Другарят Берия
дата: 10-10-2011 @ 15:06:54 EEST
рубрика: литера-туря
Пролетта е най-хубавия сезон. Поне така казват. Сезонът на живота, сезонът, когато природата се събужда от тежкия зимен сън и разпръсква красотата си над изморения от студовете свят. През пролетта хората са уморени след дългите мрачни зимни дни, липсата на свежа храна и най-вече на динамичен живот.
Елхово е малко, но китно градче с история, простираща се отвъд представите за прочутото поделение на сухопътните сили (закрито отдавна, под давление на настоящата военна доктрина на България, носещо суперсекретното название “Оголен задник"), част от още по-прочутия по онези времена “Бермудски триъгълник", а именно Елхово, Грудово и Звездец. Второто населено място вече е преименувано и носи името Средец, като след промените и влиянието на една особена политическа сила в него превес вземат дълбоките гащи. Но да не излизаме встрани от темата.
Пролетта в Елхово е красива. Много красива. Докато сгушената в дупката между планините около нея София още не може да се отърси от студа и кишата, Елхово вече е разцъфнало, а пролетта шества безгрижно, напоявайки всичко с неповторимия си мирис. Именно през една такава пролет на деветдесетте години на миналия век с Краси Ватмана решихме да посетим родното му място. Ей така, да разнообразим малко и да се отърсим по-бързо от зимната сивота.
Речено-сторено. Влакът за Ямбол (т.нар. Диана — носещ май името на известната рок-банда от близкото минало Диана Експрес) за нула време (за българските стандарти) ни закара до крайната си дестинация, където на отделен коловоз ни чакаше “Марийката” - супербавния влак за Елхово, теглен от маневрен дизелов локомотив.
На гарата в Елхово ни чакаше весела компания, начело с Джако, брат му Стоян, Черкеза, Гошо Бомбата и други знайни и незнайни войни, ветерани от вечната война с вечния враг - Цар Алкохол. Въпреки, че цялата ни армия нямаше нито една спечелена битка, борбата продължаваше все по-ожесточено, макар че вече бяхме дали свидни жертви в лицето на Горския от София и още някои други, на които вече не помня имената (говоря само за починали пиянчуги, преминалия на другия "фронт" — дрогите — не ги броя, защото просто никога не съм имал афинитет към този начин на живот).
Купонът щеше да е този път в бара на Балтона — брутален метъл, наш човек, съдържател на единствената метъл-кръчма в малкото градче. Барът носеше безсмъртното име “Веселият Роджър”, което предполагаше слушане на много, ама много Running Wild по време на здравите запои. В кръчмата ни чакаше вече на три водки Светлин Попа. Разпопения бивш духовник беше един от заклетите генерали в борбата с огнената течност и всячески се мъчеше да унищожи де що има спиртно по света. От цялата тая работа всъщност за малко и той да си отиде, след като с над 100 километра в час и с над 5 промила пукница в кръвта решил да пробва здравината на столетен дъб, имал неблагоразумието да се изпречи на пътя му. След тази случка Цар Алкохол отдъхнал от един враг за цяла година и половина, докато пишман отецът се възстанови от почти на 100 процента натрошената си снага. Обаче едно било важно — черният дроб на завалията бил здрав и непокътнат, което го настървило още повече да воюва. За по-сигурно пък му взели и книжката доживот — оказало се, че това му е седми път да шофира в състояние, в което разчитал на помощ единствено от бившия си шеф. На три пъти бил с Москвич — от онези с двата кръгли фара отпред, дето са набори на повечето от днешните пенсионери, два пъти бил със Запорожец — култовото произведение на казаците от Запорожието, един път с мотор с кош (!) и последния, когато пробвал здравината на дъба — с Ауди 80, собственост на негов приятел, имал неблагоразумието да му повери движимата вещ, докато митарства из чужбина. Именно обаче западното возило спасило кожата на непрокопсаника със своите екстри. И така, всичко хубаво в този живот има край и в този случай краят бил на шофьорската кариера на отеца.
