Лабиринтът на ужаса - част първа
дата: 04-04-2012 @ 10:48:08 EEST
рубрика: литера-туря
Много дълго се колебах дали да седна да напиша тези редове, но след всичко, което се случи, и което отне завинаги в неизвестното небитие моя скъп приятел, реших да предам на тези, които ще останат след мен това, което ме сполетя в онази зловеща нощ.
Преди време малкият ми син ми зададе въпроса колко стара е Вселената. Наистина днес децата се раждат с много повече въпроси от нас, когато бяхме малки. Отдавам го на по-висшето съзнание на душите, които непрекъснато се усъвършенстват и прераждат, докато постигнат съвършенство. Съвършенство, което един ден ще ги изправи срещу немислимото... И така, когато детето ми зададе този въпрос, аз машинално му отговорих това, което знаех и което бях чел (темата ме беше интересувала още от дете и бях прочел доста неща по въпроса). Около 4 милиарда години. Той ме погледна ококорен, знае да брои само до сто. Колко е това 4 милиарда? Четворка с девет нули отзад... На пръв поглед едно число. А всъщност време, което никой не може да си представи. Дали на Земята има скали или други останки, датиращи отпреди 4 милиарда години? Не мога да отговоря на този въпрос, но ме побиват тръпки, когато си помисля, че може да има и много, много по-стари...
Всичко започна с нездравото ми любопитство, довело до търсенето на една книга. Запален фен на метъл музиката, отричащ всичко комерсиално и пошло, макар и достигнал цели трийсет години, детето в мен още бушуваше и търсеше приключения. За разлика от доста улегналата си съпруга, аз седях пред компютъра до късно през нощта, въобще не отчитайки факта, че на другия ден ще се наложи да ставам рано за поредния труден работен ден. И така, прочитайки един сборник с разкази на ужаса, открих името на книга, която силно ме заинтригува. Името на книгата беше Некрономикон. Наричана най-страшната книга, създавана някога, както и Книгата на злото. В нея били вписани древни ритуали за отваряне на вратите към светове на същества, за които хората дори не подозират, че произхождат от пра-древното Небитие. Според историите, които прочетох, „Некрономикон” била написана преди повече от хиляда години от арабин, наречен "лудия арабин" Абдул ал-Хазред и носи оригиналното име "Ал-Азиф". Заглавието й "Некрономикон" означава „Поглед на закона на мъртвите” и идва от старогръцки език. Ал-Хазред, чието име е арабско, но на практика не означа нищо, почитал злите божества Ктхулу и Йог-Содот. Той обикалял руините на редица древни градове като Мемфис и Вавилон. Някъде в пустинята на Египет той открил градът Ирем, наричан още „безименния град”. Това бил градът, в който властвал Нярлатхотеп, който по-късно щял да стане един от най-могъщите фараони на Древен Египет под името Нефрен-Ка (отречен от историята поради безименния ужас, който хората изпитвали дори при споменаване на името му). Гложден от нездраво любопитство, на всяка цена поисках да разбера кой всъщност е бил Черния фараон, отречен от историята по-скоро от страх и ужас, отколкото от някакви други подбуди. Не след дълго търсенето ми се увенча с успех...
Джосер, наричан още Нетджерихет („тялото на боговете“) и по-късно Тосортос от гърците, е вторият и най-известен владетел на Древен Египет от III династия. Останал е в историята с първата в света стъпаловидна пирамида, изградена за негова гробница по идея на Имхотеп. Фараонът Джосер е амбициозен, решителен и успешен египетски владетел.
През последните дни на царуването на Джосер в Египет идва мъж, познат като Нефрен-Ка. Той бил могъщ магьосник, който кара враговете да полудеят или ги умъртвява само с една дума или поглед. Легендите разказват, че Нефрен-Ка е дошъл от древния град Ирем, Градът на Колоните, намиращ се в арабската пустиня. Същият този Ирем, където попаднал авторът на ужасяващата книга. Всеки, който знае за това място, го държи в тайна от страх и ужас. Нефрен-Ка впечатлява Джосер с мощта си и познанията в областта на окултното. По тази причина фараонът го провъзгласява за Везир, втори след Фараона в цялата територия на Египет. Нефрен-Ка съживява почитането на стар, зъл бог — Черният Фараон. Скоро Нефрен-Ка и Черният Фараон стават неделими в представите на хората. Днес вече никой не може да различи делата им. По-скоро култът е бил към самия Нярлатхотеп (Нефрен-Ка), самопровъзгласил се по-късно за фараон на Египет.
