Феминистичната позеия на недоебаната Геновева.
дата: 28-06-2010 @ 09:58:02 EEST
рубрика: на всеки в устата
Геновева Миньонска е най-видната и значима българска поетеса и една от най-големите фигури в европейската литература. Носителка на престижни награди, написала над 2000 стихотворение, дори преди да може да чете, тя е абсолютен феномен.
Печели нобелова награда за фундаменталната си стихосбирка „Курволяк със въшки”, чието цяло заглавие е „Курволяк със въшки... или как малките буби правят големи поразии, когато стигнат до немитата кожа на дърти путки, обрасли в косми.” Тя намира смъртта си под гумите на трактор, изтърсен от товарен самолет.
Взето от уикипедия:
Геновева Миньонска е най-видната и значима българска поетеса и една от най-големите фигури в европейската литература. Носителка на престижни награди, написала над 2000 стихотворение, дори преди да може да чете, тя е абсолютен феномен.
Печели нобелова награда за фундаменталната си стихосбирка „Курволяк със въшки”, чието цяло заглавие е „Курволяк със въшки... или как малките буби правят големи поразии, когато стигнат до немитата кожа на дърти путки, обрасли в косми.” Тя намира смъртта си под гумите на трактор, изтърсен от товарен самолет.
Геновева Миньонска е родена в село, намиращо се до Разград. Завършила затвореното елитно училище в родното си село за трактористи тя от малка разбира за своята дарба и страст към поезията, съизмерима само със страста й към немитите пениси на циганите от „маалата, точно там на завоя, зади магазията”.
Още от малка се запознава с творечството на Сафо, Алкей, Симонид и Ибик. Стехизор дори успява да я разплаче, ала творбите на Пиндар, Анакреон и фрагментите на Архилох са нещата, които карат вагината й да стене. Преминава през Данте, Петрарка, цялата Плеяда, Вийон и по-късно целия френски символизъм. Вдъхновява се и от Лилиев, Дебелянов, Далчев, късните преводи на Омир, сонетите на Шекспир, преведени от Валери Петров, Байрон, Кийтс, Шели, от немския романтизъм и руския позитивизъм, още Милтън и Чосър ги научава наизуст в оригинал. Усърдно събира фолклорни сборници на възрожденци, запознава се със западноевропейската средновековна фолклорна традиция, та чак до скандинавските легенди. Чете рицарски романи, като „Роман за Розата”, „Песен за Ролан”. Поглъща „Песента на Нибелунгите”.
Обаче най-ярко влияние личи от хитовете на дивни, пищни творци от средата на деветдесетте години на двадесети век като Екстра Нина, Еми Стамболова, Нелина, Петра и по-късно развихрилия творческия си потенциал Милко Калайджиев. Тя също следи с интерес развитието на Валдес, Тошко Тодори, Сашо Роман, орк. Кристали (Монтана) и Бритни Спиърс.
Дори посвещава кратко стихотворение в духа на поезията на Сафо към една от най-силните творби, впримчваща въображението на читателя и не го оставяща, докато не си зададе важните фундаментални въпроси, отнасящи се до битието, на Милко – „За да те забравя”
Тя хваща рефрена:
За да те забравя, тръгвам със коя да е,
все различни уж са, все едни за мен са те,
пия и се лъжа колко ми е хубаво,
Като отрезнея намразвам се отново...
И го превръща в поетическото злато:
За да те забравя, тръгвам със коя да е –
Путчици и курви, ставащи за ебане.
Пия и приемам ректално всякакви говна.
Мисля да повръщам чак докат ме наебат.
И това е само една от малкото препратки към другите велики гении на това изкуство. Тя не копира, а отдава дължимото на други майстори. Един вид реверанс от един велик поет към друг.
Тя трагично намира смъртта си все още незадоволена сексуално под един трактор, размазал се върху нея от височина, достатъчно голяма, за да не зиглежда случката напълно малоумна. Но все пак е закопана от нещо, върху което си е търкала генеталиите, та специалистите смятат, че има някакъв романтичен ореол цялата тази ситуация.
Тогава е на 73 години.
...
