Шаран в кожа на акула
дата: 01-03-2010 @ 08:54:13 EET
рубрика: литера-туря
Когато вятърът на промяната задуха все по-силно в малката държавица, сгушена в периферията на Старата земя, Аспарух Лакомдолски реши, че е дошъл и неговия час. Роден почти двадесет години след Големия конфликт, който беше предопределил за дълго време съдбата на неговата страна, той живееше един сравнително подреден живот, като може да се каже, че минаваше в категорията "каймак на средната класа".
За близо тридесетте си години живот беше успял да създаде семейство и да се издигне в кариерата си до кандидат-член на управата на мошеническата клика, стояща начело на държавата (по-точно водеща я към небитието, както щеше да се окаже в бъдеще).
Аспарух се беше родил в забутано, но изключително живописно село далеч от столичния град. Беше син на хора, които бяха се самоопределили като непримирими борци срещу стария режим преди и по време на Конфликта, а държавата охотно им беше повярвала и им беше дала купища привилегии, които хората, заслужаващи ги истински, можеха само да сънуват. Всъщност бащата на Аспарух беше най-обикновен селски тарикат и пияндурник, който можеше да се продаде, но и да те продаде за едната стограмка в селския хоремаг. Майка му беше бедна проста женица, дето навремето се търкаляше с местните левенти из оборите, докато накрая не срещна таткото на нашия герой, именуван Цеко Цаков Лакомдолски, в особено наквасено състояние, който се ожени за нея при "форсмажорни" обстоятелства след една бурна нощ, прекарана на къра. Така след няколко месеца на бял свят дойде и плодът на веселието, който беше кръстен Аспарух, на името на основателя на някогашната могъща държава. Решението бе взето спонтанно и може би беше най-умната постъпка и на двамата родители, след като сватовете натискаха всеки за своето име — ако имаше чалъм детето да носи всички имена, най-добре щеше да е, но държавата не беше Испания или Саудитска Арабия, та накрая на всички им се наложи да приемат компромисния вариант. Всъщност изборът се колебаеше между Тако (бащата на младоженика) и Гънчо (бащата на булката), но тъй като детето дойде на бял свят в първите минути на Новата Година, решението беше взето единодушно и от двамата родители — пияния до козирката по случай щастливото събитие татко Цеко и още неосеферилата се след раждането мама Коца (всъщност тя се казваше Костадинка, а свойството народа да изопачава дори изопачените имена беше дало това "галено" име, римуващо се с органът на жената, от който първо се захранва новороденото). Единственото, което нямаше как (или по-скоро беше трудно и щеше да коства връзките им с родата на младоженика Цеко) беше да променят фамилията. Лакомдолския род беше сравнително стар по онези краища, а етимологията на това име се криеше в безграничната лакомия и алчност на прадедите на Аспарух. За прадядо му се носеха легенди, че давал дори косматия си задник на турските манафи, щом се касаело за пари, а никой от съселяните му нямал доверие, защото за пари би продал на пържоли дори собствените си деца.
Аспарух достойно защитаваше фамилията си. След като завърши селската гимназия с отличен, родителите му го пратиха да учи в столицата, по линия на Партията-майка, определила живота на цялото семейство до гроб. Чедото им влезе в елитен университет без изпити (и без това дипломата от средното му беше пълен "Отличен"), като по този начин изхвърли от класирането някой, който може би имаше определено повече акъл в главата си от него, но не е имал късмета да е дете на "активни борци".
Четирите години на студентството минаха като един дъх в разгулен живот в апартамента на Аспарух (който родителите му бяха купили с предимство, пак по линия на всесилната Партия). Преподавателите много-много не се занимаваха с отрочето на видните селски герои, предвид обстоятелството, че всяко заяждане би им коствало евентуално и бъдещето на децата им, и му даваха с лека ръка трудните изпити. Е, когато удареше на камък, татко Цеко колеше едно прасе и омекотяваше костеливия орех с един фризер рибици и една бъчва домашно отлежало винце. А както знаем, и досега в тази държавица, негласно приела в името си анадолско окончание след Промените, няма преподавател (било то университетски или училищен), дето ще откаже свинско и винско на аванта по Коледа.