Фараонът Джосер умира от тежка болест и, както споменах по-горе, могъщият Нефрен-Ка се провъзгласява сам за фараон. В продължение на много години Черният Фараон се бори със синовете на Джосер за контрол над земите. Толкова могъща била силата му, че от синовете на предишния владетел не останало нищо. И така, Нефрен-Ка окончателно станал фараон на Египет и господар на хората.
Смята се, че сфинксът е всъщност репродукция на звяр, който е служил именно на него. Гласът на Черният Фараон се носел над Египет като черен вятър, който разрушавал по пътя си всичко. Нефрен-Ка построява Лабиринтът на Киш, място на тъмнина и отчаяние. Там той извършвал много от злите си магьоснически ритуали. След години герой, наречен Снофру, се изправя срещу Нефрен-Ка и с помощта на Изида и Баст разваля черната магия и убива фараона. Убива е силна дума, тъй като тези същества не могат да бъдат убити. Поне не и от човешка ръка. Снофру се изкачва на трона и връща старите ритуали към боговете обратно в Египет. Снофру изгражда пирамида, в която е затворена душата на Нефрен-Ка и пази земята от злата му магия. Първата пирамида се оказва недостатъчно здрава да задържи могъщия дух на Черния Фараон и се разрушава. Построена е втора със странни геометрични форми, изчислени от жреците, за да пазят затворени силите на Злото. Пирамидата удържа и тялото на Нефрен-Ка е заровено с проклятията на жреците. Построена е и трета пирамида, която да пази земята наоколо, в случай че Нефрен-Ка се завърне от мъртвите и опустоши Египет. Днес никой не знае местонахождението на тези пирамиди и опасенията на посветени са, че учени могат безпроблемно да попаднат на някоя от тях, без да знаят какво зло биха освободили от недрата й.
Фараонът Снофру заповядва да се заличят всички следи от Черния Фараон. Въпреки това, ритуалите по призоваването му остават и до ден днешен се използват за завръщането му. Впоследствие Хефрен (Хафра), син на Хеопс (Хуфу), син на Снофру, изпъжда тези сили далеч от земите на Египет. Поне досега...
Почитането на Черния Фараон се завръща отново по време на царуването на Царица Нитокрис. Нитокрис е царица на Древен Египет, последната владетелка от шеста династия и на целия период на Старото царство. Нейното име е намерено в "Истории" на Херодот и в трудовете на Манетон. Той отбелязва че, тя построила "трета пирамида" в Гиза, която обаче съвременните историци приписват на Микерин. Нитокрис не се споменава в нито един египетски надпис. Въпреки това тя се спряга за първата жена-владетел, позната на историята от началото й.
Царица Нитокрис освобождава входа на Лабиринта на Киш и получава много от знанията на Черния Фараон. Земата отново става царство на мрак и ужас. Тези, които почитат старите богове, са преследвани и живеят в страх.
Когато Нитокрис ражда син и му дава името Нефрен-Ка, народът въстава и я убива. Тялото й е заровено на тайно място, за да може никой поклонник на злото отново да върне ужаса и мрака...
И така, старият луд Ал-Хазред написал зловещата книга. Именно видяното в Черния град Ирем го провокирало да напише (всъщност книгата му е била "диктувана" от злите сили, заровени под пирамидите) „Некрономикон”, докато бил в Дамаск, където скоро умрял по необясними причини (както твърдят преданията, бил разкъсан от невиждан звяр). Както казах по-горе, оригиналното заглавие на книгата било „Ал Азиф”. Зловещата книга се появява редица произведения на ужаса, като е вдъхновявала авторите им със своята неизчерпаема черна мощ. Но малко са били хората, които наистина са чели за какво става дума с това мрачно произведение, което е човешко дотолкова, че е написано от човешка ръка. Книгата “Некрономикон” не успокоява читателя, казвайки му, че Вселената е безопасно и удобно място. В нея е написано, че ние сме само шепа прах в безбрежния и враждебен космос, в който се случват множество странни и често страховити неща...