Случката обаче, тема на нашия разказ, се разигра доста преди Попа да цунка дебелото дърво, малко след историята, описана от мен в разказа ми “До Елхово и назад”. С отеца се подвизаваше едно лице, което приятелски прегърна Ватмана още щом го зърна на вратата. Светкавичната прегръдка и последвалата мазна пиянска целувка по бузата на Краси нямаше как да бъдат предотвратени, както и думите, изречени от вмирисаната на джибри уста на елемента:
— Обишм те уа, помнш ли как с играхме кат дца — след което последва едно несвързано “Еее, мама му дебааааа” и пияницата горко заплака, незнаейки дори той самия за какво точно ридае като на селско погребение. Едно време бившата ми класна ръководителка, да е жива и здрава, викаше, че нямало нищо по-жалко от пиян мъж, който плаче за незнайно какво. Не й вярвах, докато не се уверих с очите си.
— Краси, кой е това бе? — любопитството ми взе връх над разума.
— Малей, не питай... Това е Другаря Берия, мой съученик — хилейки се изшептя Краси и продължи — Ако знаеш как реве като магаре, все едно жив дългоух седи пред тебе.
Другарят Берия беше получил прякора си още през гимназиалните си години, когато на въпрос на учителя по история кой е ръководил обсадата на Плевен по време на Руско-турската освободителна война вдигнал ръка и непоколебимо отговорил:
— Лаврентий Павлович Берия, другарю учител! Заедно с Владимир Илич Ленин!
Даскала изтървал показалката и онемял пред всевишната мъдрост на ученика си. И може би станало по-добре, че изтървал учителското пособие, че току виж в пристъп на справедлив гняв срещу простотията и невежеството я запратил като копие към наситената с акъл тиква на средношколеца.
Та така, Другаря Берия някак си беше изкласил средното, даже го бяха приели и в Комсомола (всъщност такива като него бяха най-ценния капитал на тази “младежка” организация от онези години). С течение на годините обаче времената се бяха обърнали рязко и вследствие на това обръщане съименника на страховитата дясна ръка на Сталин беше останал за дълго и почти безнадеждно зад борда. Сега работеше на парче и вечерта втечняваше спечеленото в кръчмата на приятеля си Балтона.
Балтона беше пич и половина. Прякорът му идваше отново от ученическите години, когато в девети, десети и единадесети клас се носеха задължително униформи. Униформите включваха задължително и зимна връхна дреха, а именно шаячен тъмносин балтон, какъвто сега дори един уважаващ себе си клошар няма да облече. Да, ама тогава мърдане нямаше - ходиш като изпадналяк и това си е! Иначе - кеф ти Белене, кеф ти Ловеч, кеф ти Мирчо Спасов и Юлия Ръжгева... Все богат избор. Та Балтона си носел ученическия атрибут, обаче под него имало... ластични дънки, кубинки и фланелка на Bathory, добита по неведоми контрабандни канали направо от Щатите. Балтонът му бил почти до петите и никога не го събличал (оправдавал се, че му е студено, пък даскалите му вярвали, и без това мотивацията им да бачкат била сведена от нула до минус безкрайност). Обаче когато имало някъде купон, балтонът се събличал и тогава притежателят му лъсвал в целия си блясък, обиращ завистта на останалите присъстващи метъли.
Още с влизането ни с Ватмана и последвалата братска целувка от Другаря Берия, на масата веднага лъсна една бутилка Jack Daniel’s, литрова. Ръцете ми се изпотиха, Краси преглътна, а на Попа носа стана червен като домат и започна да мени цвета си от тъмночервено към розово и обратно. Черните ни дробове ужасено се свиха, предусещайки поредната инквизиция, която им готвим. Чашите вече бяха раздадени. Балтона много обичаше да пие под звуците на Slayer, както и впрочем всички от компанията.
