Барона
дата: 21-03-2011 @ 10:16:59 EET
рубрика: дневникът на
Всичко започна през лятото на 1986. Тогава "татенцето" ме намери за пръв път. Още го помня този ден. Беше топъл юнски ден, а аз се чувствах на дъното на всичко.
Всичко започна през лятото на 1986. Тогава татенцето ме намери за пръв път. Още го помня този ден. Беше топъл юнски ден, а аз се чувствах на дъното на всичко. 3 месеца преди това навърших 18 години и вече трябваше да се изнеса от дома за сираци. Не знаех какво да правя. Не знаех къде да ида. Преди половин година се бях запознал с едни момчета с доста странни разбирания за света. Говореха ми, че един ден всичко щяло да се промени и светът около нас нямало да бъде толкова монотонен. Всеки ден щял да бъде различен. Всичко ще бъде различно - казаха ми. Но дори не знаех какво имаха предвид. Похвалиха ме тогава - казаха, че съм бил умен и честен човек и може би един ден ще направя нещо велико. Дори не мечтаех за величие, единственото , което исках в онзи юнски ден беше подслон. Отидох при тях. Все още помнех квартирата, в която се бяха настанили . Беше една полусрутена къща, ако ги погледнеш отстрани ще си кажеш, че са егати селтаците . Но като влязох вътре нещата изглеждаха доста по-различно. Вътре имаше неща , които не можеш да намериш по магазините, неща, за които само бях чувал - разни европейски уреди за домашно ползване . Имаха и нещо, което тогава си мислех, че е вид ракия, по-късно разбрах, че му викали уиски, ирландско. Поканиха ме да вляза и тогава им разках историята си. За това как майка ми и баща ми ме изоставиха когато бях на 6 години. За предпядствията, които срещах непрекъснато в дома. И накрая за това как останах на улицата. Помолих ги за съвет. Наистина въобще не знаех какво да правя. Те ми казаха, че ще се погрижат за мен, но не трябва да ги излагам . Щели да ме препоръчат на един човек, той щял да ми уреди живота. Сипаха ми от онази вълшебна течност, носеща благозвучното име Джони Уокър.
- Кой е този човек? - попитах ги.
- Нашият шеф - отговори ми Пешо Змията.
- А на теб защо ти викат Змията?
- Защото е като гърмяща змия - каза ми Виктор.
- Как така?
- Ще разбереш.
- Това плочи на Бийтълс ли са? - нямаше как да не забележа. Бях им такъв фен.
- Да, оригинални. От Англия са - по тона на Ники разбрах, че не ме лъже.
- Ама момчета, вие и извън границата ли сте излизали. - А те само се засмяха. - Какъв е този човек , с когото ще ме срещнете ? Вижте , не искам да имам проблеми с полицията.
- Значи си попаднал на точните хора.
Напълно ме объркаха. Не ми остана нищо друго освен да се наслаждавам на уискито и хубавата музика в очакване на техния човек. Някъде след около час - час и половина той се появи. Определено беше внушителен.
- Тони, запознай се с "татенцето". От тук нататък той те поема, ще се видим пак след около шест месеца.
От този ден нататък живота ми се промени. Станах част от нещо голямо и истинско. Нещо, за което не бях мечтал дори.
Та нека се запознаем. Казвам се Антон Георгиев, но в докладите на Държавна сигурност ще ме намерите като агент Чарли.
Видях свят. Бях с толкова много жени. Изпълнявах мисии, за които Джеймс Бонд можеше само да си мечтае, а дори нямах като неговото оборудване. Но не ми беше и нужно. Разчитах на хитростта и издръжливостта си, и разбира се на всичко, на което ме бяха научили. Шест месеца траеше обучението ми. След това отново се срещнах с Пешо, Ники и Виктор.
