Жаба!
дата: 24-03-2010 @ 00:00:00 EET
рубрика: дневникът на
Отвори с мъка очи. Дневната светлина нахлу с безмълвен крясък през изнурените му сетива. Премигна няколко пъти отчаяно и стисна клепачи. Пое си с мъка въздух и се задави. С последно усилие на волята отново дигна клепачи, и противната светлина пак го атакува безмилостно. Примижа. Опита се да помръдне. Беше болезнено.
С хиляди мъки успя някак си да седне. Къде съм, мамка му? Примигна още няколко пъти, като се опитваше да не обръща внимание на данданията в главата си. Лека полека картината взе да придобива фокус, и най-накрая с облекчение установи, че си е в къщи, и седи на дивана в хола. Отпусна се назад. След кратка почивка, издрапа някак си до ръба на дивана и приседна там. Поседя така известно време, вперил празен поглед някъде си. Не след дълго, блед спомен започна да изсветлява от дъното на един черен, безкрайно дълъг тунел.
Мдааа…. Снощният запой!
Зеленикавото петно върху пода, на което попадаше погледа му в този момент, най-накрая взе да придобива очертания, и в него той разпозна служебната си униформа.
И всъщност снощният запой беше прощалния банкет, който началството на поделението беше организирало в ресторанта на местния хотел. Прощален, защото поделението се разформироваше и преустановяваше своята дейност.
Старшина Иван Къртибуцов беше прекарал почти целия си съзнателен живот в това поделение. Още от времето, когато попадна тук, отбивайки воинския си дълг към държавата. Две години и нещо опъваше по баирите, репетирайки до безкрай тактики, в случай че въображаемия враг нападнеше. Или размахваше кирка над някой канал. През това време го окичиха с една нашивка на пагона, после и с още една. Дългоочаквания край на службата, позната още и като „уво”, щеше да посрещне с чин младши сержант. Когато обаче този момент започва да наближава, установи, че перспективата, която се очертаваше пред него съвсем не му допадаше. Навремето никак, ама никак не го влечеше школото. И въпреки, че беше задължително, така и не изкласи до края.
И сега му предстоеше да се върне отново в затънтеното си село, и като баща си по цял ден да ходи подир овцете и кравите. Или да сгриба в студ и пек на някой строеж. И тогава реши, че тая няма да я бъде. Точно сега му се откриваше чудесна възможност и той не смяташе да я пропусне. След като дойде стенограмата за уволнението на набора, Къртибуцов веднага подаде молба за работа в поделението. И понеже беше носил службата почти без никакви издънки, пък и в рода му нямаше врагове на народната власт, беше назначен без проблеми. За няма и двадесет години от сержант мина през старши сержант и накрая по заслуги стигна до старшина. И сега дойде това нещо.
Тези мисли минаваха през натежалата глава на старшината Къртибуцов, докато надигаше една спасителна, ледено студена бира, седнал на пода и облегнал се на дивана. В хладилника му винаги имаше запас от поне десетина, за всеки случай, както обичаше да казва. А въпросните случаи не бяха рядкост. Взе си направо две, щото подозираше че упражнението разходка до хладилника ще му се наложи скоро, та да не се разкарва двойно. И беше прав. Първата замина за по-малко от пет минути, погасявайки горящия огън.
Подкара и втората бира, вече по яваш яваш, и се замисли за снощи. Значи, всичко тръгна нормално за един банкет. Масите под формата на буквата П, изказвания на шефовете, награди, благодарности за всеотдайната служба и тем подобни глупости. Кой ли ги и слушаше. Лека полека купона се разгоря. Оркестъра забиваше последните фолк хитове, ракия, мастика и вино се лееха като из ведро. Имаше и танци, по някое време даже се пръскаха с шампанско....
Докато се носеше из мъглата на снощните събития, опитвайки се да подреди откъслечните спомени, установи, че и втората бира се е изпарила неусетно....