недоебана
Край на цитата.
Творчеството й е необятно и едва ли ще можем да го представим в пълната му сила за толкова кратко време. Творчеството й започва с писане на текстове за братя Аргирови, Джена и Мишо Шамара, но ние няма да се занимаваме с този й период (генаилен, разбира се).
Днес ще ви представим една от по-късните й стихосбирки, смятана за най-зрялата й такава, която е толкова добра, че искаха да й дадат златна топка за нея, тъй като вече бе взела нобела.
„Обезпаразитените ташаци на една дама” – стихосбирка
Съдържание:
„Одата на съдраните ми гащи”
„Сонет”
„Романтика по балкански”
„В дълбочина”
„Сонет с привкус на минет”
„Мъж”
„... ти беше нежен”
„WC телешоп”
„Футболна съпруга на темеруда”
„Болка и страдание”
„Love hurts”
„Путка”
„Един козел и мен”
„Мед и масло”
„Благоуханието на една птука”
„Пичи въшки през 1859”
„Обезпаразитените ташаци на една дама”
„Завеса за пламтящата зора”
„Одата на съдраните ми гащи”
Вий сте гащи, цели на петна и стари,
стари, като мене – сухи кат сухари.
Суха е и путката ми стара,
незадоволена, плачеща за стара слава.
Непоявила се никога тогава.
„Сонет”
В тоз момент на гнет, оставена съм аз без теб.
Плача аз за турския си зет, ебал ме бе дни безчет.
Не вярвах, че такъв атлет, съществува в тоз обрязан свет.
Гъзът ми цъфна като плет, разоран от камион със смет.
Не знам аз рима такава рима, за късмет, се сетих, за розовия ми тапет.
Гледам как се стичат – пет, потни капки от кенеф,
над мен живее див съсед, серящ все едно е шеф
на фирма за износ на седеф, де такъв късмет във шест без пет.
И аз милувайки свойта котка през нощта,
мечтая за несбъдната мечта.
Да ме оноди бригадир с мощта.
На двеста тона дива мощ,
слонска нека бъде тя.
Уви, пак съм си сама.
„Романтика по балкански”
по мотиви от Даниел Стийл
Пичка бриша през нощта,
пичка бриша през деня.
Дека да я турна ся?
Незадоволена, мокра
и
сама...
Помня аз един бе той.
Бе млад, едър с възможности безброй.
Гонеше ме ден по ден.
Мислите му бяха все към мен.
Пипаше ме нежно по дупето,
усещах аз в кръчето си пишлето.
Навираше го в мойте колена.
Боже, колко проста бях тогаз...
почти като сега.
След вечери на сладки приказки и бой,
положи ме той на кревата свой.
Леко посинена и замаяна лежах,
чаках да ме шибат до несвяст.
Лежейки кротко си мълчах
и набиха ми го – праз!
В началото бе силно, твърдо, болезнено,
че кърваво дори.
Как така в гъза ми го наби.
Но не бях ебана, аз от дни, може би
дори, години са били.
Какво като лайната ми заври,
после мазен хуй в мойта путка ще озове
и страшни серенади ще пея на всички богове.
Ала не би.
В задника ми се закучи до зори. След това
отново ме наби, плати и изчезна от моите
очи.
Кажи ми ти, ако видиш такъв педал нещастен скапан,
че номера ми е...
„В дълбочина”
Не вярвам вече аз да видя комар такъв.
Хуят му бе голям като на лъв.
Аз знам че само женска гад кръвта ще пие.
Но кажи защо точно в мойта путка реши да се прикрие.
(не че се оплаквам де)
„Сонет с привкус на минет”
Аз лапам сякаш нивга не виждала съм,
Аз лапам сякаш нивга веч не ще да видя,
Аз лапам сякаш огладняла съм,
Аз лапам, ала в твойте гащи няма що да диря.
Не мисля аз, ала гълтам яко,
Не мислиш ти и бъркаш дупки,
Не мисля аз и сърбам мляко,
А ти продаваш в бутки.
Е ли това съдбата мръсна?
Че кой тогава е щастлив?
