-27 дни-
дата: 07-02-2011 @ 17:47:24 EET
рубрика: дневникът на
И родната ми майка да питаш, и тя ще ти каже, че имам криминална физиономия. Затова циганката избра точно мен.
***
- Осми декември-
ОЧЗ и тогава си беше на ‘Три уши’ номер 3. Годината е 2000, Downset тъкмо пуснаха ‘Check Your People’. Слагам касетата в уокмена, и отивам да чакам петицата за Красно село. На спирката – обичайната блъсканица.
Първо видях найлоновата торбичка със старите книги. Момчето е високо, слабо, с белег на лявата вежда. Първата мисъл – пича си е накупил книги по петдесет стотинки, и аз трудно отделям повече... обаче обувките... обувките му.
Най-тъпото клише е, че можеш да прецениш характера на един човек като видиш състоянието на обувките му.
Глупости.
Характера го търси в очите. Навиците са в обувките. Ако си свикнал да ги лъскаш и боядисваш всеки ден, или ако небрежно ги запетваш докато ги събуваш, те ще те издадат. Също така могат да ти разкажат ако ежедневно обикаляш с тях половината град пеша, за да отидеш първо до някой като теб, за да го навиеш да направите партия за един голям пакет, а после да проходиш другата половина, докато намериш какво да продадеш или кого да изръсиш за пет лева, защото толкова струва твоята половинка. До дилъра обикновено има още един час ходене. След това трябва бързо да намериш къде да се нацелиш – строеж, изоставена къща, мазе, вход на кооперация, контейнери за боклук зад ресторант... и всичко това остава по обувките ти.
Пича не си беше купил книги. Той продаваше книги.
Трамвая дойде. Метнал съм си мешката на гърба – сигурно тежи поне трийсет кила в момента. Отивам да празнувам у Жоро, и после съм решил да се запилея някъде на юг – не ми се стои в София, не ми се прибира и в Пз. Сигурно ще отида да видя Дени – у тях съм на абонамент, имам зачислен диван в кухнята и касетофон унитра – друго не ми трябва.
В петицата още на първа спирка може да е голямо меле. Минаваме ‘Македония’, някой ме бута в гърба. Не мога да се обърна, мешката се е заклещила в тълпата. Десет секунди, второ бутане, пет секунди – трето. Някой иска да станем на кълбета. На следващата спирка хората се поразреждат, извъртам се – нашето момче. Пич, стига се бутай. Ами тясно ми е. На всички ни е тясно. Ама твойта мешка заема място за двама.
Заема, щото няма къде да я сложа, айде ше ви еба и стафърските номера!
Ако познаваш наркомани, първото нещо, което забелязваш е, че могат да избият баланса за части от секундата, и то от привидно безобидни неща. Стафърът може да се разплаче, ако откажеш да му купиш дънките за 5 лева, нищо, че са оповръщани и не са твоя размер; може да изпадне в ярост, ако му вземеш цигарата, или му откажеш да си пийне от твоята бира на капана. Думата е една – непредсказуеми.
Нашето момче изби от думата стафър.
‘Denial’ (отрицание) - защитен механизъм дефиниран от Зигмунд Фройд. Когато дадено лице е изправено пред факт, който му е невъзможно да приеме или отхвърли, то предпочита да го отрича като невярно, въпреки необоримите доказателства.
През следващите трийсет секунди времето се втечни.
Погледнах надолу и видях ръката, с която посяга към задния си джоб. Ножът беше от сгъваемите, с предпазител, 15 сантиметра острие. В оръжейните магазини ще ти го продадат за 20 лева, но цената по пазарите е не повече от 7. Китайски боклук е така или иначе, не става за нищо.
Освен да наръгаш някой в бъбреците.
Траекторията е идеална. Пича е сръчен, отваря ножа с една ръка, плавно я изтегля назад и му остава само да я пусне като махало, за да ми изкара карантиите на показ.
В такива моменти няма време да те хване страх – ти си зрител в собствения си филм. Даже донякъде ти е интересно, тялото ти работи десетина стотни преди мозъка, и сякаш се чудиш какво ще направи в следващият момент. Истината е, че ти нищо не правиш, всичко просто се случва.
Мешката ме е затиснала, мога да движа само дясната си ръка. Нашето момче е точно зад мен, за щастие – и той е десничар. Пускам си ръката по неговата траектория, хващам му китката и така застиваме – не мога да се извърна, мога само да му държа ръката. Извъртам му китката.
Прибери ножа, прибери ножа, прибери ножа! – ръмжа тихо, не искам да паникьосам бабите наоколо, но сърцето ми е в гащите. Натискам. Пръстите му побеляват, допира обратната страна на острието до крака си и го сгъва. Пирогов. Вратите се отварят, няколко човека слизат и ме повличат със себе си, мешката играе за мен тоя път. Вече съм на тротоара, дишам. Дишам дълбоко. Трамвая тръгва. Копеленце мръсно, ще те открия. Глупости.
Познавам ги добре. Познавам ги достатъчно, за да знам, че нямат желанието, нямат инстинкта да те наранят. Те реагират когато са застрашени – без умисъл, без преценка на ситуацията. Махни се от мен. Толкова.
Иска ми се да се напия. От радост. Останалите 3 километра ги минавам пеша, леко ми е.
