Етюд с дъх на анасон
дата: 26-07-2010 @ 17:22:59 EEST
рубрика: хахо и хохо
Лятото беше в разгара си. Истинско, хубаво българско лято, с топли ароматни вечери и лазурно небе от сутрин до мрак.
Когато човек ходи на работа в такова време, някак в него нещо крещи, че изпуска нещо, което никога не може да върне, но затворът без стени, в който живее, не му позволява да му се наслади напълно. Затова пък работната седмица всъщност е работна петица, защото винаги дочакваш заветния петък.
Та този заветен петък се състоя към средата на юли 1997 г. Кризата вече тъкмо беше овладяна, а пък моя милост, тогава беден студент, си бях намерил много добра работа, която ми осигуряваше общо взето средното месечно възнаграждение, само че на седмица. Което, като приспаднем разходите по апартамента (майка ми, лека й пръст, тогава си живееше на чистичко в къщата ни извън София), означаваше много, ама много алкохол.
Бях си взел всички изпити до края на юни, обаче още не бях почерпил компанията. Още през деня ме засърбя гърлото отвътре с един такъв особен сърбеж, който напомняше отваряне на банкетна клапа и можеше да се потуши само от високоградусова течност. Без много да му мисля, към обяд звъннах от работата на Плебея, когото, за моя радост, намерих в тях (тогава мобилните телефони още бяха лукс).
— Ало, Плебо, какво правиш бе? — викам му ентусиазирано.
— Ами сега ставам, че за малко снощи да осъмна — с нездрав глас ме информира Плебея.
— Какво ще правиш довечера? — поинтересувах се, въпреки че предишния му отговор не ми вдъхна доверие във вечерта — Плебо рядко завтаряше, но пък започването отначало не беше нещо необикновено за него.
— Ох, да ти кажа не знам, че ми е страшно чоглаво, чакай малко — Плебея остави слушалката и след секунди чух звук от гългочене на течност в гърло — явно пожарът беше силен и беше нужно своевременното му погасяване — о-о-оххх — въздъхна след обилното гасене Плебея — ще полегна още малко, пък обади се като се прибереш от работа, ще видим.
Плебея работеше надомно и за себе си (доста често и върху себе си), което му позволяваше да си взема почивен ден когато му се иска, или когато обстоятелствата го налагат (какъвто именно беше сегашния му случай). Затова и му завиждах тайничко, че може да се накваси като казашки есаул, без на другия ден в работата му да го обявят за алкохолик или пропаднал пияница.
Едвам избутах работния петък (като че ли точно този ден всички началници се бяха наговорили да ни натоварят с най-много работа), докато навън слънчицето се смееше с пълна сила и сякаш ми нашепваше:
— Хайде, свършвай по-бързо, че мастиката вече е станала на кристали, а хората в Богров вече втори път повръщат и трета салата мезят!
Уви, нямаше как да послушам слънчицето и да си тръгна по-рано от уречения час. Когато той настъпи, ми идваше да се изпъна като Фред Флинтстоун и да извикам с пълна сила:
— Ябадабадуууу!
След което да се хвърля на първата маршрутка (всъщност тогава вървеше само един номер към моя квартал) и да се подготвя за къдренето. По пътя купих три бутилки мастика (от тази, дето на етикета има голяма буква М), няколко кисели млека, краставици, олио, копър и чесън. Вкъщи си пуснах един душ и въобще без да се обаждам понесох багажите към Плебея. Когато му звъннах, сараошинът вече се беше събудил и беше успял да звънне на двама-трима (засега) джедаи, за да ги информира какво смятаме да заформим в приказната петъчна вечер. Когато ме видя натоварен като кераджийски кон, Плебо направо се хвана за главата:
— Абе човек, какво си направил бе? Кой ще го пие това, от снощи остана пиене за òтров!