Да лапам, докато ми втръсне?
Или да лижа с грапавия си език?
Ела така и кажи сега, къде се намират таз страни,
където всичките до старини лапат и гълтат без пари.
„Снежанка от с. Стубел”
Тя бе млада хубавица,
сутрин клатеше на двора едра цица.
Ставаше рано със петлите.
Грижовно миеше сурите.
Бе засмена, хубава, красива.
Мащехата й бе овчица горделива.
Тя гледаше на малкото пиче така,
както извратен баща на малка дъщеря.
Видя веднъж момата свободолюбива,
да припка гола из курника и да излива
говната пичи във герана,
откъдето взимаха за бира пяна.
Тя кресна на овцата проста.
- Спри, ма путко, проста!
Поради римата ни бедна, мила –
ми, ебах ви майката керлива.
Милкана – тъй се казваше жената
Викаше по простата позната.
Тя бе й дъщеря по брак незнаен
с мухъл вездесъщ и неузнаваем.
Дъщерята – тъпа, проста, бедна,
носеше цици медни.
Те бяха големи, пълни и налети.
всеки бараше нещицата й проклети.
Д’рътата скумрия гадна,
реши цялото село да зарадва.
Тя прати Снежанка в ма’алата
да й сцепат от ебън путката космата.
Младото момиче впусна своите крака кирливи
по улиците прашни, миризливи.
Там хванаха я нейде в пущинака и
вдигнаха й двата крака.
Тя първончално почна да се дърпа,
ама после сакаше хуя да не мърда.
Само напред-назад самичка, мама,
да върти гъз и да крещи – Обама!
Тя така подскачаше си смело,
докато не умори всеко младо, морно чело.
Изпопадаха момците снажни й в краката.
И тя избърса си във тях лайната.
Полепнали по стъплата,
докато тичаше до къщата позната.
Дека стара вещица умряла
баеше за щяло и не щяло.
Младото пиченце бяло,
с устни черни кат катрану.
Седна без покана в ъгъла мизерен
и каза с глас отмерен:
- Сакам язе тука да направя Я сполука.
Ама мойта дъртофелница пък сака
да ми чеше путката космата.
А съм учена от малка само да я гнясам на мъжовната близалка.
Затва тъ молъ грозна, дърта жрице,
на ти и затва парици.
Напраи така, че онаа да не сака
да ме гняса по баджака.
Онаа обаче получи анервризъм
и караха я в спешен случай.
Барем им завещае заветния си фризер...
Мащехата бе тогаз на ручей.
С дъщерите си идиотски
къпеха се трите кокони панайотски.
Кръстени на дядо Либен улавия уй –
гнясал всичко сган от Лом та чак до Козлодуй.
Мина се не мине време
на мащехата пръкна се пъ бебе.
Беше малко, тъпо идиотче,
точно идеално за семейството отроче.
Стана само на годинка
и вече бараше сестрина градинка.
Обичаше с топченцето да играе
докат дръта циганка му песни бае.
Снежанка със разтворени крака седеше,
а малкото момченце по путката я чеше.
Тя седи не мърда и не шава,
не смее с него да се заиграва.
Че е малко, ама пишле голямо,
неще дупето си бяло да седи разпрано.
Ала мащехата още дечица си навъди.
Скоро нямаше достатъчно точилки да ги пъди.
Тая малка навалица от идиоти
не даваше миг покой на милите ни патриоти.
Всяка вечер народни песен и приказки словяха,
докато към сестрината пичка си вървяха.
Тя веч не бе толкова мека, хладна и прекрасна,
а грапава, мръсна и опасна.
Те седем бяха, а тя само една.
Ебаха й майката преди да дойде любовта.
Каквато стана тя с нашата избрана,
млада дама онеправдана?
Завърши тя толко здраво наебана,
че за поетесата нищо не остана.
„Мъж”
Видях аз мъж със хуй голям,
той бе голям и мъж.
Виднях веднъж аз хуй голям,
закрепен за този мъж.
И искам мъж със хуй голям
поне веднъж точно мен да наебе.
„... ти беше нежен”
Ти беше нежен като трактор сред моите бедра.
