Ръкавите на времето
дата: 28-12-2010 @ 14:50:14 EET
рубрика: литера-туря
Студеният януарски ден бе мрачен, еднообразен и сив, както обикновено в разгара на зимата по нашите географски ширини. Бе по обяд или може би малко след пладне, когато трябваше да проверя някаква не много важна дата, свързана с моето следване в едно от т.нар. елитни учебни заведения, намиращо се на края на столичния град.
По онова време бях "беден" студент, както впрочем се изразяваха почти всички мои колеги от курса. Изучавах обещаваща специалност, даваща ми макар и минимални шансове за известна финансова независимост, въпреки незавидното положение на родината в момента на следването ми. На тези години човек все още лети в облаците и се надява на най-доброто, надявайки постоянно розовите очила. Не винаги обаче съдбата беше благосклонна към оптимистите, а понякога играта й ставаше наистина странна и необяснима...
Организацията в учебното заведение за нещастие беше доста под нивото, на което би трябвало да се намира, което пък от своя страна рефлектираше под формата на нерви и главоболия, струпващи се върху студентите. Последните, в резултат на кашата, се налагаше да обикалят от коридор на коридор и от врата на врата, докато съберат заветните подписи от постоянно липсващите преподаватели. Но това вече е съвсем друга тема, която губи смисъла си, предвид обстоятелствата, които щяха да последват.
По онова време имаше т.нар. задочна форма на обучение - тоест учиш и работиш, за да се издържаш. В моя случай мърдане нямаше, тъй като "светлото бъдеще" отдавна беше изяло почти до шушка пенсиите на родителите ми и живота им беше сведен до просто оцеляване, като заедно с това пропадаха завинаги и шансовете ми за безгрижен студентски живот. Приел тази форма на обучение, аз не бях от редовните посетители на лекциите, но това пък въобще не беше болка за умиране, предвид факта, че повечето преподаватели само си чешаха езиците и пиеха кафе (а нерядко и други неща). Все пак от време на време трябваше по някой да види физиономията ми, за да не увисна съвсем. Не че се засилвах да уча, по-скоро преподавателите бяха милостиви (с малки изключения).
Иначе учебното заведение се помещаваше в една доста хубава и модерна сграда, построена през времето на стария тоталитарен режим. Сградата беше от две звена, свързани помежду си с топла връзка, която представляваше безкрайно дълъг коридор, следван от още два, след което започваха кабинетите и стълбите за етажите на втория корпус.
Моята цел се намираше точно в този нов корпус. След като слязох от претъпкания автобус, в който пияни студенти пребиха контрольор и контрольорка от градския транспорт (което се случваше през ден по тези маршрути), забързах с всички сили към топлата сграда. Не толкова заради деловата работа, а колкото да не ме хванат за канарче да свидетелствам кой кого издул и да ме разкарват като маймуна из съдилищата. Влязох в огромното хале, а отвътре топлия въздух, макар и спарен, погали измръзналата ми глава. Почувствах леко замайване, което отдадох на покачване на кръвното ми, ушите ми заглъхнаха изведнъж, но това състояние бързо се разсея, когато направих още няколко крачки. Преминах през основното фоайе и тръгнах по коридора към новия корпус, почти не обръщайки внимание, че абсолютно никой не идва или отива натам. Нещо чудно - лекциите свършваха нерядко по обяд, а и столът беше в старото крило, така че не беше нещо съвсем необичайно тази част от сградата да е привидно безлюдна. Коридорът към новия корпус водеше право към втория му етаж. Кабинетът, който ми трябваше обаче, беше едно ниво по-долу, т.е. на първия. Слязох по стълбите, като се озовах в едно фоайе със заключени врати, водещи навън и от което започваха два коридора, разделени от блок с асансьори и тоалетни. Погледнах номерата на кабинетите и реших да тръгна по коридора наляво. Зимния сумрак се прокрадваше през прозорците на външните врати, но осветлението просто беше жизнено необходимо в такъв момент от годината. Направи ми впечатление, че вратите на аудиториите като че ли не бяха чистени от много отдавна, а и нямаше никакви обозначителни бележки на тях. Вече се канех да се върна, защото мястото започваше да ме потиска и плаши, когато погледът ми се спря на вратата в дъното на коридора. На пръв поглед нямаше нищо необикновено, но на нея видях хартиена лента, с която обикновено се запечатват помещения - било от полицията, общината или друг отговорен орган. Любопитството ми надделя и аз се приближих към вратата. В първия момент не обърнах добре внимание на написаното на лентата, но веднага след това погледът ми се закова върху печата, датата на който беше 17 януари 1995. Значи я бяха запечатали съвсем скоро.