Всъщност предната вечер в Плебея се били подвизавали няколко души, добри приятели, известни като Гърчо, Иван Глупака, Мухата и Джони от Велико Търново. Вакханалията продължила почти до зори, като Плебо нито помни кога си е тръгнала дружинката, нито кога и как си е легнал. Просто се събудил на пода, а слънчицето нежно го галело по червения пиянски нос, напомняйки му, че в магазинът на две крачки от тях бирата е прясна, но за сметка на това студена…
И ето, зажаднелия се появи на прага му с цели три бутилки вкусна 50 градусова мастика и продуктите за цяла бака таратор. Докато бистрехме колко и какво може да се изпие и какво не, като по поръчка на вратата се звънна.
— Абе, тия са като фурии — учудено се запъти към портата Плебо.
Плебея живееше в къща (нещо благословено за пренаселения столичен град), която притежаваше сравнително голям двор, по средата на който пък имаше кръгла маса, около която, досущ рицарите на крал Артур, се събирахме ние — рицарите на цар Алкохол, дънехме здраво високоградусови течности, докато отвътре от своя страна дънеше поредния албум я на Slayer, я на Obituary, а на някоя друга култова банда. Е, от време на време слушахме и неща като Goombay Dance Band или Animals с безсмъртния им хит House of the Rising Sun, която обаче беше по-оригинална в изпълнение на китаристът на група Креш Здравко, който (особено на пияна глава) я свиреше божествено, а ние около него още по-божествено я грачехме. Но тези последните бяха за разнежване на нежните създания, дръзнали да посетят нашите соарета.
Отвън се чуха гласове, явно Плебо беше отворил. Гласовете обаче преобладаваха като женски — Плебо не ми беше казал, че ще идват и момичета. Но те като по поръчка се изсипаха, и то цели три — Пияната Мария, Ели Чудото и Янтрата (прякорът на последната идваше от марката цигари, които пушеше — "Янтра" стерео (сиреч без филтър), но всъщност мадамата основно пушеше Арда Пейзаж (също двупосочни)). И трите бяха студентки, като цяло почтени момичета с афинитет към тежкия метъл и силния алкохол. И най-важното — бяха богини на мезетата, макар да се кълняха, че един ден (не се визираше срок), когато се омъжат, никога няма да притърчат със салата и ракия на благоверните си. Но пък ние не им бяхме мъже, така че те на добра воля се заеха с таратора, докато с Плебо засмукахме по една Загорка (аз за да освободя напрежението от изминалата седмица, а Плебея — за да изплакне бурето за втория епизод). Вътре в къщата беше прохладно, за разлика от изпепеляващата жега навън. Бедна ни беше фантазията как се отразява тази жега на сутрешния махмурлук след свирепа пиянска вечер, обаче няма как — изкуството иска жертви. От мощните тонколони на уредбата на Плебея се понесоха нежните звуци на Street of Dreams на Rainbow в изпълнение на Ричи Блекмор и последната му жена, заедно с групата им "Blackmore's night". Бирата взе да влиза без да има входна виза, както пееха едни познати юнаци от група "Аборт", а мастиката зъзнеше във фризера, треперейки за момента, когато щяхме да скъсаме вратлето на първата бутилка. А този момент щеше да дойде веднага след като тараторът беше приготвен. Момичетата бяха бързи като герои от електронна игра — все пак и на тях им трепереха езиците за пиене, та мезето стана готово просто за минути. Прекрасен студен таратор, с балансиран вкус на копър, чесън, прясна краставица и българско кисело мляко. Разредител за мастика, какъвто никъде по света не може да се намери.
Дойде часът и на първата мастичка. Плебея извади шишето от хладилника, а пръстите му посиняха, залепнали от студа на заледеното шише. Вътре еликсирът беше на кристали, които сякаш нямаха търпение да излязат от бутилката и да разквасят морните ни гърла. Течността започна да се излива в чашите като гъсто бяло олио. Ароматът на анасон изпълни прохладната стая, а двамата с Плебея преглътнахме. Отсреща Ели Чудото също преглътна...
