Лидер
дата: 21-04-2010 @ 19:41:00 EEST
рубрика: литера-туря
Бавно пристъпваше към светещата табела, която беше видял случайно на свечеряване докато търсеше подслон. Въпреки че така и не го намери,
той беше спокоен, защото беше лято, а и знаеше че винаги се намира някой добър човек, който да го подслони. Вече не помнеше откога е
странник - след втората година по пътищата беше изгубил представа за това как тече времето.
Обикаляше от село в село, ходеше в малките
градове и избягваше големите. Целия си живот беше прекарал в големите градове и имаше нужда от почивка. Когато за пръв път тръгна на път,
той не знаеше докога ще продължи, но вече беше отвикнал да мисли за това. Стремеше се всеки ден да бъде на различно място, дори си водеше
дневник с местата където беше ходил. Правеше това всяка вечер, търсеше светеща табела "Снек Бар", влизаше вътре и намираше най-странния
човек в помещението, с когото коментираше животът. Понякога с човека се харесваха, напиваха се безпаметно и на сутринта той просто си
тръгваше, без да си вземе сбогом и с ужасно пулсираща болка в главата. А понякога човека не беше особено дружелюбен и странника си
навличаше неприятности. Друг път попадаше на жена, с която прекарваше вечерта, припомняйки си миговете когато още водеше нормален живот в
големия град. И там имаше Жена, една единствена. Още Я обичаше и когато нещо му напомнеше за Нея дълго гледаше в далечината потрепервайки
от студ, дори да беше лято. Студът беше вътре в него и се изписваше по лицето му. А колко силен беше преди, уважаван от всички, дори
враговете си. С много труд беше постигал всяка своя цел и беше направил много хора истински щастливи.
И въпреки това той знаеше, че е загубил единственото нещо в живота си, което му е помагало да продължава да бъде силен. Мислеше си, че
времето ще излекува болката, че споменът просто ще избледнее. Това така и не се случи, скиташе се от място на място и не спираше да сипе
обвинения срещу себе си. Много години беше сигурен, че е намерил единствения човек, който наистина вярваше във него. Доверието на този
човек го беше карало да постигне всичко, заради което беше така ценен в обществото, което напусна. Късно ли беше за да поправи грешките си?
този въпрос задаваше всеки ден в главата си и отговора му убягваше. Всички хора, които беше срещнал през живота си, той намираше начин да
превъзмогне. Беше по силен от тях, психиката му побеждаваше. Но не и нея, вече беше свикнал с мисълта, че никога няма да я забрави. Каквото
и да се случеше, болката щеше да остане.
Правеше всичко по навик, просто поемаше по пътя и продължаваше към следващата си дестинация, надявайки се, че някой ден ще събере смелост и
ще се върне да се бори за нея.
Тази нощ не се различаваше по нищо от предишната или тази преди една седмица. Струваше му се, че трябва нещо да се промени, защото дори
странствайки, той беше свикнал с това което се случва всеки ден. Реши да остави тази мисъл за утре, а тази вечер просто да почине, защото
се чувстваше много изморен. Когато наближи светещата табела, която гласеше "Механа Трите Мечки", видя едно младо момче, което седеше на
пейката отпред. Пламъкът в очите му веднага го грабна и той разпозна част от себе си в него. Погледът му излъчваше интелект и честност, но
си личеше, че момчето не е лековерно. Усмивката му беше приветлива въпреки наболата брада по цялото му лице. В същото време голяма болка
беше изписана по лицето му, болка на душата. Странникът познаваше тази болка, защото сам я изпитваше. Заради тази болка той напусна
големият град и остана сам търсейки утеха в малките радости на живота. Странникът знаеше, че трябва да го заговори, защото предусещаше, че
разговорът им ще промени зациклилото му ежедневие.
"Добър вечер" - поздрави странника, и зачака за да види дали и момчето има интерес да завържат разговор.
"Добра да е, господине. С какво мога да ви помогна?" - отговори момчето и го погледна право в очите. Тогава странника усети, че събеседника
му е бил замислен за нещо много дълбоко.
"Не съм от тук и търся място където да хапна и пийна. Дали бихте ми препоръчали тази механа?"
"Ами тя днес е затворена. Беше на баща ми, но той почина вчера."
Очите на момчето се напълниха със сълзи, а странника усети студът така характерен за времето когато мислеше за Жената.
"Съжалявам да чуя за това." - каза той и знаеше, че ако момчето само не изяви желание разговорът им да продължи, това нямаше как да се
случи.