- Тва, който е измислил бирата, голям човек е бил - изграчи Къртибуцов, и се затътри към хладилника. Измъкна още една бира, отвори я с търкалящата се наблизо вилица и се отправи с кисела усмивка към мястото си. Пътьом злобно срита зелената купчина на пода, от чиито джобове се разхвърчаха стотинки. Настани се отново удобно и дръпна две-три глътки от освежаващата течност. Отпусна ръце върху дивана, притвори блажено очи и отново се отнесе по снощните преживявания...
...Повечето народ вече се беше разотишъл .... Бяха останали най-държеливите. Все отбор юнаци. В началото спореха за нещо, по-точно всеки надвикваше другия и никой никого не слушаше. После играха на камък, ножица, хартия. Кой ли пък идиот се сети за тая тъпа игра. Бая се поналагаха по кратуните, тъй като залога беше чимбер за загубилия. Следващото, което си спомняше беше вече нейде навън. Под една лампа играха мач, като за топка използваха една нещастна жаба. И после не помнеше.
А след този му последен спомен се беше събудил на дивана в хола, с адско главоболие, но вече и това не помнеше.
Нещо го досърбя главата. Надигна ръка да се почеше и...изохка. Там където трябваше да е темето му, имаше нещо друго. Меко и голямо. Влажно и пъпчиво.
- Ибах мааму, кво е тва бе!
Надигна се, и се понесе към антрето и голямото огледало там, спомен от бившата. Светна лампата, постоя две три секунди, докато фокусира образа срещу себе си и изведнъж ахна. На темето му се мъдреше огромна крастава жаба, досущ като тази, дето снощи ползваха за футболна топка. И при това се беше сраснала с главата му. Крастава, зелена и влажна…. Ужасèн разтърка очи и погледна отново. Жабата си беше там, даже му се стори, че му се усмихва. Хукна към банята, отнасяйки някакво шкафче. Поднесе глава под чешмата и се обля с мощна струя студена вода. И стоя така поне половин минута. Най – накрая надигна изтръпналата от студ глава и се погледна, този път в огледалото над мивката. Проклетата жаба си беше там, само че тоя път, сякаш че му показваше среден пръст.
- Ибах му мамата! Ибааааах му мамата!!!
Тичешком се върна в хола и навлече за норматив отритната служебна униформа, като си каза, че това наистина вече е за последен път. Само сега да види как ще оправи тая лудост с проклетата жаба на главата му. Положи внимателно фуражката и пребледнял, се запъти към близката поликлиника.
Когато Къртибуцов се озова пред доктор Папалугов, имаше толкова уплашен вид, че стресна и самия доктор. Който по принцип не можеше да бъде стреснат лесно.
- Кво става бе, Буца – обърна се доктор Папалугов озадачен към нахлулия в кабинета му Къртибуцов....
- Докторе – почна Къртибуцов заеквайки….
С доктора се знаеха отдавна. Буцата чат пат го снабдяваше с ракия, обикновено конфискувана от войниците, лъжейки го, че е от домашната я на дъртия, я на чича му.... За сметка на това, при нужда доктор Папалугов го уреждаше с болничини. Пък и редовно бяха дружки по маса…
- Абе докторе, глей кво ми е излязло на главата бе – и свали фуражката – кво е тва бе, деа мааму?
И докато доктор Папалугов гледаше с невярващ поглед към жабата върху темето на Иван Къртибуцов, самата жаба промълви отчаяно:
- Абе докторе, глей кво ми излезе на гъзъ бе, какво да правя?
Къртибуцов подскочи стреснато... Изтърва наполовина празната бутилка, която до сега в съня си машинално стискаше с ръка..... Бутилката се изтърколи и почна да сипе пяна по пътя си. Къртибуцов не и обърна никакво внимание, ами панически се изстреля към антрето. Със стаен дъх надникна в огледалото.
Беше си той - подпухнал, с кръвясали очи и тъмни кръгове около тях, но жаба нямаше.... Е, имаше една солидна цицина, но това едва ли би могло да бъде кахър….
|
|