Цвете и тортичка
дата: 15-07-2010 @ 10:14:52 EEST
рубрика: об-зор на
Когато Ангел Бута извади рязко пистолета си и уби неочаквано пленения вражески офицер (Ачо стори това като удари с дръжката човека по тила – запазена марка на Бута, а и патроните ни бяха кът), та когато Ачо направи това, Сашо Маратонеца се разплака като малко момче. Наведе се над трупа и се опита да го вдигне, разтърсваше го, биеше му шамари и въобще сърцераздирателна гледка. Което беше странно – войната бе продължила прекалено дълго за да прави впечатление на някой едно убийство. Ние своите си хора не жалехме вече кой знае колко, камо ли да жалим Врагът. Бяхме претръпнали отдавна. Което е лошо предполагам.
Оказа се, че убитият офицер е минал преди седмица през родното село на Сашо и съвсем естествено той, Сашо, е искал да узнае нещо за близките си от офицера - дали селото е унищожено ( което беше много вероятно ) и т.н. Ние всички разбирахме Маратонеца – бяхме отделени от реалния, цивилен свят вече от… от многоо… амии…време. Погледнахме Ачо с укор за необмислената си, първосигнална постъпка. Бута вдигна рамене и смотолеви нещо за извинение. Той беше прост и недодялан човек. Но можеше да се разчита на него, което беше важното в нашата ситуация на обречени момченца завлечени в една война, която щеше да продължи десетилетия. Веднъж в окопът ни падна граната и всички бяхме мъртви, но Бута се усети мигновено и подобно на животно вкопчено в живота, направи триметров скок, взе гранатата, която бе паднала точно до крака ми, а аз само гледах безучастно, и я хвърли обратно. Взриви се във въздуха. Ние оцеляхме пак. Поне за момента. Никой не му благодари.
„Хайде, Саше – викам му аз на Маратонеца като го потупах по рамото с изкуствено движение – добре са ваще, убеден съм. Евакуирали са ги много преди да дойдат гадовете. Сигурен съм.” Знаех, че звуча фалшиво.
Прибрахме се в базата. Трябваше да се нахраня бързо и да отида нощна охрана на склада на лекарите. Докато вървях към стола си мислех за случая с гранатата дето щяхме да умрем. Явно пак някой новобранец я е метнал - често стреляхме по деца. Отначало естествено бяхме притеснени и объркани, но откакто едно 12-годишно хлапе изби 34 човека от нашите с лека кратешница от засада и когато на детето му свършиха патроните, то се самоуби като си опря вратната артерия в нажеженото дуло на кратешницата си, та оттогава спряхме да се притесняваме да стреляме по каквото и да е в чужда униформа, стреляхме и по хора в наша униформа (бяха много хитри гадовете), стреляхме и по хора без униформа, стреляхме и по животни – страшна работа – гадовете развъждаха някаква отвратителна порода мутирали същества от неясен произход. Защо не реагирах, когато видях гранатата точно пред мен. Все пак аз не исках да умра. Никой не искаше. Отначало, когато те пуснат на война, се страхуваш. После страха прераства в тихо отчаяние, а отчаянието преминава в безнадеждност – това е мястото, където ходиш без душа. И въпреки че нищо няма вече смисъл и правиш нещата машинално, без да знаеш защо, без причина да вършиш това, което трябва, ти го вършиш. И не спираш. И продължаваш напред. Просто защото така. И все пак никога не съм си и помислял да дезертирам. Дори когато в началото на войната бях млад и ентусиазиран идеалист, когато бях човек със строги принципи и непоклатим морал, когато сърцето ми все още беше там, където сега е дупка и то, сърцето, трептеше изпълнено с немотивиран оптимизъм и детска вяра в светлото бъдеще, „в доброто и в човека” и тогава естествено се отвращавах откровено от цялата тая гадост, която може да се нарече просто масово клане, та дори тогава не си и помислях да дезертирам, колкото и да мразех всичко това. Мислех за майка си, за това как искам да й помагам, да се грижа за нея, да и подаря цвете и тортичка, а съм запратен „тук на майната си и аз не знам къде” и въпреки мисълта за майка ми пак не си и помислях за дезертьорство… Става ми лошо като се сетя, че е възможно вече да не е жива, да е убита зверски, защото Врагът е лош. Врагът е безскрупулен като червей в ковчег. Врагът няма милост към старци и деца. Ние междудругото също.
За вечеря имаше кюфтета на скара с гарнитурка от зеле – супер. Тъкмо си сипах и видях, че има и от любимата ми супа топчета. О, да! Обичам тоз готвач. Поне добре ни хранеха спор няма. И десерт ни даваха понякога. С тежка табла, доволен вид и вълчи апетит седнах на масата до прозореца (моето място). Там имаше цветя и някакви много стари и огромни кактуси. Аве хубаво местенце за хапване след тежък ден, в който си „изразходвал по предназначение” три пълнителя за калашника и четири отбранителни гранати. По мое изчисление трябва да съм убил днеска поне четири-пет човека. Кви човека, ве, те не са хора! Изруди мръсни! Да мрът гадовете! С чувство за добре изпълнен „дълг към родината и човечеството” аз започнах да маам манджите на моя любим готвач. Някой път ще му подаря шоколад се зарекох. (Шоколадът беше кът, защото ние нямахме заводи за производство на шоколад и единствения шоколад, който имаше, а то всъщност нямаше, беше плячка от Врагът – гадовете имаха поне десет завода за шоколад. Казват, че по цял ден само с шоколад се тъпчели. Свинете мръсни!)
