Скъсана струна, или за любовта
дата: 14-07-2011 @ 15:08:57 EEST
рубрика: злоборадостно
В друго време и при други обстоятелства младежът би могъл да бъде супермодел, но всъщност беше... много повече. Висок на ръст, блед и елегантен, той беше оставил тъмната си коса пусната на челото, което му придаваше леко замечтан израз – нищо чудно, като се има предвид чий брат беше. Дрехите му бяха бели, но върху не особено широките си рамене бе наметнал нещо, което на пръв поглед се явяваше черна мантия. При по-продължително вглеждане човек откриваше, че нещото няма много допирни точки нито с плащовете, нито с чернотата.
Ако се одързостеше да дойде по-близо, евентуалният наблюдател щеше да забележи, че наметалото е меко като пух и май се състои от пера. Вниманието му би било привлечено и от това, че цветът на мантията не е точно черен, а по-скоро индиговосин – каквото е нощното небе, или морето, когато се лакоми за ценности и хора. А ако разполагаше с излишък от кураж и буквално се качеше на врата на младежа, щеше да види още по-интересни детайли.
Гледан от непосредствена близост, мъхнатият плащ добиваше някак зърнеста структура и ужасно наподобяваше небето нощем, а приликата се засилваше от факта, че около плещите на момчето имаше гъст пояс от бели точици. Бихте могли да видите в тях пърхут ... или звезди, зависи с какви очи гледате.
Лявата ръка на младежа почиваше върху сребърната дръжка на меч, а дясната едва удържаше веригата на голямо куче. По-късно ще кажем няколко думи и за него, сега само го споменаваме, за да предпазим евентуалния наблюдател от необмислени постъпки.
На три-четири метра от кучето, проснат в буйна трева, изпъстрена с цветове на самакитка, лежеше по очи млад мъж и стенеше неразбрано. В съгласие с героическите стереотипи, на една страна бе захвърлил лира, на другата – сопа, одве строшена, а устата му най-вероятно редяха проклятия към целия свят, но както казахме, това не можеше да се установи със сигурност, защото бе заровил лице в тревата.
- Какво има? – попита младежът и стегна веригата около дланта си. – Да не е умрял някой?
Легналият се сепна, вдигна се на лакти и изхлипа. С прашното си лице, озеленена брадичка и невиждащ поглед приличаше по-скоро на отхвърлен кандидат за морски пехотинец, а не на легендарен герой, какъвто беше.
- Евридика, Евридика, Евридика... – изплака той.
- Добре де, не съм глух – каза момчето, а кучето изръмжа, ядосано от воплите на морския пехотинец. – Ох, тук трябваше да „съжалявам”, нали?
Животното продължи да се звери и младежът беше принуден съвсем да скъси веригата му. Без да им обръща внимание, скърбящият човек бавно опъна ръцете си напред и отново се намери по очи долу. Това би следвало да се възприеме като намек и двамата да се разкарат, заедно с евентуалния наблюдател - но те не смятаха така.
- Тихо, Кер! – сгълча младежът питомеца си. - И докога смяташ да лежиш като пън? Казаха ми, че плачеш от цяла седмица.
- Евридика, Евридика, Евридика – чу се в краката му, леко приглушено, но достатъчно ясно.
- Евридика. Сещам се, да. Нещастен случай с влечуго, много тъжна работа. Млада и красива, женена за твърде кратко. Съпругът й, по мои спомени, е един от най-великите мъже, живяли някога: изучавал тайните науки в Египет, плавал с „Арго”, заглушил сирените, спомогнал да бъде надвит драконът-пазител на Руното, цар на киконите и решително най-добрият музикант на всички времена... тоест, нищо общо с ревльото, когото виждам пред себе си.
- Вв мм рр – абсолютно немузикално измуча вдовецът. Псето сякаш това и чакаше, за да заръмжи още по-силно.
- Какво?
- Остави ме на мира.
- А, само тая няма да стане – твърдо рече младежът. – Да не мислиш, че на Кер му доставя удоволствие да се разхожда из Горния свят? Измъкнах го специално за да те надуши, и би трябвало да си поласкан от това. В крайна сметка, ти си вторият човек, заради когото напуска поста си.
- Трогнат съм. А сега ще се махнете ли по дяволите оттука?
Именуемия Кер общо взето изглеждаше като куче от молоска порода, но ако евентуалният наблюдател не е в час с кинологията и гледа отдалеко. В един ощетен откъм измерения свят, какъвто е нашият, създание, идващо от деветизмерно място, може да се материализира само частично – и тъкмо това недовършено въплътяване бе ужасило до смърт цар Евристей не много отдавна. Честно казано, то беше доста по-плашещо от истинския облик на стражевия пес в Преизподнята.
При всяко движение на кучето тялото му сякаш се разпадаше на съставни части, които очертаваха в пространството забавен каданс – например тупване на петдесетина крака, изплезване на десет езика или помахване с шест опашки, а най-странна гледка представляваше главата: дори незабележимите движения на песа я утрояваха, а всяка от тези три глави на свой ред се умножаваше многократно.
Водачът му нямаше такива проблеми. Той трябваше да прибира души във всички светове и при всякакви условия, ето защо на дневна светлина не беше по-различен, отколкото когато се намираше в стихията си. Единствената му особеност – вече сте се досетили – бяха черните крила, закриващи гърба чак до глезените.