И така, накрая на висшето си инженерно образование Аспарух успя да се кандидатира за член на най-висшата каста на Партията-майка. Дали някога щеше да стане член, не се знаеше, но дори тази скромна позиция му даваше месечна заплата, за която "простосмъртните" работеха по половин година, както и още един куп привилегии. Свари даже и да се ожени — по време на следването около него (по-точно около това, което имаше зад гърба си) се привъртя Фроса (техните може би не са знаели, че съществува къде-къде по-цивилизованото, макар и остаряло вече име Ефросина), бедна парцалива повлекана от село, разположено на противоположния край на малката държавица, която преди да дойде да учи в София (по същата като на Аспарух линия, ама на нея само единия родител беше "герой" от Конфликта, всъщност беше изпълнявал ключовата и до днес длъжност "преводач" — беше превеждал овцете на селото от единия баир на другия, под кръстосан вражески огън), не знаеше за съществуването й, а когато все пак вдъхна витошкия въздух, прескачаше железата, вкопани в паважа, защото техните й бяха казали да внимава, че там имало ток заради големите жълти автобуси с железни колела, наречени трамваи. За разлика от някогашната сватба между таткото и майката на Аспарух, сега двамата млади се взеха така да се каже, по любов, а не по задължение. Двете фамилии изпълзяха от китните си селца и с общи усилия купиха един тристаен апартамент на младите в новия тогава жилищен квартал на столицата, наречен на древния източен философ Ляо-лин (сякаш кръстниците на квартала са знаели, че един ден ще бъде погълнат от десетки хиляди азиатци и името му щяло да си пасва като пестник на нос). Двустайното жилище на Аспарух, което се намираше в друг известен столичен квартал, между районите Орланденбург и Мала Швеция (известни още като "Къмпинг Белите Камъни"), разбира се, не беше продадено, ами дадено на свободен наем на граждани на братска държава, които бяха дошли също да учат на Старата земя и които бяха лесни за изхранване, тъй като по улиците тук храната бродеше безстопанствена и в изобилие — никой местен не си и помисляше, че най-добрия приятел на човека става и за ядене.
За Голямата промяна отдавна се говореше във вътрешнопартийните среди и всеки чакаше като хищник да се докопа до големия кокал. Аспарух Лакомдолски беше заместник-директор на голямо столично предприятие и чакаше всеки момент директорът да се пенсионира, за да може да седне в удобното му кресло. Този пост щеше да му гарантира вливане в управителния орган на вездесъщата Партия и поне два пъти по-тлъста заплата (без да се брои полученото под масата). През това време вече се бе родило първото му дете, на което младите (с известни резерви от страна на майката) дадоха името на бащата на Аспарух — Цеко.
Второто дете беше на път да се роди, когато една есенна вечер слуховете най-накрая станаха реалност — Голямата промяна беше започнала. По време на вечерята около масата се чувстваше известно напрежение — смес от надеждата за нещо ново и много по-добро от старото и страхът от неизвестността.
Малко след това от недрата на недоволството на народа на вълната се издигна върхушка от неуспели кандидат-членове на управата на старата Партия, както и всякаква измет, умешана обаче с умни и мислещи хора — нещо, което много напомняше събитията отпреди почти половин век. Тази сбирщина от хора нарече себе си "Освободена" и тръгна да се бори с останките от падналата вече сила. Само че това, че силата беше паднала, не значеше, че беше в нокаут. Почти вековната й история и най-вече опитът в оцеляването й през годините и в двата най-големи световни Конфликта до момента си казаха думата. Партията имаше пари, много пари. Парите, които беше събирала от цялото население години наред, както и още купища заеми, които щеше да завещае на следващите поколения да ги връщат.