Първата ми мисия беше в Лондон. Град, който години наред се опитвах да си представя. Нямаше нищо общо и с най-смелите ми представи. Мисля, че точно в този ден завинаги умря старият образ на бедно изоставено сираче на име Тони. Агент Чарли беше толкова различен - уверен, умен, хитър и дори беше станал по-готин. Влюбих се в новата представа за себе си. Превърнах се в един наистина добър агент. Дори на два пъти имах честта да се срещна с Бай Тошо - беше чул за уменията ми. Бях доволен от себе си, от живота си и от всичко. Години наред обикалях по всички краища на света, вършех неща, които за обикновените хора са невъзможни. Но един ден всичко се промени - беше 1990 година, в началото на Април. Един месец по-рано бях пуснат в отпуск, но отпуските за мен бяха по-отегчителни от работата. Нямах търпение да се върнa отново на работа. Но в правителството стана промяна. "Ами сега какво ще правя" - чудех се тогава. Та аз не знаех нищо друго освен да скачам по покриви и да преследвам враговете на нашата партия. Опитвах да се свържа с някой от шефовете ми, но ни вест, ни кост. Не можах да открия и никой от другите агенти. Явно трябваше да започна нормален живот. Но, за бога, какво е това нормален живот, след като целият свят е бил в краката ти.
Три месеца по-късно продавах хот-дог в центъра на Варна.
- Добър ден, господа, какво ще желаете - имах толкова много работа, че не обичах да гледам хората в лицата.
- Три хот-дога, но единият да е с много люто, ама... много люто - само един човек го казваше така.
- Пешооо .. Ники, Виктор ... Какво правите тук момчета?
- На море сме дошли. Отдава ли ти се нормалния живот?
- Оффф, по-добре да не започваме темата. С вас момчета бяха едни от най-хубавите ми години, но явно така става 5 минути слава и след това всичко си отива.
- Е, бяха доста повече от 5 минути.
- Да и съм благодарен на Бог за това.
- На партията трябва да благодариш, не на Бог .
- Да, ама и нея я няма вече или поне не е същата.- погледнаха се и само се усмихнаха.
- Не бъди сигурен в това - каза Ники.
- Ми вие с какво се занимавате сега, момчета.
- С това-онова, нали знаеш?
- Не, не знам.
- Е, ще разбереш. Ела довечера в хотел Черно Море, стая 304. Ще се срещнеш с един стар познат. 20.00 часа, не закъснявай.
Да ви кажа честно замислих се изобщо да ходя ли. Да се срещна пак с тези хора щеше да ме върне към толкова хубави спомени, а настоящето ми положение хич не беше розово. Но се реших и отидох. Там отново се срещнах с момчетата и един много ценен за мен човек - татенцето. Наистина го чувствах като баща, а по-късно дори ми стана, или нещо такова.
- Малкият, закъсня, не е присъщо за теб.
- Татенце - по всичко си личеше, че наистина се радвах отново да видя тези хора - Как си ве. Какво става с теб?
- Какво да става, както винаги - работа, работа и работа.
- Ама каква работа в тия времена.
- Не бъди нетърпелив, ще ти кажа. Ами с теб какво става? Разбрах, че продаваш некви кучета, за виетнамците ли? - както винаги забавен до край.
- Хаха, продавам какво да правя, сега като не мога да ги гърмя, поне храна да им продавам.
- Кой е казал, че неможеш :). Зарежи я тая работа. Имам нещо като за теб.
- Като в доброто старо време?
- Какво му е доброто като е старо, по-добро от настоящето няма.
- Ама невиждате ли какво става. Всичко се обърква. Хората вече нямат спокойствие. Не знаят какво ще стане утрешния ден. Постоянно някакви бандити се надигат. Казвам ви, че идват много трудни времена за България.
- Нима те е страх от трудното, на мисиите друго казваше.
- И все още го казвам, не ме е страх за мене, а за народа.
- Не се притеснявай за народа, той винаги оцелява. Ей пет века сме изтраяли под турско робство, от някви бандити ли няма да можем да се опазим.
- Прав си, татенце. Както винаги.
- Та на въпроса за бандитите. Я кажи на какво съм те научил. Как можеш да победиш врага?
- Като станеш като него.
- Именно.
- Искаш да кажеш, че........ - беше ми трудно да си го помисля дори, но явно точно това искаше да ми каже - че ... трябва да станем бандити.
- Не просто бандити, нещо много повече. И не се притеснявай за партията, всичко е под контрол. Аз, ти, Ники, Пешо и Виктор ще създадем групировка, която ще опазва народа от бандитите с техните методи - но тогава не съзнавах, че да пазиш народа чрез бандитските методи означава да крадеш, рекетираш, изнудваш, отвличаш и продаваш наркотици. Но пък нито едно от тези неща, освен последното (но пък се оказа, че ми се отдава доста добре заради бизнесменския ми нюх), не бяха чужди за мен. Само, че преди го правех с друга идея. Правех го за страната, за народа и за партията. А сега щяхме да започнем да го правим за себе си, всъщност щяхме да изгубим себе си. Но пък и да усетим миризмата на много, ама много пари. Повярвайте ми - парите са нищо, жалкото е, че го разбрах прекалено късно.