Глътката мастика разля в тялото ми едновременно изгарящата топлина на огнената вода и прохладата на ледените кристали. Комбинацията с таратора ме накара да мъркам като манастирски котак, изпъвайки се блажено на мекия диван на Плебея. Не след дълго дойдоха и другите гости — Краси Ватмана, Пешо Слейъра, Доктора, Дракула и Фенчето от Обеля. Имаше и още две-три изрезки, на които обаче вече не им помня никовете. Всеки носеше поне по бутилка, а Ватмана беше нарамил и цяла мешка с бири — за сутринта.
Навън вече нощта бавно се спускаше над изморения от жега град. Цялата, вече порядъчно пийнала компания, се пренесе навън около кръглата рицарска маса, заедно с таратора и огнената вода. Уредбата вече ръмжеше с Godflesh, а ние ръмжахме в такт с уредбата. По някое време Пешо Слейъра изчезна някъде. Той така и така си дойде наквасен, та не му трябваше много, за да върже отново кънките. Обикаляше двора като свободен електрон с пластмасова чаша в ръка (Плебея имаше специално винаги по един кол пластмасови чаши за такива случаи, че не си струваше, а и беше опасно, да се троши стъклена посуда) и от време на време клатеше глава в незнайно какъв ритъм. И както си ходеше, така изчезна. Никой не го и потърси.
Аз се заех ударно с мастиката, която започна за ми влиза като у дома си, особено в неповторимата комбинация с таратор. Мислите напираха в главата ми, но езикът не слушаше мозъка и от устата ми излизаха несвързани нечленоразделни звуци, гарнирани с характерен гъгнещо-жужащ звук. Куриозното бе, че осъзнавах всичко около себе си, но не можех да го осмисля. Или по-скоро не можех да кажа това, което мисля и да осмисля това, което казвам.
Пикаехме кой където намери, въпреки че Плебея ни беше предупредил да се пикае изрично и само в тоалетната, обаче след като завалията заспа на стола със застрашително увиснала назад глава, вече всичко беше позволено и пияниците плъзнаха из двора като хлебарки из войнишки склад. По едно време с Краси Ватмана решихме, че ще гледаме звездите. Започнахме да водим разговор на високо духовно ниво, когато изведнъж Ватмана се свлече, хващайки ме за ръката и съответно повличайки със себе си в ... мазето на Плебея, което зееше отворено. Разпиляха се шишетии, тенджери, а звукът от падането наподобяваше свличането на чувал с кореноплодни от рампата на товарен камион. Ватмана се вкопчи в мен и започна да ръмжи:
— Вдигни ме на Горната земя бееееее!
Питаше ли ме как да се изправя, като се е хванал за мен като кьорав за тояга, а и моята земя плуваше под краката ми, все едно бях капитан Флинт на палубата на пиратския капер. Едвам се извлякохме от тъмното мазе, когато Ватмана погледна в ръката си, в която стискаше — за мое и негово учудване — бутилка с някаква течност. Явно я беше сграбчил в опитите си да изпълзи, прегазвайки ме. Отворихме бутилката, която се оказа част от запасите с домашно вино на бащата на Плебея. После разбрахме, че човека пази течността като очите си и я използва само в специални случаи, но за сараоши като нас специален беше всеки случай, в който беше намесено участието на спиртни напитки, така че много-много не му цепихме басма, ами набързо (след количествата мастика) сгънахме шишето за нула време. По едно време Ватмана реши да пикае, аз пък реших да му правя компания. Тръгнахме да си търсим местенце из двора, където са свършим работата, скрити от лоши очи (все пак, колкото и пияни да бяхме, задръжките ни бяха по местата си, поне за момента). По едно време Ватмана настъпи нещо меко (по думите му):
— Аб-бе, к-копеле, к-к-какво е т-това б-бе? — едвам профъфли Ватмана и продължи с въпросите — Д-д-да н-не е т-труп?
— К-кое бе? — вгледах се в краката му.