— Пичове, добре дошли и наздраве! Само да предупредя, че към тоалетната има едно коварно стъпало и да внимавате като излизате (кенефа беше външен), че да няма контузени. — Балтона завърши тоста си и отпи блажено от кехлибарената течност, дошла в това малко кътче на Родината чак от Тенеси (или от много по-близо, например Катуница).
Откъдето и да беше, уискито определено ставаше. Молехме се само да няма метил, ако е менте, че тогава Оная с косата щеше да си има доста тежък работен ден (или работна нощ).
Не беше метил. Дори си беше много хубаво уискито. Балтона си знаеше работата — може някой и от Турция да му го е докарал, нали си беше гранична зона. Но най-хубавото е, че всъщност бутилките бяха три. От по литър. Така за има-няма час направихме главите, ама както пише по книгите. Дойде време да се изпикая в прословутия кенеф навън. За да се стигне да него, се слизаше по въпросното стъпало, за което така стриктно предупреди кръчмаря. Следваше метална врата, по-скоро ламаринена и закътано дворче, в дъното на което беше самия кенеф. От всичкото казано дотук от пияната ми глава се беше изпарило единствено предупреждението за опасното стъпалце. И така, кракът ми увисна във въздуха, след което спиртосаното ми тяло полетя към металната врата, на която направих доста успешен таран с глава. Таранът завърши с аркада, която не ми попречи да се изпикая.
Влизането обратно в кръчмата накара пияната компания да замръзне по местата си. Изведнъж всичко притихна. Явно видът ми е бил доста окаян, защото Балтона напълно сериозно каза:
— Добре ли си бе човек?
При тези думи Другарят Берия изригна сякаш от нищото:
— Мама вииии!!! Пребили са човекааа!!! Жан, идвай с мен!
Жан Котар беше роден с българското име Живко Коларов и като такъв беше успял да се докара до прокурор в окръжния съд. Заклет обожател на безсмъртния Франсоа Вийон, прякорът му беше паснал веднага като на луд тояга, макар героят на Вийон — прокурорът Жан Котар, да му е бил душманин. Но все пак е бил пияница. Какъвто си беше и Живко, пардон — Жан.
Та значи двамцата герои — Другарят Берия и Жан Котар, се извлякоха навън, за да търсят “мъчителите” ми, въпреки, че всъщност се бях появил от съвсем друга посока на външната врата. Ние седнахме да си допием. По някое време вече оклюмахме като припикани мушката и Балтона, с език, дебел като козунак, ни съобщи, че трябва да се хоризонтираме кой където намери, но не и в кръчмата. Ние с Джако, Ватмана, брата на Джако и още няколко хаймани. Отнякъде в пролетната нощ ехтяха викове “Талибанииии” и “На оръжие, братя”.
— Мале, Другаря Берия яко гризна джама! Не видяхте ли как газеше смоци — хилеше се здравата Джако, макар и самият той пиян до посиране.
Виковете затихнаха. Полека стигнахме и до къщата на Джакови, която се намираше до сградата на общината. Понеже беше захладняло доста, вече бяхме в малките часове на следващия ден, се прибрахме да си допием (циментираме) с няколко литра бира в стаята на Стоян, брата на Джако. Пуснахме музика, домакинът напълни чашите. Тогава в стаята влетя сякаш от нищото Попа.
— Елате бейй! Елате да гледате шоу беее! — завалията не знаеше къде се намира, обаче явно навън ставаше нещо, което си заслужава гледането.
Веднага наскачахме, по-скоро натъркаляхме един през друг. В нощната тишина звучеше току до нас мощен магарешки рев.
— Бързо бе, бързо! — Попа подтичваше, залитайки пред нас.