Татенцето издаваше заповедите, но формално не беше част от организацията. Началниците бяхме ние четиримата, освен Пешо вече и другите трима се нуждаехме от прякори - така се поддържа известност сред народа. Само аз си останах с агентския ми псевдоним - Чарли, но по-късно започнаха да ме наричат и Барона. Така и така се бях установил във Варна - там си останах. Сега задачата ми беше да създам групировка от силни и нахъсани младежи. Пешо си остана с прякора, с който го знаеха всичките му приятели - Змията. Замина за София, където беше близко до вещото ръководство на татенцето. По-късно той ми предложи да си сменя мястото с Пешо, но не исках да си развалям отношениято с него. А и на Варна ми харесваше и допадаше, въпреки че в София бяха големите пари. Ники получи прякора, който лично аз му дадох няколко години преди това - Неустоимият, (защото наистина беше неустоим за жените), и замина за Пловдив. А Виктор отиде на място, за което дори не съзнавахме колко трудно ще бъде да се създаде монополска организация - отиде в родния си град Плевен. Всъщност всичките ни проблеми дойдоха от този град. Нарекахме Виктор Геният, но не успя дълго време да се наслади на този си прякор. Организацията кръстихме Велика и Истинска България или съкратено ВИБ, много хора си мислят, че е ВИП, но повярвайте ми ВИБ е.
- Само едно не ми стана ясно - казах, тогава на онази среща - ти, татенце, какво ше правиш?
- Ще видиш, засега ще го запазя в тайна.
- Щом така смяташ за най-добре.
- Така смятам. Та разбрахме се вече. Утре всички освен теб, Тони, заминаваме - който накъдето трябва. Запретваме ръкави и се хващаме за работа. А сега да празнуваме. Хайде всички в лобито на хотела.
Тогава, онази нощ татенцето за пръв път ме запозна с дъщеря си - Наталия. Току-що беше завършила училище - изключителна красавица. Влюбих се ... от пръв поглед и тогава разбрах, че точно тя ще бъде майка на моите деца.
При мене всичко започна нормално, а впоследствие се оказа, че тази работа е изключително лесна. Заобиколих се от силни и умни момчета и започнах да изпълнявам поръчките на татенцето. При Змията също лесно се получиха нещата, за Ники беше доста трудно в началото, но впоследствие успя да овладее положението. Но за Виктор беше истинско мъчение. Оказа се, че в Плевен хората трудно се подават на диктатура. Геният събра до себе си приятелите от детството си, но явно прекалено дълго време не се бяха виждали, за да знае що за хора са сега. Оказаха се по-продажни и от Юда и Брут. Забиха му нож в гърба както си го пише по книгите. Беше застрелян, а имаше и множество прободни рани. Бяха го захвърлили в мъртвия язовир до парк Кайлъка в Плевен. Като куче го убиха. За всички ни беше доста трудно онези дни. Беше минала само половин година от срещата ни в Черно Море, а вече загубихме един от хората си. Исках отмъщение. Мечтаех за отмъщение. Виждах се как им пръскам тиквите на всичките гадни, малки копелета, които го предадоха. До тогава никога не се бях виждал толкова гневен. Но времената се променяха и аз се променях. В деня, когато беше погребението му, трябваше да бъде сватбата ми с Наталия. Той щеше да бъде мой кум. Е явно трябваше да отложим сватбата. Вече започнах да се чудя дали въобще да се женя, като виждах в какво чудовище се превръщам. Както казах исках отмъщение, всичко го искахме. Но татенцето категорично забрани. Защо? Не можех да си обясня, бяхме убивали толкова други хора, а тея копелета наистина го заслужаваха. Но нашият командор беше непоколебим. Каза, че трябвало да изчакаме поне няколко месеца.
- Какво да чакаме? Защо да чакаме? - нервите ми не издържаха вече.
- Ще чакаме изборите.
- И за какво трябва да ги чакаме? Какво общо имаме ние с тях?
- Много. Ще стана министър на вътрешните работи.