Наистина беше труп. Но не на мъртвец, а на Пешо Слейъра, който беше изчезнал преди часове. "Трупът" лежеше в локва повръщано и от време на време се надигаше в спазми — явно пича направо си се беше натровил. Мастиката просто е била катализаторът на химичната реакция, породена вследствие смесването на многобройните видове алкохол в организма на младото пиянде. С Ватмана се отместихме на почетно разстояние, за да не припикаем агонизиращия боен другар — все пак бяхме на война, която водехме от дълги години и която никой преди нас не беше печелил (и нямаше да спечели и след нас). Изпикахме се блажено и безпроблемно (на сутринта разбрахме, че сме се изпикали в кофа, където бащата на Плебея държеше някакви инструменти, ама това е друга тема, а и човекът после си помислил, че урината всъщност е дъждовна вода, та Плебо отървал репресиите), след което отново се пришихме на масата, където чакаше пиенето. Вече обаче не ни се пиеше мастика, искаше ни се нещо леко и студено. Демек, иначе казано — биричка. Речено-сторено, като с вълшебна пръчица бирата се появи на масата. Отнякъде се доклепа и Янтрата, последвана след малко и от Ели Чудото. Музиката вече беше намалена, но вече не това беше есенцията на вечерта. С Ватмана водехме философски спор за това има ли война в рая и дали Архангел Гавраил се е опълчил срещу Господ, превръщайки се във втори Луцифер. Разговорът ни беше задушевен и предмет на дълбоки пиянски разсъждения, които не можеха да бъдат споделяни само от двама души, така че с охота Ели и Янтрата се включиха. Дружката им — Пияната Мария — спинкаше отдавна като младенец, даже хъркаше, а от устата й излизаха мехурчета пяна. Както винаги, тя се прояви като сериозно момиче и оправда на 100 % прякора си.
Така и не усетихме кога утрото се пръкна. Първите лъчи на зората разкъсаха нощния мрак, осветявайки чистото от облаци небе и носейки дълго чаканата утринна прохлада. Който не е усещал утрото в самото му начало, осъмнал на открито кьор-кютук пиян, няма как да оцени магията, която носи то със себе си. Сякаш някой наля нови сили в спиртосаните ни тела и четиримата вдигнахме мощна наздравица с поредната бира в ръка. Така или иначе след по-малко от два часа магазинчето за бира отваряше, та и да свършеше кехлибарената течност, въздухът от бутилките много бързо щеше да бъде изкаран.
Първите минувачи вече бързаха за работа, недоумявайки как може млади хора да бъдат такива пройдохи. Ние пък недоумявахме как може хората да работят в събота. Аз бях толкова пиян, че по едно време загубих представа кой ден сме и даже се шашнах, че закъснявам за работа, когато Ватмана ме озапти с благата вест, че днес е събота и дори той не язди Железния кон.
Плебея се освести към девет сутринта. Огледа с мрачен поглед наоколо, тегли една тънка дълга на всичко, грабна първата студена бира, която му се изпречи и я изля в жадната си паст точно за няма и минута. Последва мощна уригня, след което Плебо изправи снага и се заклати псувайки към кенефа. Ние с Ватмана бяхме решили вече да ходим за бира. Споделихме идеята си с Плебо, който ни помоли да купим домати от пазара, защото за пост-партито трябвало и салата. Ели Чудото и Янтрата останаха да подредят Бейрута, докато останалите сараоши спяха. Ватмана се обади на гаджето си и я покани да дойде в Плебея на "културен купон". Оная взе, че се върза и ни каза след два часа да я чакаме на трамвайната спирка в квартала. Демек на пазара — там, за където всъщност се бяхме запътили.
Пазарът в квартала е много живописно място, особено ако го посетиш в каяфет като нашия. Отвсякъде струи простотия, а от сергията с аудиокасетите дъни турбо циганска чалга с турски елементи. С Ватмана побързахме да купим домати, които избрахме гьотуре — на пияна глава оставаше и домати да избираме, след това се запътихме към магазина за бира. Не че на пазара нямаше, обаче оттам до къщата на Плебея имаше твърде голямо разстояние, непосилно за двама пияни и каса бира. За зла беда пътят ни минаваше покрай "Офиса" — най-долнопробната квартална кръчма.