***
- Два дни след Коледа -
Стефо се е прибрал, имаме именни дни, напиваме се. Валди е кръчмотека, където водката е на прилична цена, и никой не ти прави проблем, ако пофиш на втория етаж.
Водки, водки, водки от 8 до 2, после минаваме на бири. Блъсканица, както си му е реда покрай нова година. В три и половина пиянския глад си казва думата – пичове, айде да ходим за принцеси – никва реакция.
Тръгвам сам. Тракия, две принцеси с последните 2 лева. От там обратно са 400-500 метра, за пиян като парцал човек - цяло пътешествие.
Клатушкам се вяло, сложил съм си телефона във вътрешния джоб, та ако падна да не се счупи. По средата на пътя, от сянката на едно дърво се отделят двама души, чувам ги как вървят съсредоточено, без да говорят. Крачката им е стройна, уверена.
Аз не съм балък. Знам, че ако някой те следва посред нощ, едва ли те търси да ти връща пари.
Вадя една горна джумая, спирам и се обръщам. Че ще ме бият е ясно, поне да не е в гръб. Пичове, дайте едно огънче?
На ти огънче, мама ти дееба!
Светлина, светлина, мрак... светлина... фарове! Бакшиша е уплашен. Момче, добре ли си? Да, да добре съм. Закарай ме до болницата. И ми дай няк’ъв найлон да не ти изцапам тапицерията. А, чакай. Нямам пари да ти платя. Това ми е адреса, закарай ме първо там.
От последните думи осъзнавам, че съм в шок. Пипам си зъбите. Всичко изглежда на място. Дотук добре. Якето – попило е около половин литър, него ще го хвърляме.
Как попаднах тук? Ами, намерих те на тротоара, там са те оставили. Помислих, че са те претрепали, толкова кръв имаше.
В нас. Влизам тихо, бъркам в чекмеджето. Неприкосновения запас от 5 лева. Пак в таксито. Болница. Четвърти етаж. Грешното отделение. Другата сграда.
Доктора чука сестрата. Не ме искат. Ела утре в 7:30 ако си още жив, до тогава рентгенолог няма. Може ли поне да се измия? Може. А огледало имате ли, че всичко ме боли като се пипам?
Момче, това е Бърза помощ, а не бръснарница.
Такси. У дома. Лед в парцали. Майка ми плаче. Баща ми е сърдит – пак съм ходил където не трябва.
***
- Първи декември -
‘Много хора ти искат жувота.’
На пейката до дървото сме аз, Женя и Анчо.
‘На теби, да, на теби точно ти искат жувота.’
Слънчево е, на площада е фрашкано с хора. Циганката сигурно е на деветдесет години, а може и да е по-стара. Дребна, слаба. Лицето й е набраздено, прилича на портрет на колумбийска земеделка. Дълги сиви плитки се подават под забрадката. Костеливият й пръст ме сочи.
Гледай хората в очите. Там е написано всичко. Нейните очи са бистри и твърди, нямат и следа от старческо замъгляване.
Ти добре живееш, у вас имаш всичко. Не сте богати, ама гладен не си. Сестра имаш, ваш’те са учени хора. Ти си хубаво момче, ама много ти искат жувота.
Първомай или Асеновград. В краен случай някое пловдивско село, но определено е от региона. С Анчо се споглеждаме. Рядко говорим с цигани. Заобикалят ни.
На площада е блъсканица. А всъщност сме само двамата с дъртата циганка. Нейните очи са направили тунел, в момента комуникираме в него. Не чувам шумовете на хората, само нейният глас.
Правена ти е магия, на живота ти.
Баче, еби й майката на тая, дай да ставаме да се махаме вече, че взе да изморява много. Анчо е нервен, той им е скачал по главите и за по-малко.
Ак’ искаш да ти я разваля, иди до вас, вземи стари дрехи дето не ти трябват и ела след пол’вин час тука зад театъра.
Разделям се с Анчо и Женята, отивам до нас. Два пуловера, един панталон и чанта с фанелки. Всичко е изоставено на долния рафт от години. Не съм трескав, не съм и любопитен. Чувствам се зомбиран.
Не ме разбирай погрешно, не ти разказвам случка по Стивън Кинг. Ако свършиш някоя глупост, напълно противопоставена на всички твои убеждения, и след три дни се зачудиш защо си го направил, и нямаш отговор – е това е момента, в който осъзнаваш, че си бил зомбиран.
Циганката е там, точно срещу служебния вход на театъра. Седнала е на бетонния перваз на градинката и знае, че ще отида.
Седни тука до мене. Виждаш ли тоз конец? Пръстите й са надути от артрит. Взими го сига и направи 10 възела. На всеки възел има по една магия правена. Така. А сига го навий целия конец на топче и ми го сложи тука, в ръката. А сега дръж, да помагаш да се развали магията...
Хващам я за ръката, тя започва да си мрънка под носа, след минута (секунда, час?) дланта й се отваря, и вътре лежи конеца с 2 възела.
Осем магии на живота ти развалих, сега на магия по десет лева ще ми даваш, иначе ще се върне пак на тебе.
Тук дилемата е да й махна главата със шут или да я приспя с кроше. Но не го правя.
Отдалечавам се без дума. Не вярвам в магии. Това са глупости.
Нали?
|
|