Изядох си супата и почнах кюфтетата. Чак сега забелязах, че пред мене седи един морски. Гледаше масата пред себе си. И толкоз. Винаги съм се дразнел на морските. Казват на нас сухопътните „кашони” , „кашици” и някои от тях имам чувството, че се държат някак пренебрежително към нас. Макар че те всъщност са добри момчета, скромни, с добри обноски. Морските обикновено ги причисляват към специални отряди, не е задължително, но е твърде вероятно, достатъчно вероятно, за да се радвам, че съм към добрите стари сухопътни войски. Добре, че ме бутнаха при сухопътните. Те, морските, се ползват с повече привилегии от нас. Често ядат шоколад, но го разделят с нас ако се засечем, но ние рядко имахме работа с тях. И по-добре. Макар да имаха повече почивки и сестрите от болницата да си падаха по „морячетата”, никой от нас не им завиждаше. Никой не знае къде ги пращат и какво правят там, но когато се върнат (ако се върнат) всички те имат един и същи вид – мълчаливи, с празен поглед, като хора без душа. Плашещо е. Изядох си набързо кюфтенцата и си тръгнах като поздравих. Той кимна учтиво и се опита да се усмихне, но не успя. Потръпнах. Нима и аз съм почнал да ставам такъв?!! Спомних си какъв бях преди. А какъв съм сега?! Не знам, не знам наистина. Почувствах рязка нужда от огледало. Шибана война! Но нали ние не сме виновни. Не ние започнахме войната. Или поне не аз. Не бях аз, сигурен съм. Страшно съм уморен. Хем ти се иска да умреш и да свърши всичко това, хем живееш в постоянен полуосъзнат ужас, че точно днеска ще те убият. Дано стане бързо. Болна работа. Само да не ме осакатят.
Както и да е. Сега трябваше да пазя склада на лекарите цяла нощ. 12 часа. Проблемът със този вид складове е, че там има неща, които всички искат – спирт, морфин и най-различни наркотици, чудеса на фармацията, за които не сме и чували, но хващат. Хващат супер. Използването на наркотични вещества се наказваше строго, но никой досега не беше хванат, защото всички вземаха - и командирите, и обикновените войници като нас. И какво всъщност ни оставаше? Какво ни оставаше. Може би имаше по-добър метод да спреш да сънуваш разкъсани тела, но ние не го знаехме, а и надали щяхме да имаме време да се научим. Проверих предпазителя и седнах в малката два на два барака. Отвързах си мартеничката (беше 12-ти март) и я вързах здраво над лакътя. В никакъв случай не трябваше да си бия морфин, макар че много ми се искаше, защото ако си биех морфин щях да заспя, склада щеше да бъде ограбен от полудели от инсомния войници и аз щях да бъда разстрелян. На сутринта. Взвода за разстрел щеше да е от хора, които познавам. Затова си счупих една ампула от нещо дето нямам представа какво е, но дига много (получих я от един лекар срещу дамска чанта, много хубава чанта, плячка – убих кучката с патрон в главата. Не се мъчи въобще. Мислих, че ще хвърли граната. Когато огледах трупа се оказа, че съм сгрешил. Стават грешки. Сега гаджето на лекаря ще носи хубава чанта, а аз си имам вдигащи ампулки, свалящи ампулки, всякакви ампулки за всякакви мръсни, гадни, долни ситуации, когато трябва да убиваш, за да не те убият и това е нормално. Болна работа. И трябва да можеш, защото миг на слабост, на мекушавост, защото миг на някаква заблуда и „губиш работните си жилести ръце”.) И така сега имах нужда от нещо дигащо, защото днеска бях „изразходвал по предназначение” три пълнителя и четири гранати и бях страшно изморен, а в никакъв случай не трябваше да заспивам следващите 12 часа. Вкарах иглата и спуках вена. Мамка му! Тая ми беше царицата. Сега няма да мога да я ползвам поне седмица. Мамка му! Огледах другата ръка. Беше в гадно състояние. Дупка до дупка. Все пак успях да вкарам химикала в тялото си и веднага скочих да си правя обиколките. Самотно дърво шумолеше. Небето го нямаше. Пръстта миришеше на нафта. Ръката със спуканата вена ме болеше тъпо, сякаш някакво огромно, тежко и особено злобно черно насекомо ме бе захапало и висеше с тежината на труп. Понякога ми минават детински мисли на съвест по отношение на здравето ми – все пак бая се помпя с кво ли не, но веднага прогонвам тези глупости от главата си. Става много лесно. Като се сетя за всички гадости, които са минавали през противогаза ми на бойното поле и как веднъж се тресях интоксикиран в кошмар и параноя 26 дена от някакъв неизвестен за наща армия химикал, който ни пуснаха гадовете в една от най-мръсните битки на хилядолетието (поне за мен). Та като се сетя за всички отрови и рани, които е понесло нещастното ми тяло и на които най-вероятно ще бъде изложено пак, спирам да се обвинявам. Защото сравнение с химикалите на бойното поле морфина, спирта и т.н. са като безалкохолна бира, като тортичка с повече от здравословното количество калории, като детско парти с лимонада и весел клоун. Преди да глътна хапчето или там кото е, си викам: защо го правя? И си отговарям: защото мога. Все още.
|
|