В онези години чудото, наречено Интернет, още не беше добило сегашния си размах, но все пак имаше места, откъдето човек можеше да намери каквото търси. Напълно случайно попаднах в един канал за комуникация, където можеха да се споделят книги в електронен формат. Една вечер събрах смелост и написах името на зловещата книга в търсачката. Чаках... Нищо не се появи в продължение на повече от час. Явно никой не притежаваше копие от ужасния том. Загасих компютъра и си легнах, вече и без това беше минало полунощ, а на другия ден ме чакаше отговорна работа. През следващите два дена по една или друга причина не ползвах компютъра. Времето навън беше хубаво, последните напъни на лятото правеха есента още по-романтична и с моята благоверна съпруга избирахме разходките до късна вечер, обгърнати от приятната есенна хладина на вечерите. Още нямахме деца и можехме да си позволим този лукс. На втората вечер се прибрахме около два часа преди полунощ, вечеряхме набързо и легнахме уморени от топлия и динамичен ден. Към три часа през нощта необясним шум от другата стая ме събуди. Жена ми спеше кротко до мен. Тихичко станах, измъкнах се бос от стаята и затворих вратата, за да не се събуди. Отидох в другата стая и целия потръпнах от ужас. Компютърът, който не бях включвал от дни, сега работеше, сякаш невидима ръка беше натиснала копчето му. Екрана светеше, а шумът беше дошъл от индикацията за получено съобщение в същия канал, където търсих зловещата книга. Все още неотърсил се от ужаса, с тръпки, които пълзяха по гърба ми, взех кутията с цигари и седнах на креслото пред компютъра. Все пак любопитството ми беше по-силно от внезапно сковалия ме страх. С треперещи ръце запалих цигара и зачетох съобщението. Беше от непознат с псевдоним Ithaqua, написано на грамотен английски език. Лаконичното му съдържание ме уведомяваше, че въпросния потребител притежава копие от книгата на ужаса и ако все още продължавам да търся, просто да напиша желанието си в отговора. Машинално написах, че искам книгата. След няма и секунда прозорчето на свалящия се файл се показа на екрана, а след още няколко секунди изчезна, давайки индикация, че файлът е свален. Благодарих на Ithaqua за отзива на молбата ми, само че този потребител вече беше извън линия. Допуших цигарата и забравил за необикновеното пускане на компютъра, отидох отново да легна. На следващия ден отново ме чакаше работа...
Работният ден не се очертаваше натоварен. Имаше време и за лични контакти. Отворих си една от електронните пощи, която не бях отварял от най-малко три месеца. Имаше няколко съобщения от неизвестни податели, или както е модерно да се наричат сега "спам". Маркирах всичките, когато в очите ми се наби познато име. За малко щях да изтрия съобщение от един от най-добрите си приятели. Дидо. Дидо, с когото не се бях виждал и чувал от най-малко десет години, ме беше намерил. Помислих, че сънувам.
Когато се запознахме, Дидо беше още дете и учеше в училището, в което някога бях учил и аз. Все пак, разликата във възрастта ни не беше голяма - само шест години, но когато аз бях на 20, а той само на 14 тя беше все още осезаема. Почти веднага станахме приятели и до завършването му имахме незабравими мигове. С Дидо можеше да се говори на всякакви теми - беше природно интелигентен и се интересуваше от много неща. Най-вече от тези, от които се интересувах и аз. Особено увлечение и на двама ни беше окултното и свръхестественото. Именно с Дидо за пръв път споделих тръпката си от Книгата на злото, като и досега мога да опиша в детайли момента, когато по време на една екскурзия, организирана от неговия клас и в която имах удоволствието да участвам, двамата треперехме от ужас, шептейки имената, които бяхме прочели в произведенията на авторите, споменали Некрономикон в творбите си. Нярлатхотеп, Ктхулу, Йог Содот, Ямата на шаготите, Тсатогуа, Ксастур, мъртвата планета Йюггот, още по-черния и космически студен Шаггай...
Времето обаче летеше неусетно и дойде време Дидо са каже сбогом на училището. Макар и само шест години след моето завършване, времената се бяха променили доста голяма степен и на Дидо не му се наложи да ходи в задължителната по онова време казарма. Вместо това, интелигентният ми приятел спечели стипендия за обучение в елитен френски университет и ето че през есента го изпратихме на летището. Обещахме си да се чуваме и да си пишем, но вихъра на живота завъртя и двама ни и обещанията увиснаха в празнотата. И ето сега, без да си давам сметка за снощната загадка с внезапно включилия се компютър, получавах първото съобщение от моя приятел, изпратено на първия ми електронен адрес, който пазех по-скоро като скъп спомен от прохождането ми във виртуалния свят, отколкото като необходимост.
blondie: статията е в 4 части, тази е първата. интересни ли ще са ви останалите 3?
|
|