- Хайде стига, не исках да те обидя – подзе той. - Знам какво ти е и...
- Ти си шибан бог на смъртта – изгъгна мъжът. - За тъгата очевидно си наясно, но какво би могъл да знаеш за любовта?
- Много работи, много работи, даже и да не ти се вярва. Нима смяташ, че всички роднини бързат да отворят завещанието, и че всички сълзи са престорени? Така е – и не е така. Оплакваш своята Евридика, но помниш ли Алкестида? Хората винаги са ме изненадвали.
- Какво искаш от мен?
- Хъ! Дойдохме си на думата – свирна с режисирана изненада младокът. – Не го искам аз, а боговете и светът: ти трябва да пееш отново.
- Защо да го правя? – музикантът се изправи така рязко, че адския хрът отстъпи стреснато крачка-две. – Защо, след като песните ми не успяха да спасят Евридика? Убих я със собствената си глупост. Чуваш ли, крилат кучкар такъв, убих я лично аз, не скапаната змия! И ти искаш да пея за това?
- Не съм вярвал, че ще го кажа – въздъхна крилатият кучкар, - но когато се валяше в тревата, беше по-лесен за общуване. Седни, млъкни и слушай.
Героят се подчини, макар очите му да мятаха мълнии.
- На пръсти се броят хората, които са слизали в Хадес, и досега винаги е било заради жена. Прав си, не зная как ви омагьосват, но сте готови на всичко за тях. Някои го наричат любов. От друга страна, кентавърът Хирон, когото много уважавах, смяташе любовта за криворазбрана похот. Струва ми се, че никоя похот не би била достатъчна, за да накара човек да се спусне жив в мрака... но тук вече нямам думата. За така наречената любов обаче мога да говоря, и ти ще ме слушаш.
В началото майка ми – чернокрилата Нощ, почитана от самия Зевс, а преди това от Уран и Кронос, била самотна и единственото, което би могла да обича, била самата тя. После в самотата й се появил топлият вихър на Желанието, и тяхното единение породило едно сребърно яйце. Когато му дошло времето, от него се излюпил Ерос. Нощта и Желанието създали Любовта, и в това няма никаква поезия, защото е чиста истина. Ерос, наричан от посветените Фанет, задвижил кръговрата на Вселената... и го движи и в момента, за добро или лошо. Вселената има правила, които изключват някой да се шмугне в Царството на мъртвите, воден от каквото и да било друго освен изтеклото му време, и посрещан от каквото и да било друго, освен от милия Кер, който в такива случаи е самата благост. Ти наруши порядъка на нещата. Наруши го по-страшно и от Сизиф, дето ме беше оковал и не позволяваше на хората да умират, дори когато пясъкът в часовника им бе изтекъл. Знаеш какво е неговото наказание – видял си го долу. Как, смяташ, трябваше да накажат теб?
- Искаш да кажеш...
- Да, точно това искам да кажа. Херакъл, Тезей, Пиритой, Сизиф – всички си го получиха. Ти не би могъл да бъдеш изключение, даже в името на любовта. Защо поиска да измениш правилата и да изведеш нея, вместо да си отвориш вените и да я последваш?
- Можех да го направя. И все още мога – намръщи се мъжът. – Но не ми се струваше честно, че тя си отиде, без да е живяла.
- Е, мойрите не се лъжат така лесно. Всички останали го удариха на чувства, когато засвири, но нишката й вече беше скъсана – скъсана като ей тая струна. Съдбата, за разлика от инструмента ти, не подлежи на поправка.
- Тогава... Тогава излиза, че...
- Да – категорично и кратко потвърди младежът. – Сянката, плъзнала се назад при изхода, беше всичко, което така или иначе би получил. Спри да тъгуваш.
- Да спра? Всичко вече ми изглежда безсмислено... в някаква степен и скръбта.
- Зависи с какви очи го гледаш – насмешливо каза момчето. – Знаеш ли какво щях да направя аз на твое място? Бих използвал факта, че съм единственият понастоящем жив човек, слизал в Ереб, и бих разгърнал едни мистически учения, едни философски системи, гадания и посвещения, ум да ти зайде. Препоръчвам ти в тази връзка да запомниш онова, което споделих преди малко. Но най-вече – и то веднага, на момента – щях да завържа струната и да напиша химн за любовта, който да се запази вовеки.
- Вовеки?
- Ще ти кажа една тайна – сниши глас черногърбият. – Най-достойните сред потомците ти: музиканти, поети, писатели, ще пресъздават този химн отново и отново, докато под лъчите на слънцето има хора и те вярват в Любовта.
- Значи мъките ни няма да имат край?!
- Не мъките ви, глупако. Вашата легенда.
* * * * * * * * * *
Някои казват, че срещата се състояла при устието на една река в Тракия. Други поддържат, че мъжът и момчето се намерили при нос Тенар в Лакония, или дори край планината Аконитос в Мала Азия. Ние ще уточним само, че мястото е доста по на запад - в Теспротия, и наоколо няма никакви птици.
Древните твърдят, че пернатите бягали от серните изпарения, които излизали от входа към Тартар. Добре, нека е така. Евентуалният слушател, присъствал на първото изпълнение на „Химни за любовта”, знае, че птиците избягваха мястото от срам.
А певецът дори не беше оправил скъсаната струна на лирата си...
|
|