Ах, как да забравя твоята ръка, прокарана по моята снага?
Аз не знаех що е това любов и как да я възпламеня.
Ала пиротехник бе ти и спалнята реши да избухне през деня.
„WC телешоп”
Сама във своя хол аз гледам телевизия и дават чудеса.
Невиждана прахосмукачка, покорила бе света.
Ала едно местенце недостъпно оставаше за света голям.
А то тръпнеше и чакаше нечий шпек салам, да дофтаса най-после там.
Живях, кроях, ала светът оставаше безмълвен към моята тъга.
Никой не звънеше на кафеникавата ми врата.
Бе в лайнян цвят, о, аз знам това, ала бе толкова прекрасна тази счупена врата.
Тя нямаше ключалка, нито пък брава,
Пантите избушени, и пирони от цепнатините й стърчат.
Но нима това значи, че трябва да вися сама?
В хола, пред телевизора и да слушам за някаква странна мушама,
попиваща влагата, породена от страстта, разпръснала се през нощта.
„Футболна съпруга на темеруда”
Прехапах своте устни аз във див захлас.
Захапах силно, че кръв да потече от тях.
Мислех и премислях този час.
Когато ритна ме с бутонките през пръстите у вас.
„Болка и страдание”
Ти биеш ме, но аз се връщам все за още.
Ти млатиш ме, но не ще ми видиш гърба нощем.
Ти искаш да ме изтезаваш,
но аз оставам тук и продължаваш
да режеш лук във моето присъствие.
Ти си безсърдечен
И в моето остъствие
се
разхождаш разсъблечен,
А когато съм при теб си все навлечен.
О, спри се вече!
Дай да видя тази пришка на гъза, човече.
„Love hurts”
Срещнах аз продавачът на бахур
И понечих да посмуча тръпнещ кур.
Той погледна ме с почуда и отвращение.
- Еби си майката, ма офцо! – каза ми с презрение.
Не купих аз деликатеси този ден,
погледът ми от кретена бе пленен.
Обаче друг тогава се появи на синкавия хоризонт.
Бе силен, млад и носеше червен гащеризон.
Всяка сутрин гледах как товари тухли и цимент,
мислех си за него ден след ден.
Отидох веднъж край него да флиртувам.
Част от скелето ме прати в морето да поплувам.
На нудистки плаж отидох аз веднъж
да си търся мъж.
Настъпих боса таралеж тогава
и преди отровата да ме тръшне
се надявах спасителят да ме наебе здраво до забрава.
Нямах аз късмет тогава и даже никой не опита да го мушне.
Вървя безцелно самичка през гората
и диря си нарочно аз белята.
Надявам се вълчо или поне ловецът да ме хване
и да ме скърши от ебане.
Зла участ обаче готвеше съдбата,
спънах се и паднах във реката.
Едва не удавих се горката.
Най-накрая отказах се от търсенето вездесъщо –
взех си котка аз за вкъщи.
Галех си я по коремчето, путето,
тя издра ми носле, ръка, дупето и крачето.
Тъй като спях нагъзена и гола всяка вечер
в очакване на батмана или на ватмана от долния етаж, човече,
жената котка взе, че ме издебна
и кожата на гъза ми стана набраздена.
„Путка”
Никога не бях видяла аз такава проклетия.
Путка с цвят и мирис, а пък никой неще течността й да налива.
„Един козел и мен”
Седях си нейде в планината,
зад мен козел точи си рогата.
Ставам аз свенлива, а дебила
взе, че ме подмина.
Гледам как награби една коза дебела,
„Защо съм се родила офца, да го еба.”
Викам ядосано към небесата.
Мълния, като за отплата, прасна ме в главата.
Оттогава ми викат Геновеа-електричка,
никой не ще да бара наелектризираната пичка.
„Мед и масло”
Живял някога борец голям –
абсолютният титан.
Мине се не мине време
направи нещо и задреме.
Направих си машина на времето тогава
и върнах се във времето с идеята лукава.
Хванах го да спи самотен
под сянката на дъб огромен.
Сънуваше за битките си славни
и жените благодарни.
