Lost
дата: 07-04-2010 @ 00:00:00 EEST
рубрика: дневникът на
Градът беше същият, като преди. Но не съвсем; по-различен, с някак си вертикални структури. По-скоро, градът беше същият само във въображението ми, но в същност беше съвсем непознат град.
Безкрайни гроздове от разположени едни над други сгради, високи колонади и мостове от сив камък.
Не знам защо, но чувствах, че нямам много време. За какво? Не знаех. Някакъв безименен срок ме притискаше. Трябваше да стигна до автобусната спирка. Мислех, че знам как да стигна, но всеки път се губех в заплетените улички, под гигантските арки на мостовете и надвисналите каменни орли и фризове.
Всъщност не знаех дали има спирка, още повече дали изобщо има автобус.
Когато наближавах (или поне така си мислех) търсеното от мен място, в ушите ми се увеличаваше силно боботене – басов грохот, стена от каменен звук.
Въпреки, че градът беше пуст и само моите стъпки отекваха и хвърляха удължени сенки по стените, усещах някакво присъствие. Присъствие, каращо ме да бързам, да тичам разцепвайки бученето в ушите ми, плюейки кървав въздух.
Чувството за безизходица се засилваше.Лабиринт. Въртях се в кръг.
Стигнах до един хотел. Фоайето вътре беше пълно с хора, които не бях виждал отдавна. Някои от тях бяха с бели фракове, а други маскирани като зайци или розови слонове.
Празнуваха нещо. Попитах един от тях, как да стигна до спирката. Той ме погледна и каза, че ремонта рано или късно ще свърши и тогава всичко ще си дойде на мястото.
Докато говореше, той не мигаше едновременно с двете си очи. Подаде ми кибрит с логото на хотела. Каза ми, че там има написан телефонен номер, на който трябва да се обадя. Обадих се. Един глас ми каза, веднага да се махна от хотела защото всички там ще умрат.
Погледнах неспокойно през прозорчето на телефонната кабина и видях няколко телевизионни коли пред хотела.
Във фоайето имаше камери. Хората, които преди познавах, ги даваха по телевизията. Имаше нещо странно в очите им – бяха мъртви и бели. Бяха умрели, трансформирани в импулси на щастието на някой друг. На някой зрител в събота сутрин, гледащ и пиещ в големи дози чуждо щастие. Щастието на мъртви хора.
Продължих да търся спирката. Накрая я намерих – край един изоставен селски път. Под едно голямо изсъхнало дърво, което странно защо имаше огромна зелена корона. Но беше изсъхнало и само аз и то знаехме това. Бяха го давали по телевизията.
В прашната далечина се зададе автобуса. Спря и аз се качих. Време беше да се прибера в къщи. Или да се събудя за да спя спокойно.
|
|