доста успешен (говоря за по време на самото изпълнение) проект на социална тематика, а именно грижата за възрастните хора и хората с увреждания. Щяхме да черпим опит от сънародниците на Йохан Щраус по тези така наболели по нашите ширини проблеми.
И така, заех се активно и сериозно с организацията на мероприятието. Като начало резервирах самолетни билети — оказа се, че (тогава) т.нар. национален превозвач (жалка отломка от стария гигант Балкан, продаден на един Гад от друг продажен негов съименник) не лети до столицата на валса, обаче пък ползва места в полетите на Австрийските авиолинии. Така 12 билета бяха блокирани начаса и се заех с другите задачки, които никак не бяха малко.
Дните се търкаляха и ето, че датата, когато щях да отпътувам (за първи път водейки цяла делегация от хора, които на всичкото отгоре не знаеха нищо друго, освен официалния български език и местния провинциален диалект — в групата нямаше българомохамедани, та и турския отпадаше като вариант за помощ) от България към красивия дунавски град, отстоящ на хиляда и няколко километра на северозапад. Леко се притеснявах, тъй като знам само английски (тогава бях се захванал с френския, ама бях пълен аджамия, а и освен да си изкарам боя, френски и английски в Австрия за друго нямаше да ми послужат) и проблема беше да се оправя от летището до хотела, където вече щеше да ни чака назначения от дистанция преводач — синът на една тогавашна общинарка от наш крайдунавски град, който студенстваше в австрийската столица.
Десетина дена преди заминаването започнаха неволите. От бюрото, което резервираше билетите за самолет на цялата ни организация, ми се обадиха с неприятната информация, че австрийците без предупреждение и основателна причина ни изхвърлили от полета си (ми че кой ще предпочете някакви гащници без национален превозвач да му платят по 180 евро на човек, при условие, че при наличие на кандидати, местата се продават за по 400 - 500 евро), та спешно трябваше да се търси нов (евтин) вариант. Слава Богу, намери се бързо в лицето на Швейцарските авиолинии (които току-що бяха фалирали също, но незнайно защо продължиха да се водят с две имена едновременно — старото Swissair и новото Crossair), обаче трябваше да се прекачим в Цюрих. Визите за българи бяха паднали, обаче само за държавите от ЕС. За банкерско-юдейската държава в полите на Алпите това не важеше.
В последния ден изгърмя една общинарка — явно жената получи по-примамлива оферта и най-безотговорно отказа пътуването си в 9 вечерта, когато нито имаше кой, нито как да реагира и да спаси билета от изгаряне. Простено й е на жената — явно от дълбоката провинция беше пътувала само с влак или автобус до столицата, та си мислеше, че и това е същото, ама ядец! Още едно безотговорно същество беше решило да пести от телефони и ни чакаше направо в Австрия, което всъщност после му коства цяло денонощие лашкане с автобус и още един изгорял билет (просто не се знаеше овцата дали ще пътува от София или ще чака направо във Виена, за да може своевременно да се заличи отсечката София-Виена, в противен случай, при неползвана първа дестинация, билетът изгаря и се прибираш с Ту 100 и пеш).
Въпреки всички неволи, цялата група благополучно отлетя за Цюрих навръх Джулая, 1 юли, вторник, лето Господне 2003-то. Също така благополучно кацнахме в Цюрих, където още по-бързо бяхме свалени "на земята" от служителите на швейцарското летище. Току до самолета паркира джип на емигрантските и всички пътници бяха проверявани щателно — документи, визи (ако има такива) и задължително билетите за транзит и връщане. Тъй като със самолет не бях пътувал много отдавна, особено извън Соцлагера, сега с тъжна ирония констатирах какви аборигени сме, поставени наравно с най-миризливите и крадливи цигани от целите Балкани (тези драконовски проверки се отнасяха само за българи и румънци — от страните-кандидатки, плюс останалите "европейски" държави извън ЕС. Някой ми беше споменал впоследствие, че сърбите не ги проверявали, но не съм сигурен и не мога да го твърдя).