"Майната им", казах си и тръгнах да се връщам по мрачния коридор. Изведнъж осветлението примигна веднъж, после още един път, накрая угасна съвсем. Уплаших се не на шега. "Има ли някой" - извиках в празния коридор. Секунда след това осветлението отново се включи и луминесцентните лампи зажужаха монотонно, разцепвайки полумрака. В страха си бях объркал посоките и се озовах отново пред запечатаната врата. Инстинктивно погледът ми отново се закова върху печата и тогава краката ми се подкосиха. Мога да се закълна в най-святото си, че датата, която видях в първия момент на тази врата, беше 17 януари 1995 г. Сега обаче там пишеше нещо съвсем друго - 20 декември 2149 г. По дяволите шегаджията, написал това, но кога и как успя да го залепи за секундите, в които нямаше ток? Погледнах часовника си, който показваше датата и годината - слава богу, беше си 1995 г. Паниката обаче вече ме обземаше съвсем сериозно. Тръгнах с бързи стъпки обратно по коридора, когато осветлението пак спря за секунди. Този път обаче почти не забавих и крачка. Излязох във фоайето с вратите, които водеха навън. Нещо обаче не беше както трябва. Преди минутки, когато отивах навътре по коридора, навън беше все още светло, а сега, само десетина минути по-късно, бе пълен мрак. Това обясняваше и тъмницата при угасването на лампите. Тогава осъзнах и друго, от което полазиха тръпки по гърба ми - в университета вече не се чуваха никакви гласове, дори от далечния стар корпус. Лампите примигваха досущ като във филм на ужасите, а сърцето ми биеше учестено, отеквайки в гробовната тишина право в ушите ми. Тичайки прекосих коридора към стария корпус (където естествено нямаше жива душа) и стигнах до входните врати. Навън беше тъмно като в рог. Отворих вратата и ... веднага се дръпнах назад, осъзнавайки, че там няма НИЩО! Абсолютно нищо! Не мога да обясня нищото, освен с всепоглъщащата празнота, която лъхаше от него. Черна празнота. Грабнах един стол, от тези, на които седеше охраната, и го запратих навън в тъмнината. Столът просто се разтвори и изчезна в мрака. Също както Ланголиерите на чичко Стивън Кинг изяждаха всичко, което беше извън своето време. С мъка осъзнах, че съм попаднал в някакъв странен капан, от който измъкване нямаше.
Започнах трескаво да мисля за изход от ситуацията, което поне щеше да ме спаси от полудяване. В този момент се сетих за телефоните, които висяха по стените в университета. Тъй като винаги носех в себе си солиден запас от монети за телефон, се отправих към най-близкия. О, чудо, телефоните работеха! Набрах бързо номера у нас. Майка ми трябваше да си е вкъщи в този момент. Тъкмо се канех да затворя, когато чух лелеяния глас:
— Да моля?
В първия момент се сепнах, понеже гласът ми прозвуча еднакво непознат и същевременно много близък.
— Търся Ваня Стоянова? - някак несигурно промълвих в слушалката.
— На телефона е, кой се обажда?
— Мамо, ти ли си? - вкопчих се в слушалката като удавник в сламка.
— Кой си прави шеги с мен, аз нямам деца, не ви ли е срам! - слушалката отсреща се затръшна.
Всичко изстина в миг. Свлякох се по стената и седнах на студения под. Поне да бях взел уокмена си, макар че щеше да ми омръзне още на втория ден. Станах бързо пак и грабнах слушалката. Звъннах на Ицо, приятел от квартала, където довечера щяхме да се събираме на купон. Отсреща чух мъжки глас:
— Кого търсите?
— Христо вкъщи ли е? - попитах бащата на приятелчето.
— Няма такъв на този номер, грешите. - гласът отсреща прозвуча студено и делово, въпреки, че човекът отлично ме познаваше.
— Чичо Ники, ти ли си? - почти в истерия попитах аз.
— Да, Николай е на телефона, кой се обажда?
— Обажда се приятел на сина ви, не ме ли познахте?