След по малко от минута въздухът беше прекалено нажежен от мълчанието и странника реши, че е време да остави момчето насаме с мислите си.
"На добър час." - каза той и се обърна, за да потърси място където можеше да легне да поспи.
"Много приличаше на вас." - каза точно в този момент момчето. "Моля ви останете малко при мен. Сега ще ви отворя механата и ще ви нагостя."
Странника се усмихна докато беше обърнат с гръб, обърна се и двамата влязоха в кръчмата. Седнаха на една малка маса в дъното и момчето
отиде в кухнята за да донесе храна и вино.
Механата беше много хубава за мястото, където се намираше. В народен стил, с ловни трофей и стари снимки по стените. Всеки кът от механата
миришеше на спомени. Над камината имаше три ловни трофея на мечки и странника разбра откъде идва името на мястото.
Момчето се върна с голяма чиния пълна със салата в единият край и много видове сирена и сухи колбаси в другия. Сложи я по средата на
масата, напълни чашите с вино, вдигна своята и усмихвайки се каза:
"За Бог да прости."
Отпиха от виното и момчето попита:
"Кажете ми сега, как се казвате, откъде идвате, какво ви води насам?" - започна момчето ентусиазирано.
"Аз съм скитник. Имал съм много имена, но нито едно от тях не използвам. Можеш да се обръщаш към мен както решиш. Преди известно време
живеех в голям град. Бях много уважаван, имах всичко. Но един ден нещата се промениха и аз тръгнах да обикалям по малките места, за да мога
да започна отначало. Исках да се обогатя от хората, които живеят в тях. Аз бях Лидер и за мен е много интересно да видя гледните точки на
тези хора, чиито ценности много се различават от ценностите, с който аз съм израснал и живял."
Когато момчето чу последното изречение на скитника, широка усмивка се появи на лицето му.
"Това е страхотно. Винаги съм искал да пътувам" - отвърна момчето. "Моето име е Йосиф, а вас ще наричам Теодор, името на баща ми."
"Когато някой почине, този човек продължава да живее в спомените на хората, който са го срещали. Разкажи ми за баща си и той ще живее в
моите спомени, а и в спомените на хората които ще срещна и ще разкажа за него."
Йосиф продължаваше да се усмихва. Скитника осъзнаваше колко странно е това. В един момент момчето изглеждаше развалина, а в следващия
усмивката не слизаше от лицето му.
"Баща ми беше страхотен човек. Той ме е научил на всичко, което знам. Аз съм единственото му дете, защото майка ми е починала при раждането
ми и той просто отказваше някога да бъде с друга жена. Казваше че никога не може да бъде толкова щастлив и да вярва на някоя друга. Така че
той просто обикаляше от време на време и търсеше жена, с която да прекара една нощ, а мен оставяше при една баба. Още от малък баща ми ме
учеше на всичко. Той отказа да ме прати в селското училище, защото твърдеше че образованието, което ще получа там, не е достатъчно
задълбочено. Той сам ме научи как да се грижа за себе си, как да създам семейство, даде ми всичките ценности, който го бяха водили да живее
като най-уважавания човек за тези, които наистина го познаваха."
Странника се усмихваше, защото постепенно разбираше защо вижда себе си в това момче, а и му беше приятно с каква страст Йосиф говореше за
мъртвия си баща.
"Вчера излязохме на лов" - продължи Йосиф. "Баща ми обожаваше да ходи на лов и от скоро започна да ме взима със себе си. Когато седнахме да
почиваме до язовира по обяд, баща ми каза, че ще влезе за да поплува и да се разхлади. Аз бях болен от пневномия до скоро и той не позволи
и на мен да вляза."
Тук усмивката на Йосиф премина във видима тъга и странникът разбра накъде отива историята.
"Всичко се случи само за миг" - продължи Йосиф през сълзи. "Изведнъж, в дълбокото, баща ми започна да се дави. Последното нещо, което той
извика преди да потъне и да не го видя повече, беше "Бъди Лидер!" Дълго плувах, гмурках се, опитвах се да го намеря. На свечеряване се
отказах и се прибрах."
Отново настъпи мълчание. Скиттника знаеше, че това е най-правилното нещо точно в този момент. Когато момчето се успокои и отпи глътка вино
продължи с надежда в очите:
"Затова и толкова се зарадвах, когато ти каза, че си бил Лидер. Можеш ли да ми кажеш повече за това как и аз да бъде такъв?"