След няма и минута пристигнахме пред сградата на общината, срещу която беше и работното място на Жан Котар — съда. Гледката, която се разкри пред нас, няма да забравя никога, макар да бях доста зацапал свещите. Пред общината, насред светлината на няколкото мощни лампи, стоеше прав и както майка го е родила Другарят Берия. Ревеше като разгонено магаре и едновременно с това... си правеше чекия. Магарешкият рев беше прекъсван от време на време от по някоя мощна псувня, от която дори на коньовичарски гальотаджия ще му излязат мазоли на ушите. Жан Котар се беше скрил в сянката на едно дърво и само повтаряше:
— Кироо, Кироо (това беше рожденото име на Другаря Берия), какво правиш бе, да ти еба майката космата да ти еба бе! Малей, отиде ми на кино службицата, мамка му куца да ебааа!
Предвидливо напуснахме местопроизшествието, надушвайки отдалече полицията, която се появи след няма и пет-шест минути.
Сутринта беше болезнена. Бирата и уискито бяха се съединили помежду си, мушкайки мозъците ни с хиляди шишове, докато в устата ни серяха хиляди малки зелени човечета. Имах, чувството, че ако целуна някоя мадама с тази уста, ще ме съдят за убийство по непредпазливост. Както ближехме рани още по леглата, където се бяхме събудили на кучи кръст (сиреч един върху друг, само че на вале), в стаята влезе ... Жан Котар. Още фиркан до неузнаваемост, викна на Стоян:
— Налейте вино, нужен ми е цяр! За душата на добрия Жан Котар!
Вино нямаше, но виж, бира беше хартисала. И това оправи Жан, която снощи се беше измъкнал от полицейската клопка.
— Какво стана снощи бе? — излюбопитства Джако.
— Ебах го у Другаря Берия — викна Жан — от днеска тоя непрокопсаник вече е Киро Магарето! Да ме кара да му нося гащи в ареста! Утре целия град ще ме разнася! Добре, че снощи куките не ме познаха, че и без работа щях да остана!
Всъщност като се появила полицията, Жан Котар не издържал, ами излязъл от прикритието си и метнал Другаря Берия на гръб, досущ Вейдър Императора от “Завръщането на джедаите” и докато оня още с бастун в ръката сипел хули и ревял като разгонен катър, хукнали да бягат един върху друг. Жан беше як като бик (обаче и значително по-умен), та пребягал с огъващия се като каиш на гърба му Берия на няколко преки. На поредната пряка обаче се спънал, паднал, а Другаря Берия, както си е бил чистак гол, изхвръкнал като тапа и влязъл през витрината на едно денонощно кафе. Право вътре, при бармана и малкото останали посетители. Свидетели казват, че на мига спрял да реве като магаре, отърсил се от парчетата стъкло (които го били доста изпонарязали, но слава Богу, не фатално) и смутолевил:
— Извинете, сбърках...
На Жан това вече му дошло в повече и си обрал крушите начаса. Тъкмо спял обаче блажен пиянски сън, някъде към 6 сутринта му звъннал телефона. Обаждал се Другаря Берия:
— Живкооо, ела бе, донеси ми гащите бе, предател! — ридаел по телефона от районния арест несретника.
— Аз ще ти ги донеса, ама да знаеш, че вече не си никакъв Берия. Вече си Киро Магарето! — съвсем не на шега още неизтрезнял му се навикал Жан Котар.
— Добре бе, ако щеш и муле ме наречи, само ми донеси дрехите бе! — оня бил съгласен и на ебане, само и само да отърве поне малко срама, преди да дойдат оперативните да го разпитат за снощната му проява.
— Ще ти ги донеса и нито дума за мен! Че иначе няма кой да ти оправя бакиите! — Жан говорел от позицията на силния, но поучително.
Какво е станало после, не знам, защото след два дена си тръгнахме, но на следващото ходене до Елхово Другаря Берия вече се казваше Киро Магарето, а Добрият Жан Котар го бяха прекръстили на ... Жан Валжан. Нищо, че Виктор Юго не му беше от най-любимите писатели. Просто само един Жан Валжан може да носи на гръб гол мъж, правещ си чекия и едновременно с това ревящ като магаре в пролетната нощ...
Ех, Елхово... кога ли ще отида пак и какви ли ще ги надробим в барчето на Балтона... Никога никой не знае — неведоми са пътищата пиянски...
|
|