— Какъв син, кой си прави дебелашки шеги? С жена ми току-що се оженихме и нямаме дори и планове за никакъв син. Ходете да си правите майтапите някъде другаде! - и тази слушалка се тръшна.
Чудех се какво да правя - дали да не изляза и аз в нищото, пък каквото ще да става, макар че здравия разум ми говореше да остана вътре. Реших да се върна обратно към онази странна запечатана врата. Освен това в новия корпус имаше и лавка, а мен ме беше обзел необясним вълчи глад. Стигнах бавно до вратата. Този път лампите не отказваха. Доближих се до лентата, с която вратата беше запечатана. Гладът обаче надделя и реших да се кача до лавката. Тя си беше, слава богу, там, където и трябваше да е. Празна откъм хора, обаче заредена до пръсване с храна. Взех набързо каквото намерих, награбих две-три кутийки кока-кола и се запътих обратно към тайнствената запечатана стая. Предъвквайки нервно сухите залци на сандвича, се наведох да погледна за пореден път лепенката на вратата. Това, което видях, ме накара да се задавя, а краката ми отказаха, карайки ме да падна на колене до вратата. На лепенката този път датата беше 14 март 1971 г. Или, казано другояче, цели две години преди аз да се появя на бял свят. Побеснял от това, което ставаше, с един замах разкъсах лепенката и с един ритник отворих паянтовата врата. Вътре беше светло, почти като през деня, само че това, което идваше отвън, че беше слънчева светлина, а нещо, което не можех да си обясня. В стаята имаше само една катедра, на която лежеше доста голям том научна литература.
"Може би именно тук се крие отговорът" - си казах аз и пристъпих към голямата книга. Това, което научих през следващите няколко часа, основно промени възгледите ми за вселена, пространство и време.
Книгата се казваше "Справочник на ръкавите на времето" и в нея подробно се обясняваше устройството на света, времето и въобще, на вселената (или може би вселените?), в която живеем. Според книгата целия наш свят представлява един умело сглобен пъзел от готови елементи, които постепенно с течение на времето се материализират в пространството. Например да кажем един жилищен блок в столичния град винаги е заемал мястото си, на което лежи днес, в продължение на милиони години. Само че през всичките тези милиони години е бил невидим, докато не е дошъл редът му да се материализира. След време този блок отново ще стане невидим, за да отстъпи мястото си на следващия предмет от пъзела. С няколко думи, всичко е наредено като една чудовищна мултимедийна презентация, в която обектите се редуват един след друг в един и същи кадър, припокривайки се и отстъпвайки място един на друг... И това продължава до безкрая, отвъд представите ни за време и пространство. Освен това, освен нашата Вселена, съществуват и милиарди паралелни вселени, във всяка от която е напълно възможно да има по един университет като този, в който учех тогава. Само дето аз не знаех в коя точно от тези вселени съм. Оставаше ми да чакам университетът да се материализира във времето след десетина години. Имах два избора - да се примиря с участта си или да се самоубия, но инстинктът ми за самосъхранение надделя и реших да не се предавам. Храна и вода така или иначе имаше - колкото и да погълнех през деня, на следващия ден количеството си беше същото като предния, все едно никой не го е докосвал - нали все пак моето място беше там погрешка... Загубил представа за време, накрая един ден чух глъчка от млади гласове. Зарадван се затичах да посрещна новия ден, било той слънчев или мрачен като деня, в който дойдох в този проклет зандан. Така някъде през 1981 г. аз излязох на бял свят. Познавах смътно тези времена на съвсем други нрави и тепърва трябваше да се приспособявам, загубил близки и приятели завинаги.
Сега, през 1998 г. трябваше да съм на 25 години. Вследствие на моите пътувания във времето обаче аз съм на 68. Примирих се с участта си. Тези, които някога наричах приятели, ме мислят за побъркан старец, странейки от мен, все едно никога не са ме познавали. Всъщност те наистина не ме познаваха. Тези, които ме познаваха и обичаха, останаха някъде далеч назад в онзи мрачен следобед на 1995, в онзи зловещ коридор. Никой здрав разум не може да обясни какво преживях през онзи така близък и така далечен по едно и също време ден. Надали някой ще разгадае този феномен, поне докато съм жив. А това определено няма да е задълго...
10 август 1995 г., 0:10 ч.
Редактирано на 03 ноември 2010 г.
|
|