Скитника се замисли. Не беше говорил за това откакто напусна големият град. Не искаше и да си спомня, но ситуацията го задължаваше. Той
въздъхна тежко и започна:
"От думите ти разбирам, че баща ти е бил човек, за който света трябва да съжалява, че е загубил. Когато те погледна, просто знам, че ти е
писано да направиш нещо голямо. Виждам, че тази механа е устроена от него и мога да ти кажа, че това е едно от местата, което ще остави
траен спомен в моето съзнание. А наистина съм бил на много места..."
Момчето гледаше странника замислено. Той усети, че Йосиф не е очаквал да чуе това, а наистина да намери отговор на въпроса си.
"На колко си години?"-попита странника.
"На 23"-отговори Йосиф и продължаваше да гледа с очакване.
"Когато бях на твоята възраст бях много щастлив човек. Имах жена, която не бих заменил за нищо. Все още не мога да я заменя, мина много
време, опитвах всичко. Живях сам, опитвах се да я забравя, посветих се на работата си. Не се получи, всяка сутрин ставах с мисълта за нея,
денят ми винаги започваше ужасно. Бях се събуждал до страхотни жени, на пръв поглед би ми завидял. Никога не усетих топлината, която
чувствах когато просто я погледнех спяща до мен."
Йосиф гледаше все така в очакване, но вече изражението на лицето му загатваше усмивка.
"Обичал ли си някога?"-попита странника.
"Не, никога не съм чувствал това към никой. Но начинът, по който говориш за нея ми напомня много на баща ми. Така той ми разказваше за
майка ми."
"Лидер."-отвърна странника. "Никога нямаше да стана такъв без нейната подкрепа. Хората са странни същества. Никога не вярвай на никого,
това е което ме е научил живота. Това е най-важния съвет, който можеш да получиш от един Лидер. Досега не съм срещал човек, който да може
да издържи на това. Така е устроена човешката психика, имаме нужда да се доверим на някого. Все още имам пълно доверие в нея. Бих дал
всичко за нея, но така и не събрах смелост да се върна и да спечеля отново нейното доверие. Откакто го загубих не мога да бъда същия човек.
Не мога да бъда себе си. Няма рецепта за това да станеш Лидер. Има качества, които е нужно да притежаваш. Доброта, интелект, търпение,
упоритост, вяра в собствените ти способности, реципрочност. Това са неща, които учиш от родителите си, ако те са уникални хора като баща ти
Теодор. После ти трябва някой, който да те подкрепя всеки ден, да ти дава мотивация да изразяваш тези качества в отношенията си с хората."
"Мисля, че те разбирам."-каза Йосиф.
Разговорът потръгна към спомените на странника. Той разказваше истории за града, за себе си, за успехите и неуспехите си. Не беше отварял
душата си така пред друг човек освен Жената. Момчето слушаше с интерес и двамата не усетиха как навън започна да се съмва. Бяха минали 8
часа в истории за живота на странника. Когато погледна през прозореца и видя слънцето, той усети, че момчето не беше казало нищо освен по
2-3 думи за да го насърчи да продължава. Странника реши, че е време да замълчи, за да види резултата от разговорът им.
"Благодаря ти за това, което направи."-каза момчето. "Не знам дали без теб щях да мога да продължа да живея."
Странника се усмихна и промълви тихо:
"За нищо."
Беше му разказал почти всичко значимо, беше му разказал и какво прави докато е в странство. Момчето го погледна и продължи:
"Има едно момче в селото, което работи в кръчмата откакто баща ми я е отворил. Искам да промениш това, което правиш. Ще оставя кръчмата на
това момче и двамата ще отидем в града. Ти ще посветиш цялото си съществуавне на Жената, за която ми разказа. А аз... Аз ще потърся моята и
ще се уча от теб да бъда Лидер. Това е да си Лидер, разбрах го, просто трябва да намериш своя спътник в живота, човек който да те допълва.
Това е нещото, което баща ми се опитваше да ме научи. Когато те гледам се чудя как изобщо си оставил тази жена и си тръгнал някаде далеч от
нея. Но може би това е бил твоят път и съдбата е решила, че трябва да ни срещне, за да си помогнем."
Странника беше шокиран. Никога не бе очаквал да чуе нещо такова от непознат, а и никога не беше получавал кураж от някой, за да направи
това, което той искаше най-много от всичко.
"Тръгваме ли?"-попита скитника с нетърпение.
"Да, време е. Нека направим света по добро място!"
И те тръгнаха по пътя на щастието.
|
|