На летището в Цюрих се оказахме затворени в едно сравнително голямо пространство, съдържащо изключително скъпи магазини, в които работеха тарамбуки, дошли сякаш току-що от остров Проброян, където родителите им най-вероятно продължаваха да си мислят, че човешката пастърма е сред най-големите световни деликатеси. Обаче едно беше факт — тарамбуките ги имаха за хора, а нас — за тарамбуки. Както и да е, за късмет имахме престой само от около час, а след това самолета ни понесе към столицата на валса.
Виена ни посрещна със страхотно време — горещо, все едно си бяхме останали в София, само дето наоколо някак си беше по-чисто и спретнато. Изненадата ни беше изключително приятна, когато на излизане от аерогарата видяхме двама души да ни чакат прилежно с табелки, на които беше написано името на проекта, по който пътувахме. Единия се оказа преводача — младо, изключително приятно момче, а другия, по-възрастен — също толкова приятен господин, родом от Босна, който щеше да играе ролята на наш шофьор.
И така, метнахме куфарите на луксозния бус, с който щяхме да кръстосаме Австрия и се отправихме към хотела. Последния се намираше в центъра на Виена и представляваше малко, но изключително красиво и спретнато местенце. Хората на рецепцията любезно ни настаниха, като тук ролята на преводача беше сведена почти до нула — служителите в хотела говореха перфектно английски и френски, освен родния си немски, разбира се (в началото любезно те питат на какъв език ще говорите), което е малко необичайно за австрийците, които (също както французи и италианци) си падат малко езикови шовинисти.
Оставихме багажите, аз свалих "бойния" костюм, в който се чувствах като в кофраж в тая жега, надянах бермудите, фланелката на Destruction и маратонките и вече бях готов за последващите мероприятия. Вечерята беше организирана в едно ресторантче точно зад хотела, носещо закачливото име на героинята на бащата на Макс и Мориц Вилхелм Буш — „Witwe Bolte“ (Вдовицата Болте), което представляваше уютно заведение с хубава тераса, храна и бира. Първото нещо, което ми направи впечатление в заведенията във Виена (а това важеше и за цяла Австрия), беше обстоятелството, че не звучеше и грам музика, дори класическа. Всъщност единственото място, от което се носеше силна музика, беше едно капанче в една уличка в Линц, което се държеше от българин. Минавайки покрай него, дочух познати трели с още по-натрапчив текст, в който се възхваляваха три кила банани и една кака напяваше как й се яде печена кокошка и й се пие гроздова ракия. Ама нали австрийците не знаят за какво става въпрос, та собственика баш го бригаше какво ще пусне, жулеше си нещо безцветно на една масичка отпред с трима авери и ритмично потупваше по масата в такт с турбочалгицата.
След като свършихме с вечерята, уморени се отправихме към хотела, тъй като от следващия ден започваше пълната ни програма, която за съжаление предлагаше твърде малко свободно време. Сега предстоеше морната нощ в хотелската стая (австрийците не са големи фенове на климатиците) и ранното събуждане на следващата сутрин.
Както и се надявах и съгласно надеждите си бях навил будилника на телефона, се събудих пръв, измих се и слязох да закуся. Още с влизането в малкото ресторантче разбрах, че ако не друго, то преяждането ми е в кърпа вързано. Така и стана впоследствие. Междувременно дойдоха и останалите членове на делегацията, която освен общински експерти включваше и двама кметове на средноголеми български общини. Единият беше млад и тих (поне пред нас) човечец, докато другия имаше доста общи черти с един известен герой на Алеко Константинов, затова ще си позволя да го наричам за по-кратко оттук надолу Ганьо. Та същия този Ганьо, разбира се, закъсня за закуската, което резултира в по-късно тръгване на буса и твърде вероятно закъснение за срещата с домакините ни в Линц. Градът Линц се намира на около 200 километра на запад от Виена, посока Пасау, или границата с Германия. Дотам води перфектна магистрала, на която обаче, за разлика от немските, имаше ограничение от 120 км./ч., а за бусовете то беше 100. Шофьорът доста се притесняваше, че ще закъснеем, което никак не се харесваше в Австрия. Ганьо обаче демонстрира волско спокойствие, като от време на време промърморваше под нос:
— Дай му газ, кво го глезиш — визирайки буса и водача му, въпреки обоснованите възражения от страна на последния, който обясняваше колко би му струвало едно заснемане с камера и след колко време евентуално ще може да си получи обратно книжката, с която си изкарваше прехраната.
