ЕДИН ТРУДЕН УРОК
дата: 18-02-2010 @ 10:25:44 EET
рубрика: литера-туря
Началото на 90-те. Смутни и бедни времена, същевременно изпълнени с толкова надежда. По това време бях студентка в медицински институт. Живеехме си весело с моите състуденти и приятели. Купони безспир. Често се случваше направо от някоя нощна сбирка и запой, направо да отидем на изпит. И го взимахме. Недоспали, махмурлии, с празни глави...ама някак се получаваше. Обаче нямахме кинти.
Помня, че един път спретнахме веселба с една 5 литрова туба, пълна догоре с домашна шльокавица (искрени благодарности на този мой състудент и приятел, който ощети дядо си с ракията) , един хляб и лютеница. Последните две си ги купихме. За толкова събрахме стотинки. На този купон част от нас взехме решение, че няма да е зле да си намерим работа, защото е резил да нямаме читаво мезе към пиячката, всъщност нямахме пари за далеч по-важни неща.
Речено-сторено. Майката на мой колега беше главна сестра на интензивно-кардиологично отделение. Казала на сина си, че имат спешна нужда от санитари и ние, четирима приятели решихме, че няма срамна работа, ще изкараме по някой лев, а и работното време, което е на смени ни устройваше, за да имаме време да ходим на лекции и да си взимаме изпитите.
Още първия ден на новото работно място умря човек. Всички бяхме в шок. До този момент никой от нас не се беше сблъсквал със смъртта толкова отблизо. Бяхме попаднали на едно от местата, където почти всеки ден умираха хора. Предупредиха ни да свикваме (?!) Мамка му. Как се свиква със смъртта? Другите ни състуденти ходеха по барове, сваляха мацки с колите и парите на тати и мама, кефеха се на готиния живот....А ние трябваше да свикваме със смъртта междувременно, докато си вземахме изпитите.
Вечерта четиримата се събрахме на “съвет” да мислим какво да правим, да се отказваме или да продължим още да работим там, пък каквото ще да става. Настроението беше минорно. И пиенето не помогна. Даже стана по-зле. Отляхме от чашите за човека , който умря пред очите ни. И подхванахме един разговор за нещата от живота, за силата на духа, за изпитанията по пътя , който ни чака занапред. Бяхме уплашени. Не вярвахме, че това се случва на нас...И все пак взехме решение да не се отказваме. Изпитахме известна гордост от решението ни, защото щяхме да изкарваме парите си с труд и честно. Избрахме трудният път. Без да знаем какво още ни чака.
Гадна работа. През следващите месеци измих толкова задници, смених толкова подлоги и изкъпах толкова хора, че ми стигаше за десет живота напред. Ходехме на лекции помръкнали, разказвахме си случки от дежурствата. Много рядко случките биваха хубави. Бяхме започнали да сънуваме отделението и се събуждахме в лошо настроение. А трябваше да се съсредоточим върху следването...
Но имаше и по-лошо. Няколко случая, които ме покъртиха.
Дежурният санитар трябваше да кара починалите към патологията за аутопсия. Това се случи и на мен скоро, след като бях постъпила на работа. Поех количката с починалия и потеглих за подземието. Имах чувството, че бутам половин тон. Умрелите тежат повече. Такова е усещането, противно на теорията, че губят 21 грама от теглото си и именно това била душата. И още други доста повече грамове от изпуснатите течности (няма да навлизам в подробности). Треперех. Идваше ми да зарежа всичко и да избягам. Не избягах. Само от време на време спирах , за да избърша сълзите си, които, противно на желанието ми да ги няма, се стичаха в изобилие по лицето ми. Какъв ли живот е имал този човек? Сега беше просто тяло, което аз, 20 годишната студентка, карах към залата за аутопсия. Боже! Отворих вратата на залата, вкарах количката и в следващия момент се смразих от това, което видях. На масата за аутопсия лежеше тяло, на което с триъгълен разрез беше отворен гръдния кош. Но това, което ме потресе повече, беше скалпът му, който сега беше обърнат върху лицето, а половината от черепа беше изрязан, а мозъкът....Мамка му! Така ще свършим всички. Парчета разрязано месо. С извадени вътрешности, после набързо насипани обратно, зашито тяло и глава, колкото да не се разваля формата. Гледах смъртта с всичката и гадост, а мислех за живота. Този човек е обичал, мразел, радвал се е , плакал е, борил се е за важните, за него неща, имал е близки, усмихвал се е, мечтаел е....Някога. А сега е парче месо. Толкоз.
Прибрах се вкъщи. Имах да уча, бях в сесия. Не можех да уча. Легнах да спя. Не можех да спя. Вечерта имаше купон. Отидох. Напих се, за да забравя. Не забравих.