За нещастие на Аспарух нещата не се развиваха в негова полза, като събитията следваха стремглаво едно след друго. Първо баща му Цеко се опита да приватизира местното ТКЗС, или по-точно това, което беше останало от него. Да, обаче в тяхното село глава беше надигнал Грую Пащрапанов — тъп ибрикчия на старата власт с третокласно образование, който навремето вършеше черната работа срещу доста прилични облаги, а сега за благодарност се обяви за дисидент (това беше много сладка дума в онези години) и премина на "светлата страна". Същият Грую, в качеството си на местен активист обвини бащата на Аспарух в редица злоупотреби, което в края на краищата осуети преминаването на ТКЗС-то в Цековите ръце и го прати директно в Груювите. Тъпакът дори не се усещаше, че изпълнява мръсни поръчки и не след дълго, след като разпродаде кооперацията на парче (парите превеждаше по сметка в София, чия беше сметката, никой в селото не знаеше, най-малкото пък Грую), слага подписа си на бял лист хартия, селския идиот отиде за две лета на почивка в чужбина, купи си Мерцедес и ... влезе за десет години в затвора за злоупотреби. Същите, в които обвини бащата на Аспарух, който пък от своя страна беше извадил стари връзки и не влезе на топло.
Много от обкръжението на Аспарух бяха повикани на специални срещи, откъдето се връщаха с натъпкани до пръсване дипломатически куфарчета. С какво — никой не знаеше, но няма и два-три месеца след това същите хора започнаха с бясна скорост да отварят магазини, продадоха си апартаментите в опушените панелки, обкръжиха се с дебеловрати момчета, които ги пазеха незнайно от какво, и се заселиха извън града, на място, което нямаше инфраструктура и дори канализация, но кой знае за какво се считаше за престижно, макар че тънеше в лайна и застояла животинска и човешка пикоч.
На Аспарух никой така и не се обади. Директорът на предприятието, в което работеше, се пенсионира, но вместо заместникът му, в него седна синдик, който щеше да контролира предприятието по време на разпродаването му (оказа се, че загубите надхвърляли стократно печалбите, поне според новите финансови гении в държавата, и единствения изход е заводът да се приватизира). Части от него бяха закупени от фирма, в която колеха и бесеха бившите дружки на Аспарух. Той самият се отчая, заплатата му падна драстично и почивките на Слънчев бряг и Златните останаха далеч назад в историята. Жена му увеси нос, потънала в грижите за новородената им дъщеря, а вече поотрасналия им син учеше в кварталното училище и играеше със старите си играчки. Приятели посъветваха Аспарух или да поиска своето, или да хваща свят — вече не бяха ония времена и можеше да отидеш където поискаш по света (стига той да те иска и да има какво да предложиш от себе си), кеф ти Канада, кеф ти Щатите, кеф ти Западна Европа... Да, обаче кокошката като свикне с кафеза, си мисли, че е свободна — Аспарух не можеше и да си представи, че може да живее на друго място, различно от 80 квадратовата кутийка в Ляо-лин, а и чуждите езици ги знаеше "сите еднакво". Веднъж на улицата срещна свой стар съученик от гимназията — Стефчо Пианото му викаха, защото едно време техните го караха да свири на пиано. Пианист от Стефчо така и не излезе, ама виж, за пияница и средно добър строител ставаше. Аспарух се зарадва, когато го видя, определено беше свалил доста гарда и вече я нямаше онази просташка парвенющина, демонстрирана през доброто старо време. Стефчо веднага му предложи да го вземе на обекта, където работеше в момента, срещу доста прилична надница. Да, обаче Аспарух имаше тапия за висшист (не че беше учил, на две магарета сеното не можеше да раздели), как ще се приравни с бившия си съученик, дето при това беше дете на низвергнати от стария режим родители! Разделиха се поживо поздраво и всеки пое по пътя си — Стефчо с "Алфа-Ромео"-то, купено на старо, Аспарух пеша, понеже единствената им Жигулка (купена без ред, пак по линия на тати) беше вече на смъртен одър и освен за скрап за друго не ставаше.