Въпреки това, землякът зад волана явно не искаше групата да закъснее и в един участък настъпи возилото до към 140 - 150 км./ч., което накара Ганьо да изпадне в див възторг:
— А така, кво го галиш, требе да лети, не да лази — победоносно гледайки опулените хора в леките коли, които недоумяваха защо тоя с буса в най-лявата лента се прави на Летящия Холандец и не го ли е страх от административно гърбене. Само дето Ганьо не се биеше в гърдите и не викаше през стъклото "Булгар, булгар!". Пълната програма включваше и паленето на цигара в буса от страна на две общинарки, които просто не изтрайваха и десет минути без да окадят обстановката. Шофьорът никак не беше съгласен, обаче отстъпи пред железните им аргументи, че щом в буса имало пепелници на седалките, значи трябвало и да може да се пуши. Компромисното решение беше отварянето на вентилационния капак, та поне цигарения дим да не се наслои вътре в кабината, което щеше да донесе неприятности на водача.
Въпреки нарушаването на ограничението на скоростта, закъснението беше факт, но беше само десетина минути. Дори обаче тези десет минути бяха накарали домакините ни — шефът на социалния отдел на общинската управа на Линц и асистентката му — дебела кобилеста (всъщност типична) австрийка, да гледат малко на пенджуек.
Ледовете се разтопиха бързо, след което последва дълга скучна лекция по въпросите на социалната политика, насочена към възрастните хора и изоставените деца, която се прилага в Австрия. Моята работа беше да питам и разпитвам какво ли не (въпреки, че ресорът ми далеч не беше социална политика и аспектите й), така че ми направи впечатление, че нищо не се споменава за хора с увреждания и специализирани домове, където биват настанявани, макар че едната от основните теми на проекта беше именно тази. След доста нахалство от моя страна с половин уста ни беше съобщено, че такива домове има, но те са разположени далеч извън населени места и в програмата ни не е предвидено посещение на подобно здравно заведение. Явно сънародниците на мустакатия "гений" отпреди повече от половин век бяха запазили възгледите му в доста голяма степен и смятаха частта от нацията, която беше (умствено) увредена, за нещо, което не бива да се показва на никого, въпреки, че политиката им по отношение на хора с двигателни увреждания беше желязна и изключително социална.
След лекцията започна и същинската ни програма — посещението на старческите домове. Първият се намираше почти в центъра на Линц и представляваше нещо средно между луксозна почивна станция и добре поддържан жилищен блок. Управата на дома ни покани любезно вътре и всички имахме възможността да се разходим из това място, където старците се чувстваха наистина щастливи. Оказа се, че кандидатурите за постъпване в такива домове били в пъти повече от местата в тях, така че имало нужда от допълнителна пресявка на кандидатите, тъй като измежду тях имало и доста богати хора, които просто искат да се оттеглят на заслужена почивка, докато местата в тези домове са предназначени повече за "средната класа" (тук вече лъсна огромната пропаст между българи и австрийци — докато за едните пращането в старчески дом на възрастните родители беше заслужена награда в края на житейския път, за другите това беше равносилно на хвърляне на зверовете и изпращане на бавна, но за сметка на това мъчителна и болезнена смърт). По-богатите завещавали домовете на наследниците си, които пък плащали издръжката им докато са живи, а по-бедните — на държавата или на частни фондации, които пък осигурявали старините им в гериатриите (фондациите са нещо като пречистено копие на мошениците от Хилд, които оперират в България с една едничка цел — да уморят за възможно най-кратък срок възрастните хора, които са им приписали домовете си, и да лапнат максимална сума след продажбата им).