Сблъсквахме се и с подигравателно отношение, предвид това какво работим. Лекарите гледаха на нас, като на студенти, които си изкарват хляба, докато учат. Каквито и бяхме. Но сестрите се отнасяха с нас, като с низши същества, които бяха далеч от тяхното голямо ниво (да паднеш от смях). Опитвахме се да не им обръщаме внимание, но не можеше да не признаем, че се чувствахме гадно от това отношение. А всички бяхме от добри (както се казва) семейства, учили сме в елитни гимназии преди това, имахме добра среда, бяхме погълнати от книги, музика, филми и всичко, което можеше да ни накара да се замислим и развиваме себе си. .Не че имаше особено значение, но търсехме доводи пред себе си, да не се поддаваме на това, което ни дразнеше в лицето на разни средностатистически кокошки (сестри в отделението). Защото в този момент и без това ни беше трудно.
На това място, където всеки ден се сблъсквах със смъртта (с която така и не свикнах), намерих и любовта. Тя се появи в лицето на доктор Х. Един 25 годишен , симпатичен лекар, който току-що беше завършил и по общото мнение на всички негови колеги беше изключително амбициозен и старателен, и въпреки липсата на опит, го очакваше блестяща кариера на един от най-добрите специалисти в кардиологията. Беше нахъсан, даваше всичко от себе си , вярваше в способностите си. С изключително силна психика, задължителна за тази професия. Освен медицината, се интересуваше и намираше време и за другите си любими неща-книги, езици (до този момент вече знаеше три), музика, история...Беше почти винаги засмян, имаше страхотно чувство за хумор. И псуваше, като каруцар. Ама адски чаровно. Как да не се влюбиш?! В началото на нашето познанство, когато все още не знаехме, че взаимно се харесваме, аз искрено се радвах, когато се окажем заедно на смяна. Всеки можеше да види предварително изготвения график с дежурния екип за следващите дни. В един четвъртък гледах кои са дежурните за предстоящата събота, тъй като и аз се трябваше да работя. Доктор Х. беше дежурен на следващия ден, затова аз помолих единия от състудентите ми да си разменим смените, за да работя в неделя. Когато, в неделя отидох на работа, него го нямаше. Беше се сменил с негов колега. След време му споменах за тази случка и той избухна в смях.-през седмицата гледал графика и видял, че съм дежурна в събота, затова си сменил неделното дежурство с такова за предишния ден, а една смотана сестра, забравила навреме да отбележи размяната. Така се разминахме. Любов. Разбира се, криехме нашите топли (горещи) чувства от останалите. Нямахме нужда от интриги. Той беше и единствената причина, да продължавам да работя там и да имам сили да понасям всичко, с което се сблъсквах. Но няма да забравя един случай. Един ден още със започване на дежурството ми, влизам в шокова зала и какво виждам: той възседнал един доста едър човек на леглото. Ако се намирахме на друго място, бих казала, че гледката е комична, само че... не бяхме на друго място. Човекът беше посинял целия. Белодробна емболия. Неспасяемо. Доктор Х. Направи всичко, което можеше да се направи. И с ината на младия лекар, продължи да се бори за живота, дори и след като вече знаеше, че няма смисъл. Да, човекът почина. Беше първият пациент, който губи. Един час след това една сестра ми каза, че доктора иска кафе. Правенето на кафе влизаше в моите задължения и това беше най-приятното нещо за мен, което правех там. Държейки кафето-дълго, силно и без захар, почуках на вратата на кабинета и чух “влез”. Когато отворих вратата, разбрах, че ми се е сторило, че се казва “влез”. Защото той плачеше. Думите са излишни. Оставих кафето и тихо затворих вратата след себе си. Колкото и силна психика да притежава човек, има неща, които го разтърсват.
А как мирише наближаващата смърт, ли? Няма по-ужасна миризма от разлагащо се тяло. След кратък отпуск първото, което видях на поредното дежурство беше един дядо, целия в декубитуси, беше включен на машина сърце-бял дроб. В кома. Той вече беше по-близо до смъртта. И нямаше обратен път. Това не беше тайна нито за нас, нито за близките му. За първи път виждах такива рани от залежаване. Когато със сестрите го обърнахме на една страна, за да го почистим и сменим чаршафите, гледката на разложено месо ме втрещи, но това, което не можах да понеса беше миризмата, която ме лъхна. Този път не издържах и с ръка на устата избягах към тоалетните. Повече нямаше да се върна в тази стая, дори и да трябва да напусна . Няма описание на тази миризма. Или поне аз не мога да намеря думи. Вероятно и не трябва.