Някъде по това време по телевизията излязоха телевизионните игри от рода на "Книги чели, иди ги скуби", Супердебилията "КурсбрАда" и други подобни. Аспарух веднага видя възможност да спечели лесни пари с не особено високия си интелект (някои от тези игри приемаха за участие именно нискоинтелигентни люде, предвид възможността да не дадат печалба никому по този начин). Провинциалният инженер изтрещя още на първите въпроси, като първия път не позна дори собственото си име — въпросът беше кой е основателят на държавата, чието име носеше Аспарух, а той даде отговор... Спартак. Освен, че не спечели пари, инженерът стана за посмешище в блока, където живееше с челядта си. Нарекоха го "Гладиаторът". Децата растяха, а парите започнаха сериозно да не достигат. Скандалите в семейството зачестиха, малкия (който вече не беше толкова малък) се забърка с някакви батковци, дето продаваха едни такива весели картинки, дето си ги слагаш на езичето и после цяла нощ подскачаш като Пинокио. Участието му в новото телевизионно шоу "Стани пишман" му донесе сума, която да покрие наполовина телефонната сметка, навъртяна за въпросното участие. На всичкото отгоре от телефонната компания блокираха спестовната му сметка заради неплатения борч. Положението се нажежаваше с всеки изминал ден.
Един слънчев пролетен следобед Аспарух обаче намери изход от ситуацията. Или по-точно изходът сам налетя на него.
Както се разхождаше по една от централните улици, един поръчков Мерцедес спря до него, прозореца се отвори и Лакомдолски видя с удивление стария си приятел от казармата Симо Сюргюна. Симо беше връзкарче като Аспарух, обаче едновременно с това гледаше както може допълнително да изклинчи и от и без това леката военна служба. Прякорът му обаче не идваше от опитите за клинчене, ами от една случка от казармения живот, когато в открития клозет на поделението, в което служеха, влезе глиган, а точно тогава Симо клечеше вътре със силна диария. Виждайки глигана, Симо избяга през оградата на клозета със смъкнати гащи и целия облян в лайна, които се стичаха по голите му пищялки и влизаха директно в партенките. Вечерта Симо спа в парното отделение — никой не се навиваше да го пусне да спи с мизирмата, която носеше около себе си, в спалното. Така излезе прякорът му. Иначе си беше играч на дребно и обираше бойните си другари на сварка редовно по време на дългите и скучни наряди.
Та Симо Сюргюна не беше виждал никого от съказармениците си от години, Аспарух беше първия, когото виждаше след уволнението си. Покани го да се качи при него, почерпи го с пури "Кохиба" и му наля чаша "Lagavulin" — специално 16 годишно скъпо уиски, което държеше в барчето на поръчковата си S-класа. Оказа се, че Симо е член на някаква мистериозна финансова групировка, наречена "Акулите", чиито членове били несметно богати. Групировката приемала и нови членове в редиците си, обаче трябвало препоръки от поне един настоящ член. По стечение на Аспаруховата съдба Симо се беше запътил точно към заседание на групировката, където щяха да обясняват условията за приемане на кандидат-членовете. Неуспелият инженер и без това веднъж вече беше кандидат-член и не го огря, та реши да отиде и да види за какво става дума. Симо го увери, че дори едното членство щяло да му донесе огромно богатство — структурата предлагала космически лихви на членовете си, стига само да вложат значителен капитал. Симо заложил апартамента си и само за шест месеца си купил други четири плюс поръчковия Мерцедес, като в швейцарска банка му останали още неколкостотин хиляди валутни единици за черни дни. Лакомдолски не дочака второ обяснение, ами оправда фамилията си — още на събранието взе да попълни формуляр за участие в структурата. Завалията дори не знаеше другото тълкувание на вълшебната думичка "член"...