Обядът наближаваше, а ние все още си бяхме в дома, посещението не предвещаваше скорошен финал. Последно посетихме една зала, в която имаше телевизор и музикална уредба, на която свиреше музика от епохата на Лили Марлен, а възрастните хора, намиращи се вътре, явно през същата епоха са били вече зрели хора. Почти всички бяха сенилни и общо взето не знаеха къде са (нещо, което не пожелавам никому, дори на себе си, макар и това да означава например да живея 95-100 години), изливаха чаши с чай и мляко на подовете и по масите, което обаче никак не безпокоеше санитарите — млади момчета и момичета, които с усмивка галеха беззащитните бабки и дядовци по белите коси и непрекъснато бършеха след тях. Всичко това можех да предам с две думи — уважение и състрадание. Осведомих се каква заплата получават тези млади хора чисто на месец. Парите, които влизаха в банковите им сметки на всяко 15 число на месеца, възлизаха ни повече, ни по-малко на 2800 евро. С тези пари млад, несемеен човек, можеше да живее свободно под наем (който в Линц беше около 500 - 600 евро на месец за гарсониера), да отиде на почивка където поиска (в Австрия има 13 и 14 заплата — едната за летния отпуск, а другата за Коледа), да се весели и да пести немалка сума на месец. Абе, с една дума — да живее ако не охолно, то доста добре. Веднага направих асоциация с българските старчески домове. Спомням си като дете едно такова място — баба ми, лека й пръст, ме беше завела, за да види вуйчо си — 88 годишен старец, който вече си отиваше от този свят и по този повод беше настанен в мазето на дома, заедно с още няколко себеподобни. Най-лошото, което си спомням, беше, че човекът беше напълно с всичкия си и чакаше бавно края си, общо взето по-лошо от осъден на смърт престъпник. И сега пред очите ми е мръсния дюшек, без никакво спално бельо, и още по-мръсното одеяло на леглото на добродушния старец, който въпреки мизерията се зарадва на детето в мое лице и дори намери сили да ме закачи и пощипне по бузките. Това беше първото и последно мое посещение в подобен български джендем, което се е запечатило като сцена от филм на ужасите в съзнанието ми. Малко след това научих, че човечецът вече е преминал в едно по-добро измерение, или както каза баба ми — беше се спасил.
Но да се върнем на почивната станция в Линц. Домакините най-после ни поведоха на обяд. Беше някъде към 2 на обяд, Ганьо по едно време почна да скимти като ранен звяр от глад и групата взе да шава от неудобство. Всъщност всички си бяхме гладни, ама поне не го показвахме. След петминутен рейд по коридорите на старческия дом ни вкараха в нещо като скромно обзаведен, но чист и подреден ресторант. Оказа се, че обядът ни е толкова късно, понеже сме чакали хората от дома да обядват. Този ресторант беше столовата ни, а менюто ни щеше да бъде същото, което възрастните хора бяха яли на обяд — крем супа от карфиол със сметана (божествена), телешка пържола с картофено пюре и задушени зеленчуци и огромен ванилов пудинг. Напитките включваха от бира през натурален сок до минерална вода — по избор. Ако мога да се изразя на по-обикновен език, бих казал само едно — изтъпях! Не можах да повярвам, че тези хорица вътре са се хранили с това, което ни беше сервирано и което в България се поднасяше общо взето в що-годе изискани ресторанти. Уви, това беше реалността на "гнилия капитализъм". Като цяло хората в този дом бяха работили нискоквалифициран труд или в сферата на услугите — имаше фризьорки, маникюристки и какви ли още не. Докато похапвахме от вкусните манджи, впечатление ми направи една още по-красива сграда, точно до дома, като че ли влизаше в рамките му.
— Това тук частен блок ли е? — попитах домакина ни, който носеше типичното за Австрия име Гюнтер (асистентката му пък се казваше Гертруда, което завършваше картинката).