- Как така ще станеш министър?
- Еми ей така.
- И откъде знаеш, че ще те изберат? Откъде знаеш въобще коя партия ще спечели?
- Просто знам. Остави, с политиката аз да се оправям. А вие се оправяйте с вашите си неща.
- И какво ще ни арестуваш ли след това.
- И защо да го правя.
- Ми нали ще си шеф на МВР, тогава какво - ще ни легализираш ли?
- Нито едното, нито другото. Както казах, аз ще се занимавам с политиката, а вие с другите работи. Вече не се нуждаете от мойте команди. Ще ви покривам гърба и ще ви наблюдавам. Ако имам нужда от вас ще ви уведомя. Но оттук нататък ще сведем контактите си до минимум.
- Как така, та ти ще ми ставаш свекър.
- Да, та по този въпрос не мислиш ли, че е лош знак това, че денят на сватбата ви съвпадна с погребението на Виктор. Не искам да те обидя, просто смятам, че трябва да преобмислите нещата с Наталия. Най-вече ти да помислиш, тя е малка, на теб разчитам.
Не му се сърдех. Беше прав, а и наистина вярваше в лошата поличба. Мислех по цели нощи и по цели дни. Накрая осъзнах, че трябва да се откажа от нещото, което най-много обичам, ако наистина я обичам. Така и направих. Обясних и всичко, всичките страхове и притеснения, че не искам да я нараня. Не можеше да ме разбере, не спираше да плаче. Но и го обяснявах много дълго и много пъти докато накрая не ме разбра. Тогава правихме за последно секс или по-скоро секс като за последно. И именно този секс ни събра отново. Два месеца по-късно Нати разбра, че е бременна. Едно беше ясно - писано ни е да сме заедно. Тя и двете близнета - Ани и Мони - които ми се родиха бяха най-красивото нещо през целия ми живот. Не биха могли да се сравняват нито с парите, нито с всичките места, на които бях ходил. Денят на сватбата ни беше денят, в който бог ми поднесе най-големия си дар. Да, нещата станаха така, че роди точно в деня на сватбата ни. Татенцето вече беше министър и не се притесняваше, че ще го свържат с мен. Контролираше нещата. Радваше се както за мен, така и за дъщеря си. Кум ми беше Ники, а два месеца по-късно аз му бях кум. И на Пешо бях, но година по късно.
Нещата си вървяха добре, всичко беше под контрол, а нулите в банковите ни сметки непрекъснато нарастваха . Мисълта за отмъщение изчезна с течение на времето. А и вече бях баща, опитвах се да се променя малко или много. Все пак нямаше завинаги да бъдем бандити я, все в един момент щяхме да легализираме всичко. Или поне така си мислехме.
Имаше един период от 5-6 месеца когато нещата се контролираха изключително лесно. Можехме да си позволим чести и дълги почивки по най-екзотичните места на земята. С Пешо, Ники, жените и децата ни прекарвахме едни от най-хубавите дни в живота си. Ако можех да избера момент от живота си, който бих изживял отново и отново, биха били точно ония 5-6 месеца. Никога няма да забравя един от разговорите си с Ники на яхтата на Пешо по онова време. Гледахме децата си, а той ме попита :
- Тони, мислиш ли, че един ден ще станат като нас?
- За бога, Ники, надявам се, че не.
- Да, но какви да станат? Я се огледай, в тая наш’та държавица не остана и един свестен. А някога и ние бяхме свестни, нали помниш?
- Мога ли да забравя. Всъщност лесно е да забравя, но гледам да не си го позволявам.
- Не знам дали си внушавам, но все си мисля, че преди не беше така. Всички станаха злобни малки човечета и само чакат да паднеш за да те изядат. Малцина имаха нашият късмет да успеят. А дори и ние се озлобихме - малко или много.
- Не забравяй, че съм отраснал в дом за сираци. Видял съм толкова много злоба и преди и сега. Но едно ще ти кажа със сигурност - доброто никога няма да умре. Надявам се злото, което пазим в нас да умре заедно с нас, а доброто да стане част от децата ни.
- Дано! Замисляш ли се за смъртта?
- Не, няма какво да я мисля. Като дойде - значи ще съм готов за нея.
- И аз така смятам.