Вечерта се прибра ухилен като пача и доволен до небесата. Жена му прие розовите облачета, които се носеха от Аспарух с голяма доза недоверие — за разлика от него тя беше "слязла от небесата" и консумираше примирено отредената й участ в новото време. Да, обаче Аспарух не се предаваше. От финансовата групировка на Симо го бяха успокоили, че няма нужда да продава апартамента си, просто трябва да го "депозира" при тях, а те ще му изплатят лихвите в суха пара. Зад гърба на жена си Лакомдолски "депозира" всичко, дори бащините си имоти (тия от групировката бяха богове, намериха всички необходими документи, даже нямало нужда старите да идват на крак). Оттук нататък Аспарух трябваше само да чака (между другото, за да покаже сериозните си намерения, групировката плати телефонния борч на новия си член) и да посещава редовно събранията, като на всяка цена трябваше да препоръчва нови членове да се запишат. Не след дълго и резултатът не закъсня — семейство Лакомдолски получи по пощата покана за получаване на пощенски запис. Сумата беше доста сериозна, но въпреки това не покриваше и 1/10 от стойността на панелката. Пак беше нещо — Аспарух и Фроса изчислиха, че за половин година ще получат доста добри пари (е, нямаше да им стигнат за четири апартамента и луксозен Мерцедес, но все пак не трябваше да забравят, че Симо не беше спал и беше един от първите акционери в дружеството). Промяната веднага пролича в семейство Лакомдолски — сина се появи пред блока с чисто нов планински велосипед, дъщерята облече маркови парцалки, а мама и тати започнаха все по-често да си позволяват ресторант за вечеря. На всеки десет дена семейството получаваше пощенския запис, докато един ден всичко престана ей така, отведнъж. Аспарух отиде до офиса на групировката, където го посрещнаха заключени врати и празни помещения, виждащи се от прозорците. GSM-а на Симо не работеше — женски глас в слушалката казваше, че номерът е невалиден. С шестото си чувство Аспарух усети, че става нещо нередно, което ще засегне него и семейството му. Кръвта нахлу в главата му, когато се сети, че всички нотариални актове са в ръцете на групировката, а самият той слага подписите си на всички документи... Зави му се свят, Аспарух приседна до бившия офис на вече може би бившата групировка.
Прибра се в апартамента като черен облак. Жена му го попита какво става, а той изсумтя нещо от рода на "Майката си е ебало" и си сипа водна чаша ракия. Изпи я почти на два пъти. Жена му стана червена като рак, усетила гигантската лъжа на благоверния си и се завтече да търси документите от апартамента...
Още същата вечер с нощния влак Фроса, заедно с децата, потегли към селото на родителите си, а на следващата сутрин на вратата на апартамента на семейство Лакомдолски позвъниха ... новите собственици на жилището. Дадоха на Аспарух един ден да опразни жилището, след това иначе идваха пак със съдия-изпълнител. Оказа се, че алчния инженер е подписал и такъв документ, за незабавно напускане на жилището при продажба, измежду купчината други в офиса на Симо. Лакомдолски веднага позвъни на свой познат адвокат, който обаче любезно отклони молбата за съдействие веднага щом разбра, че приятелят му инженер няма пукнат грош. В тези времена никой не работеше даром. Посъветва го да отнесе случая в прокуратурата, щом се касае за измама, но при всички случаи трябвало да освободи апартамента, иначе съдията-изпълнител щял да изхвърли багажа му. Което в крайна сметка и се случи още на следващия ден. Пред злобните, но доволни погледи на съседите багажът на семейство Лакомдолски се търкаляше между етажите на панелката, изхвърлян от полицаите, придружаващи съдия-изпълнителя. Аспарух го прибра с помощта на единствения си останал приятел от училище в неговия апартамент и замина за родното си село. Дори през акъл не му минаваше, че някой ще посегне на селската къщичка на баща му. Намери дядо Цеко на смъртно легло (бабата се беше споминала няколко лета по-рано). Ден преди завръщането на блудния син се бяха появили и новите собственици на имота на бедния старец — семейство пенсионери — англичани, които се развикаха на нещастния старец да освобождава дома, размахвайки документи за собственост под носа му. Дядо Цеко не дочака следващия ден. Почина рано призори, а два часа след това в селото пристигна лично ... посланикът на Нейно Величество, ескортиран от пълчища българска полиция и съдебни власти. Оказа се, че дъртия английски пенсионер е служил дълго време във висшия ешелон на властта под егидата на уродливо грозната си кралица. Впрочем и самото английско семейство беше уродливо грозно, сякаш излязло от кошмарен роман на Лъвкрафт.