— Не, това всъщност е жилищен блок (сградата беше двуетажна и приличаше на красива голяма тиролска хижа), в който живеят възрастни семейства с по-големи финансови възможности. — отговори ми австриеца.
Бабите и дядовците, които имали повечко пари и искали да са под постоянни грижи и наблюдение (домът осигуряваше перфектното спокойствие на роднините от гледна точка на това дали родителя или родителите им ще бъдат гледани като писани яйца през цялото денонощие), просто кандидатствали и при одобрение получавали прилично апартаментче (70 квадрата) в спомената по-горе сграда.
Повече просто нямах какво да питам. Довършихме обяда си и се запътихме към втория дом, който по програма трябваше да посетим. Няма да описвам разликите с първия, тъй като те са незначителни и касаят предимно местоположението, липсата на подобно блокче за по-богати баби и дядковци и някои други изключително дребни детайли.
Двата часа свободно време из красивия крайдунавски град ми подействаха особено ободрително. Слънцето грееше ярко и из целия център на Линц кафенетата сякаш бяха изнесли целия си инвентар навън, приканвайки по този начин гостите и обитателите на града да седнат и да изпият по бира или нещо друго разхладително в жегата. Мислено направих асоциация с кафенето, което се намираше току пред входа на жилищния блок, където живеех в София — там също имаше масички и очукани стари столове, а през лятото около заведението винаги се носеше облак от силна миризма на мастика, която местните алкохолици употребяваха в умопомрачителни количества, разреждайки я с домашно приготвен (от кръчмаря Тошé) таратор с много чесън (после пикаеха до асансьора във входа, но живеещите там вече бяхме свикнали с това, тъй като след 7 години рецидив човек остава с усещането, че пикаенето по входовете е нещо нормално. Само спорадичното сране до и пред (а понякога и в) асансьора будеше недоволство сред съседите, което бързо обаче угасваше, след като употребената вече храна биваше изчистена от нещастния чистач на входа).
Уморен се прибрах в хотела, тъй като домакините ни Гюнтер и Гертруда бяха решили да ни покажат за краткото време, когато щяхме да им гостуваме в града, всички забележителности, което, разбира се, се оказа непосилна задача, за сметка на това уморителна. И тази нощ жегата почти не ми даде да спя, а на другия ден пътувахме към Грац — град, разположен на около 200 километра на югоизток от Линц (всъщност Виена, Линц и Грац, съединени с прави линии на картата, правят нещо като триъгълник) и също толкова красив.
Този път стигнахме навреме в града, разположен на реката Мур (голяма река, нещо като нашата Марица). Там не посетихме старчески домове, но за сметка на това имахме среща с местната шефка на социалните — стройна руса дама на около 50, излъчваща финес (за разлика от колежката си Гертруда, която имаше излъчване на продавачка на керевиз на Женския пазар). Тъй като си говорихме общо взето за неща, които видяхме предния ден и общинарите ги интересуваше повече манджата, отколкото социалните проблеми на Грац, най-силно впечатление ми направи факта, че жената влезе в едно заведение с кучето си (немска овчарка, великолепен мъжки пес, за съжаление доста стар и ослепял), което, поради здравословни проблеми, тя водела винаги със себе си (дори в общината). Песът беше страхотно дресиран и не се изсра или изпика никъде, където това не е позволено, но за всеки случай стопанката му носеше в торбичка малка метличка и лопатка.
По пътя обратно към Линц седнах до Гюнтер. Искаха да го поразпитам за мащабните строежи на пътища в страната му (строяха се наведнъж по 150-200 километра магистрала, барабар с тунелите и мостовете) — кой ги финансира, това ли е резултата от прословутите и лелеяни (и тогава, и сега) европейски структурни фондове. Оказа се обаче, че държавата ползва само 10 % от това финансиране, останалото го осигурява държавния бюджет и пътните данъци. Шокира ме и факта, че километър магистрала в Австрия (където цените бяха два пъти и половина по-високи от тези в България) струва няколко пъти по-малко, отколкото в България. Това ми даде частична информация откъде държавата ни се наводни с мазератита, бугатита, ламборгинита, ферарита и какви ли не още возила, дето трудно би ги срещнал в някоя западна столица (всъщност във Виена, Грац и Линц най-фрапиращото возило, което видях, беше порше, но не знам дали го караше австриец или балканска мутра — номерът обаче беше австрийски) и колко се краде само от това перо. Но все пак тогава беше само 2003 г. и още не се беше чуло за Батко и Братко и кръговете около тях, така че можех само да гадая.