Тия шест месеца минаха така бързо, че дори не ги усетихме. И после пак започнаха проблемите. Всеки се върна на своето си място и се опитваше да вкара в ред нещата. Убиха татенцето два месеца преди да изтече мандата му. Убиха го имено онези, които убиха и Виктор. Тогава той ги спаси, а сега те го убиха. Този път отмъщението не можеше да чака. И тримата бяхме категорични по въпроса. Жена ми се промени, след смъртта на баща си. Не искаше да отмъщавам. Не искаше изобщо да се занимавам повече с това. Искаше да се откажа. И аз го исках. Но не можех. Нямаше как да стане. "Не можеш да се откажеш точно когато си на върха" - ми каза тогава Пешо. Защо ли го послушах? Но трябваше да си отмъстим на ония типове. Онази година остана в историята като една от най-кървавите години на новата демокрация. Започнахме война. Правехме чистки навсякъде по всички градове. Жена ми вече не издържаше. Аз самият не исках да ме вижда такъв гневен и злобен, може би заради това по онова време не се прибирах много много у дома. Един-единствен път съм ударил жена си, но той беше решаващ. На другия ден си събра багажа и този на децата и си тръгна. А аз дори не се опитах да я спра. Една от най-големите грешки в живота ми. Но най-голямата беше тази, че я накарах да вземе колата ми вместо да си хване такси. Нататък историята я знаете - в колата ми беше заложена бомба, която беше за мен, а уби семейството ми. Най-скъпото ми на този свят. От този ден нататък аз съм жив мъртвец. Не знам за какво живея, но знам за какво ще умра. Войната продължаваше, а ние станахме неконтролериуми, вече нямаше какво да губя. Но не беше точно така. Спечелихме войната, но вече всички ни взеха на мушка, защото се страхуваха от нас. И политици, и "порядъчни" бизнесмени, и долни отрепки, и ченгета, и затворници. Дори и вие се страхувате от нас. Дори и ти се страхуваш от мен.
///- В този миг Тони погледна към водещия на предаването, който през цялото време не промълви и една дума, именно защото се страхуваше от него и от всичко, което Тони казваше. Но не го беше страх от рейтинга. ///
След това изгубихме и Пешо. Убиха цялото му семейство докато спяха. Посъветвах Ники да изчезне заедно със семейството си. Поне той да се спаси. Аз така и иначе не исках да живея повече. Наистина изчезна заедно с цялото си семейство. Не каза нито чао, нито сбогом. И до ден днешен не знам дали успя да се спаси ... или пък не.
/// Изведнъж токът в телевизията изгасна. Водещият само промълви с трепнещ глас :
- Май ядоса някого.
- Ядосах много хора.
С крайчеца на окото си Чарли Барона забеляза блеждукащата сянка на убиеца си, скрит зад една от камерите. Изправи се и каза :
- Моля те, нека бъде в сърцето - но не беше в сърцето. Дори не беше смъртоносно. Беше уцелен в рамото. Приближи се до убиеца, а той се оказа младо изплашено момче. Целият трепереше. Та Барона беше такъв авторитет дори и за него. Чудеше се да стреля или да избяга. А Чарли, като гледаше това младо момче с пистолет в ръката, сякаш виждаше себе си преди толкова много години. Приближи се на метър-два от него и пак му каза :
- Моля те, нека бъде в сърцето - а момчето трепереше все повече. Тони се приближи още повече, хвана ръката с пистолета, опря я в сърцето си, каза :
- А си мислех, че правя всичко това за родината си - и заедно натиснаха спусъка. Момчето се изпари. Операторите бяха шашнати. Водещият се беше скрил под масата и само си повтаряше :
- Ах, какъв рейтинг, ах какъв рейтинг.
А Тони наистина разказа цялата истина за живота си, като изповед преди смъртта. Излъга само за две неща. Едното е, че всъщност Ники се сбогува с него и наистина успя да се отърве от пипалата на тая отвратителна мафиотска държава, но му и помогна за нещо. Когато каза, че жена му и децата му са мъртви, той излъга защото Мони така и не искаше да тръгне с майка си. Тони й обеща, че по-късно като се успокои ще го докара при нея. А като се взриви колата излъга и ченгетата и всички, че и той е бил там. Само така можеше да го спаси. Сега Мони живее в Швейцария, в семейството на Ники и Йоана и се учи на това да бъде добър човек. А дали наистина ще стане такъв зависи единствено от него и неговите избори.
|
|