Бяха изминали девет месеца, откакто работех в интензивно-кардиологично, за да подпомогна бюджета си, докато студенствам. На поредното дежурство, когато влезнах в залата с пациентите, се озовах лице в лице с една жена около 50-те, която беше без един крак, без една ръка и без една гърда. Рак. А в отделението беше приета с инфаркт. Стоях пред нея абсолютно вцепенена, без да знам как да реагирам. Не помня дали и казах “добър ден” или съм мислела да и кажа. Всъщност чудех се какво да кажа. Какво се казва на такъв човек, който е толкова осакатен от живота или съдбата, или каквото е там. Тя ми се усмихна. Господи. Как има сила? Опитах се и аз да се усмихна, а сълзите напираха от очите ми. Кое е това, което кара тази жена, на която животът и е взел толкова много, да продължава да се усмихва, вместо да се самоубие? На това се казва силен дух. Тя никога вече няма да е същата, като преди. Тя никога вече няма да може да прави същите неща , които са я радвали преди, пълноценно. Ще среща изумени погледи, в които се чете съжаление или съчувствие, или вдъхнат кураж през сълзи...Какво я крепи? Децата и? Мъжът до нея, ако го има? Слънцето на следващия ден? Кое?
В този момент взех решението да напусна, не можех повече. Бях млада, здрава, студентка, животът беше пред мен. Всичко ми предстоеше. А, аз се намирах в ада на болката, мъката, болестта. Отидох в сестринската стая, взех лист и започнах да пиша молба за напускане.
През тези девет месеца непрекъснато сънувах кошмари, преследваха ме миризмите и образите на смърт, болест, отчаяние, безмислие, безпътие....Сблъсках се с неща, с които нито един 20 годишен човек не трябва да се сблъсква. Всъщност никой не трябва да се сблъсква...Видях неща, които ме накараха много бързо да порасна. Но и научих много уроци. По трудния начин. До ден днешен тези спомени ме преследват, макар и да мина много време оттогава. И въпреки, че се старая да не се сещам за това. Но не съжалявам за нищо. Вероятно пак бих минала по същия път. Гледам с насмешка всички хленчещи егоисти и бездушни същества, които не са се сблъскали с особени трудности през живота си. Именно липсата на трудности, ги е превърнала в такива. Защото истината е, че човек се променя и пораства, когато преживее нещо не дотам усмихващо. Хубавите неща, радостта и придобивките почти не променят, защото започваме да ги приемаме за даденост и свикваме бързо с тях. Те просто ни доставят удоволствие. За известно време. После ни омръзват. И започваме да искаме нови, хубави неща. Като наркомани за щастие сме и понеже привикваме към определена доза, тя вече не ни стига и искаме по-силна.
Сега е модерно да се пишат лековати, весели историйки в цинично-непукистки стил. Това се чете и харесва най-много (и аз ги харесвам).От телевизията ни заливат тъповато-веселяшки сериали, кефим се най-много на приятелите ни, които могат да ни разсмеят във всеки момент, влюбваме се в усмихнати хора, обичаме вицове и си разказваме смешки. В състояние сме 5 пъти да се разхилим на тъп лаф, който някой разказва за n-ти път, нищо, че ни е омръзнал и се питаме дали другарчето тази година няма да смени лафа най-накрая, ама той толкова си може, но ние си го търпим, щот ни е приятел все пак. Предпочитаме, като идем на кино да гледаме комедия или фантастика, или някое криминале с банален сюжет, или кървища, пукотевици и ужаси. Хляб и зрелища. Сега иде реч за зрелищата. Правим всичко възможно да се разсеем от скапаното ежедневие, от шибаните проблеми, от кофтите случки, от негативните емоции, които спохождат всичко това. И сме прави. И е по-здравословно. Ще заровим главите в пясъка. Сигурно ще се напием. И ще направим всичко възможно да се излекуваме бързо с много смях. Смехът наистина лекува. А във времето, в което живеем, имаме все повече отчайваща нужда от това. Ако се придържам към стария виц, че ако нямаш аквариум, значи си педераст, трябва да стигна до извода, че всички сме болни. Болни от липса на щастие, от липса на достатъчно вяра, кой както я разбира, тъжни сме от преживелиците ни, които рядко биват хубави. И всичко, което е в състояние да ни разсмее е най-великото. Защото лекува. Но не учи на нищо. Или почти. И все пак лекува. Разсмива ни, а ние това искаме.
Това е тъжен и гаден разказ. Можеше на негово място да има веселяшко-цинично-непукистка историйка. Но той е част от живота.Или поне част от моя живот и на още много други хора, които работят в областта на медицината. Хора със здрава психика, хора, които знаят, че нямат право на нито една грешка. На тези хора наистина им е трудно. Аз отдавна нямам нищо общо с това отделение. Остана само тъжен спомен и по-важното: уроците от преживяното. Всяко зло, за добро, както се казва. След малко отивам да си пусна една комедийка. Но първо ще послушам метъл. А утре....какво ли ме чака утре? Научения урок преди толкова години, ми напомня, че докато сме живи и вярваме с цялото си сърце в това , което искаме, няма какво да ни се опре.
Ками
|
|