"Офисът" представляваше тенекиена барака, която зимата не се отопляваше, но за сметка на това лятото се напичаше като фурна, създавайки реален парников ефект за дръзналите да я посетят пияници (които всъщност никак не бяха малко). Кръчмата официално имаше друго име, което й подхождаше много повече от първото — казваше се "При неостаряващите". Който й беше дал това име, сам не подозираше колко й подхожда, като звънче на свинче. Който се запиеше сериозно там, имаше реален шанс да остане точно на толкова години, на колкото беше влязъл вътре. Просто защото го изнасяха с краката напред след няколко наливни водки или още по-страшния наливен джин с вкус на стар руски одеколон, примесен с лека ацетонова жилка. Ние по принцип там пиехме само бутилирана бира, понеже тя беше единственото сигурно питие в този коптор. Но днес твърдо бяхме решили да не минаваме през кръчмето. Не щеш ли, се чу подсвиркване и мощен пиянски вик:
— Абе ейййййй, къде си беееее!
Обърнах се и — о, ужас! — на една от масите отвън от ранни зори седяха Косигин, Жоро Мустака и Чанкайшито — трима от най-лютите и радиоактивни квартални сараоши. Косигин имаше дълги мустаци, които му стояха като на Чапаев (когато е трезвен) и като на бобър (когато е пиян, което определено беше по-честото явление). Жоро Мустака имаше просто мустаци, обаче очите му работеха на половин оборот, явно беше загазил и той от снощи. Чанкайшито пък беше бивш старшина (впрочем и тримата бяха бивши военни), пенсионирал се рано и радващ се на живота, след като нещастната му женица беше избягала усвет един ден, осъзнала, че гърбавия само гроба го оправя — демек и мъжът й ще се оправи, когато се гътне. Тия тримцата фъфлеха още от рано, а пред всеки стоеше по една пластмасова чаша наливна ракия, като мярката беше твърда — 200 грама.
— Еееее, сядайте бе, пичовеее — ухилен до уши се изцепи Чанкайшито, а ние — какво да правим, настанихме се на две малки пластмасови кръгли столчета (от тия, дето от време на време се разделят по средата и седящия на тях се хоризонтира не по собствено желания на пода), като след малко отърчах да купя по бира за мен и Ватмана.
Ватмана измъкна един домат от торбата, а Косигин на свой ред извади джобно ножче и го накълца — казвам накълца, не наряза, защото това беше точното определение на касапския акт спрямо домата, извършен от индивид в нетрезво състояние. Картинката беше пълна — пликче с домати, нарязан направо на масата домат, без сол, без нищо друго и около него петима сараоши бистрят (ние с Ватмана) мътни глави или поддържат (останалите трима) мътилката в главите си.
Гаджето на Ватмана ни намери там след три часа. Когато ни видя обкръжението (Косигин беше полупаднал от столчето и спеше, а Чанкайшито се беше похлупил на масата, единствен Жоро Мустака жужеше все още в съзнание), милото момиче щеше да припадне. С Ватмана вече бяхме обърнали по четири-пет бири и отново се бяхме качили на черешата. Все пак, при вида на гаджето си, Ватмана поизтрезня (обичаше си я човека и тя него) и решихме единодушно, въпреки протестите на Мустака, да тръгваме към Плебея, където вече сигурно се бяха изпедепцали да ни чакат с доматите. За беда обаче пътят ни минаваше покрай кварталното магазинче на Борсука — мой бивш старшина в казармата, мазна подлога и ибрикчия, който беше успял (с цената на подкупи и други мазнярски подходи) да вземе на далавера един трафопост, където продаваше цигари, алкохол и тук-таме по някоя хранителна стока. Каквото и да говорим обаче, Борсука продаваше най-добрия ром в квартала. Той ли го правеше, откъде го вземаше, не знам, обаче ромът успешно можеше да се конкурира с най-доброто производство от Мартиника или Хавана. Така или иначе вече бяхме направили главите, та решихме да си купим бутилка ром. Гаджето на Ватмана не беше ентусиаст, обаче уважи желанието на благоверния си да се обезкости тотално.