Вечерята беше запазена в един живописен модернистичен ресторант на брега на Дунава. С нас беше и фината дама от Грац. Една от общинарките беше донесла люта българска ракия специално за гала вечерята и я разля по чашките — падна се по около 70 грама на човек. Обаче си беше огнена вода. Гюнтер дръпна ракийката, удари и една бира и развърза кесията — започна да черпи наред. Накрая излезе с около 50 евро над лимита, който беше определен за вечерята, сиреч трябваше да ги плати от джоба си, та с крайчеца на окото си видях как брадата му взе да никне току пред очите ми. Така си е то — който не знае да пие българска ичкия, хич да не се и захваща. А и къде ще се мери един стиснат и пресметлив австриец с широката славянско-прабългарска душа — в България всички сме ларж, макар и на другия ден да ядем сух хляб и да отебем плащането на тока и парното на гърба на саседа, който чинно си плаща с последните стотинки.
По време на вечерята влязох в ролята на преводач (дамата от Грац говореше перфектно английски, за разлика от колегите си от Линц), тъй като общинарката от Сливен подхвана въпроса за циганите. Австрийката й вика:
— Защо да е проблем, миналата седмица при мен дойде една циганка, оплака се, че няма работа, няма как да живее. За няма и седмица й намерихме работа, сега е доволна, правим проверки на работодателя, и там няма проблеми. На месец имаме по два-три такива случая, общо взето интегрираме ги.
— А колко цигани имате в Грац? — нахалства сливенката.
— Не мога да ви отговоря точно, но са около 4-5 000. Почти всички са интегрирани.
— Колко хиляди жители ви е града? — упорства нашенката.
— Ами около 180 000. — отговори дамата от Грац.
— 4-5 000 цигани на толкова голям град? — учуди се сливенката.
— Ами да, защо? — на свой ред се учуди и австрийката.
— Защото при нас са 30 000, на град от около 90 000 жители общо. И 90 % от тях нямат дори тоалетна... — тъжно заяви нашенката.
— А, да, знам за този проблем в България с външните тоалетни — усмихна се снизходително австрийката.
— Не, госпожа, не казах, че са външни тоалетни, казах, че няма тоалетни — наблегна отново нашата.
— Как.... е къде... — недоумяваше лелята от Грац.
— Как къде — в гората, из парковете, около катуна... — с това разговорът на тази тема приключи, а австрийката дълго време след това се пули, явно анализирайки информацията, която може би получаваше за първи (и може би последен) път в живота си.
Нощта в Линц отново беше доста морна. Сутринта пътувахме обратно за Виена, където най-после имахме почти цял свободен ден, преди да отлетим рано сутринта на по-следващия ден обратно за България.
За Виена какво да кажа — човек трябва да го види. От всички градове, където съм бил досега (все пак, не са много), Виена е най-красивия, чист и уреден град. Не казвам например, че град като Брюксел стои по-долу, но във Виена поне няма циганско-арабски и негърски гета в центъра, а и архитектурата е доста по-пищна (мнението е лично мое и се отнася само за столични градове). До късно вечерта се разхождахме из оживените централни улици на града, като успяхме и (без да ни убие ток) да поразхладим морни крака в един фонтан (разбира се, не беше забранено, имаше и много местни хора).