Изхвърлиха Аспарух като мръсно псе, нацепиха с брадва старите мебели, които не можеха да излязат през вратите, добре, че общинските власти бяха що-годе свестни хора и се погрижиха за тялото на стария дядо Цеко. Специално наетия камион закара багажа на Аспарух далеч от селото и го разтовари ей така, в нищото. Казаха му да се оправя и го оставиха сам. Нощта Аспарух прекара отчаян сред мебелите от детството си, останал без пукната стотинка и платил може би греховете за алчността на цялата си лакома фамилия до девето коляно назад. Сутринта се събуди, увит в юрган, а около него нещо липсваше. Всъщност липсваше почти всичко — бдителни цигани с каруци бяха забелязали несретника и дойдоха. Все пак, проявиха човечност и му оставиха едната завивка — все едно, беше лято и лесно спасение нямаше да има.
Аспарух все пак се добра до столицата, където беше проиграл всичко. Мина покрай старото си жилище, влезе във входа и очите му се насълзиха. От асансьора излезе съседът от долния етаж, който дори не го удостои с поглед. Погледът на Аспарух беше привлечен от бял пощенски плик, поставен върху пощенските кутии. Реши просто така, да види какво има вътре. Пликът беше без подател, а адресатът беше... Аспарух Лакомдолски — самият той! С треперещи ръце разкъса плика, откъдето извади красива пощенска картичка — доколкото можа да прочете с оскъдните си познания по чужди езици, идваше някъде от далечните Карибски острови.
"Скъпи приятелю" — прочете Аспарух и продължи — "когато четеш тези редове, аз най-вероятно ще съм много далеч и никога повече няма да се видим. Бих искал да ти поискам извинение за всичко, което стана (или ще стане) с теб, но по-скоро трябва да ти благодаря за овчата наивност и алчността, без която сега нямаше да пия дайкирито си на този райски остров. Не, не прави опити да ме намериш — тук Интерпол рядко рови, а и местните власти получиха достатъчно суха пара, за да си гарантирам остатъка от дните на свобода под тяхна протекция. Тук има всичко — хубав ром, хубави жени, хубави плажове. Съжалявам, че няма как да дойдеш при мен, имам крещяща нужда от личен прислужник. Но нищо, понякога е най-добре да започнеш от дъното, ако разбира се, не се вкопаеш в него още по-дълбоко. Следващият път внимавай, приятелю! Мисли за всичко друго, преди да помислиш за парите. Всъщност и аз помислих първо за тях, но просто имах късмет. А късметът, приятелю, много рядко върви на групи и е за сметка на нещо или някого. Пожелавам ти успех и здраве, в момента друго няма да ти трябва! Поздрави и семейството си, въпреки че съм почти сигурен, че вече е далеч от теб.
Сбогом и остани със здраве!
Твой приятел — Симо Сюргюна."
Картичката бавно падна от ръцете на Аспарух. Тялото му се свлече до стената на входа, където бе намерено от прибиращи се съседи.
Погребаха Аспарух в родното му село, редом до майка му и баща му. Жена му промени фамилията си и тази на децата — за фамилия носеха вече бащиното си име — Аспарухови. Така помъдрялата вече Фроса се надяваше, че родът Лакомдолски е изчезнал завинаги от лицето на Земята. Поне запази за децата частица от алчния им и тъп баща — носеха неговото име, носейки всъщност късче от величието на цялата пропаднала велика някога държава...
|
|