В Плебея всички .... спяха като младенци. Хладът от къщата ни подейства ободряващо, веднага се доклепах до уредбата и след малко от тонколоните загърмя Running Wild с уникалния им албум Pile of Skulls с песните за Капитан Флинт, Били Боунс, морски битки и абордажни куки. А какво най-добре върви с песни за абордаж и пиратски истории? Ром, разбира се! Ватмана изреза от стаята, събуждайки някои от спящите:
— Дарби МакГро, дай ром, Дарби! — цитирайки последните думи на Капитан Флинт, преди окончателно цирозата да му вземе душицата (поне така беше написал Стивънсън).
Събудилата се къща видя двама снощни ветерани с бутилка ром пред тях. Плебея изсмука още една бира и постави условие тази вече да бъде последна, защото на следващия ден (неделя) си идвали техните от вилата и ако сварели това, което беше в момента, апоплектичния удар им бил в кърпа вързан.
Ролф Каспарек изпълняваше песента за отмъщението на Дженинг (случка, разиграла се през 1714 г., когато шепа английски пияници успяват да разкатаят кралската испанска флотилия), което отвори още по-силно клапата в гърлата ни. Някои от гостите си тръгнаха, други идваха... въобще загубихме реална представа и за времето, и за ставащото около нас. От стаята се чу силен трясък, Плебея скочи да види какво става, но след малко се върна успокоен — някой от пияниците беше паднал като талпа на дюшемето, покосен от алкохола и сега спинкаше кротко. После сякаш всичко изчезна и се разми в алкохолната мъгла....
Събудихме се, не знаейки нито къде сме, нито кое време е. Всъщност ни събуди гаджето на Ватмана, която цяла нощ била сновала насам-натам да ни проверява дали сме живи, защото Ватмана спял с избелени полуотворени очи, а аз съм се бил проснал на студения под на Плебея, като от устата ми избила пяна като на бясно куче... Станахме, оказа се рано, нямаше и седем сабахлем. В главата ми имаше само една мисъл и тя касаеше купа с гореща шкембе чорба и чаша студена наливна бира. Изнизахме се бързо, едвам тътрейки треперещи нозе и се отправихме към кръчмата, носеща култовото име "Жо-52" (идваше от името на собственика Жоро, който беше 52-ри набор) и работеща почти нон-стоп.
Шкембето е манна небесна за злоупотребилия с алкохол. Особено когато го олютиш както трябва и премериш чесновия и оцетения принос. Бирата към него е просто нещо задължително — както например оцетът към салатата. Излапахме еликсира набързо и вече леко поободрени с Ватмана се понесохме към нас — у тях (според думите му) било кочина, тъй като в петък след работа направо дошъл в Плебея, а пък сега последното нещо, което му се правело, било да чисти къщата, та решението беше намерено в лицето на моята скромна панелка (която всъщност се намираше точно срещу блока на Ватмана). Тъй като и двамата бяхме на работа на другия ден (гаджето му пък беше на лекции), пиенето беше думичка табу от този момент нататък (до следващия петък).
Денят мина в гледане на видео (избрани филми от богатата ми колекция с филми на ужасите и всякакъв род психарии и психопатии), а вечерта дойде също тъй неусетно, както бе изминал и махмурлийския ни ден. Идваше новата седмица, а с нея и новите трепети...
От този ден изминаха цели 13 години. Колкото ми се струват малко, толкова са и много. С всички от тази компания вече не се виждам (някои изперкаха съвсем (алкохолът и висшето образование не прощават никому), други се оправиха и пръждосаха нанякъде), само от време на време се чуваме с Плебея, който обаче вече далеч не е същия. Дали съжалявам за нещо ли? Честно казано не. Само понякога, когато навън времето е прекрасно, ми се иска да се кача на Машината на времето и да се върна в някоя петъчна вечер от онези времена...
|
|