Както и очаквах, въобще не можах да спя в жегата и с мисълта за предстоящото ранно ставане на другия ден. Много се опасявах, че Ганьо пак ще се успи и групата ще закъснее за аерогарата. Както и стана, разбира се. Пристигнахме на летището в последния момент, когато се разбра, че ко-ко-колежката от една общинска администрация ще трябва да пътува на стоп (или както намери за добре), понеже ни чакаше направо във Виена, без да анулира билета си от София до австрийската столица. Така на практика билета й беше изгорял още с некачването на самолета в София. Какво да се прави, събрахме пари и я изпратихме по живо по здраво да гони автобуса за България. Добре, че момчето, дето превеждаше, беше още с нас, та я метнаха с босненеца до автобусната спирка. (Всеки ден във Виена пристигаше автобус от България, който караше 20 процента читави българи и 80 процента сган, която рано или късно се връщаше обратно, екстрадирана, но със самолет, и то на разноските на редовния данъкоплатец).
Този път нямаше кордон в Цюрих — самолетът пристигаше от "бяла" държава и нямаше нужда от превантивни мерки (и без това от летището нямаше как да изпълзиш покрай охраната — ония с каменните лица и родната си майка няма да пуснат, ако няма виза). Нямаше много чакане и отлетяхме за София, където ни очакваше също толкова горещо време.
На нито едно летище от това пътуване не ме бяха спирали да ме питат къде отивам (дори швейцарците), обаче на българското дебел нафукан митничар ме спря, единствен от цялата група:
— Документите, ако обичате. Откъде пътувате?
Подадох паспорта си:
— Австрия, през Цюрих.
— По каква работа? — не се отказва оня.
— Командировка. — викам му аз.
— Какво носите в куфара? — това вече ми дойде твърде много.
— Пътувам с делегация от кабинета на министър Калчев (тогава той беше шеф на държавната администрация), а в чантата нося поверителни документи, а и отвън ни чака правителствен превоз. — студено учтиво му отвърнах на любопитството.
Понеже българинът разбира от позицията на силата, оня хич и не се усети, че го гъбаркам (нали го е страх, че ще му изстине евентуално мястото и кранчето ще спре с всички последствия от това), ми върна тескерето и ме пусна да си ходя.
Е, освен със самолета, се приземих и с отношението ни едни към други — единия се прави на началник, аз пък от своя страна, за да избегна мачкането, минавам на варианта "Ти знаеш ли кой съм аз". Отстъпва по-объркания и по-несигурния. След това пътуване обаче аз се оказах по-сигурния, поне за момента.
Излизайки от аерогарата, чувам познати гласове:
— Ееее, къде си бе, айде идвай да чакаш с нас, след малко пристигат Anthrax — култовата банда тогава щеше да изнася концерт в София. — Ако не можеш, идвай направо на стадион Академик, ще те вкараме без билети — ентусиазирано ми ръкомахаха Оги Бароги, Плебея и Джони от Търново.
Аз ги гледам тъжно и окапало, осъзнавайки, че силите ми ще стигнат едва да си разопаковам багажа и да взема освежителен душ — в София жегата беше също така безмилостна.
— Ще видя, момчета, ако мога, ще дойда. — тайничко ги проклех наум — ще ходят на концерт без мен!
Тъкмо се прибрах и отидох до магазина и над София се изля най-поройния дъжд от години насам. Направи ме на мокра кокошка, но така бях гибердясал от жега, че ходех под дъжда бавно, с наслада от хладината му. И без това си бях оставил мобилния телефон вкъщи, та нямаше много-много какво да намокря по себе си. А и защо трябваше да се плаша от природата, която менеше настроенията си също като нас, хората?
На другия ден разбрах, че концерт на Anthrax въобще не е имало. Дъждът наводнил тотално апаратурата и всичко се провалило. А групата трябвало да пътува на следващия ден за Истанбул. Така всичко е свършило с изпочупени стъкла на магазини из Слатина, доста работа за полицията и токсикологията в Пирогов, обаче без концерт.
На следващия ден бях на работа, където ентусиазмът от всичко отмина бързо и остана в съзнанието ми като една отдавна прочетена приказка, като писания, сякаш оживели от дрешника на Нарния, една хроника на несбъднатите мечти и надежди на едно пораснало изгубено поколение...
|
|