Прокраднах се полека лека
и свалих неговата дреха.
Оказа се отдолу хий безценен,
яки мишци, косми и гърди големи.
Нацлувах тестиси косамти,
задавих се от тези малки, черни пустиняци.
Съблякох дрехите тогаз
и лъснах гола за целия му свят.
Той все още непробуден беше,
а путката ми здраво се потеше.
Понечих да го възседна в този час
и конят му изквича – скапаният педераст.
„Ах, ти добиче гнусно,
как можа със мен да постъпиш толко мръсно.”
Стоях такава като насрана над мъжа,
тъпака взе че примижа.
Видя ме в стойката позната,
а очите ми горяха сякаш прииждаха лайната.
Удари ме и спаси хуя си от мойте путка и гъзец,
върнах си се вкъщи да хапна масло със медец.
„Благоуханието на една птука”
Тя има мириса на бяло венчелистче.
Тя мила е и гладка като нежно стихче.
Тя необятна и красива е – мисли само за едно.
Не вярва само в любовта, ами и в световното добро.
Не знае що е туй измама или страшна драма.
Не може да съчувства на болката на накърнена дама.
Пърха, пее свойта песен на високо,
ала е ранима и пази своите мечти и чувства на дълбоко.
Видяла е в този свят всичко що де има да се види.
Поемала е това, за което никой даже не ще да мисли.
Тя е винаги там, за да помага в любовта ти.
Нея не я интересуват човешките преврати.
Обаче, ако от водата ти пестиш по-често мила,
тя ще загние и ще загуби свойта сила.
„Пичи въшки през 1859”
Аз мислех мъжете да зарежа,
на лесбийството мислех да се разходя по манежа.
Видях я, тя бе напъпила момичка.
Ала как да знаех какво пъпли из младата й пичка.
Мжеду краката й съществуваше цяло необятно царство на злото.
След това отново исках мъже да ми месят тестото.
„Обезпаразитените ташаци на една дама”
I Балада за изтерзаните търлъци.
Аз на краката си търлъците турнах тогаз,
усетила смразяващия зимен мраз.
Ти хвана ме преби, но не насили,
а знаех, че в теб таяха се още сили.
Тогава един дракон те изтумби.
II Не знам дали
Не знам дали съм правоверна путка,
но знам че между краката му мъждука.
Знам, че искам хуй да ме опука,
а не да казват, че доверчива съм гугутка.
III От тялото ти взех
От тялото ти взех ташака,
желаех да го ближа, милвам,
а понякога връз него и да акам.
Аз извратена съм овца,
това си зная – не ме
оставяй сама да
следвам края.
Ела хвани ме с мъртвите ръце
за снагата снажна.
Наеби ме!
Карай ме да се чувствам важна.
Нима не съм заслужила поне една
целувка-нежност във нощта?
IV Таванско помещение
И пазя на тавана два
ташака
последната надежда на изстрадала
жена.
Изсъхват бавно постепенно
те
не желая вече друг да пипам
с тез
ръце.
Ела вземи ме!
Какво като те няма.
Ела да наебеше истинската дама.
V Финал
Познавах аз момче с огромен хуй,
напомняше на един спасител с розов буй,
аз обаче си останах в путката, гъза, устата,
жена – недоебана
и чакам някой ден да свърши мойта драма.
„Завеса за пламтящата зора”
Завеса пада, мрак подклажда греховете страстни.
Пламтят звезди за хора – скриновете прашни.
Вливат се в потока води трънливи,
потичат като сълзи злини красиви.
През бустан запуснат бурен преминава,
граблива птица трупът изяден не оставя.
Лежи си скелет гол, бездиханен, мъртъв.
А крилата над него неуморно пърхат.
Преминали са вече прости, празни приказки през дните,
останали са само пъстрите слова, пропукали мъдростта, стаена от дедите.
Синя сила спука тъпана на боя,
смеят се тъжни, присмехулни хора.
Денят минава в огън, жупел и забрава,
светлината свикна да се спотаява.
Греят лъчите неуморно през полето,
спускат огън, вярващите молеха се за което...
|
|