Лабиринтът на ужаса - част втора
дата: 16-04-2012 @ 13:44:08 EEST
рубрика: литера-туря
Заех се с работа и оставих писмото на Дидо за края на работния ден. Исках да му обърна вниманието, което заслужаваше, а не да го прочета наред с останалата кореспонденция, която съдържаше голям брой маловажни писания.
Когато моментът дойде, си сипах едно кафе, отпуснах се удобно на стола и отворих писмото на Дидо...
"Скъпи приятелю — започваше стария ми приятел — изминаха цели дванадесет години, откакто се видяхме за последно с теб на летището. Честно да ти кажа, тогава нямах ни най-малката идея накъде съм тръгнал и най-вече защо. Когато пристигнах тук, усетих огромната празнота, породена от липсата на приятелите, с които минаваха безгрижно дните ми. Ето защо още в първите месеци се заех усилено да усъвършенствам езика, който знаех, но все пак не на нивото, което щеше да ми позволи да чета книги. Както може би се досещаш, тук книги на български няма, така че след около половин година къртовски труд, вече бях готов да прочета първата книга на езика на безсмъртния Вийон. Отидох в библиотеката на университета, където учех. Сградата беше много стара — имах чувството, че влизам в някое абатство, излязло изпод перото на Умберто Еко, а от всеки тъмен ъгъл очаквах да изскочи я Убертино от Казале, я зловещия инквизитор Бернардо Ги, я страшния сляп монах, който забраняваше на останалите да се смеят... Всъщност на мен никак не ми беше до смях. Исках да намеря нещо, което да заинтригува любопитството ми, а не някой булеварден роман. Така стигнах до последната лавица с прашни книги. На най-горния ред бяха подредени грижливо томове, които стояха там сякаш цяла вечност. Като пълен новобранец, въобще не видях стълбата, която се приплъзваше по етажерката и позволяваше достъп до най-горните редове. Полека стъпих на най-долния рафт и отпуснах тежестта върху качения там крак. Изведнъж нещо изтрака, кракът ми се отплесна надолу, а аз с усилия се задържах, за да не връхлетя върху съседната етажерка. Не че за такова нещо щяха да ме накажат, но не исках още с първото влизане с този своеобразен храм да ме помислят за пълен кретен. Още невдигнал поглед от залитането, усетих как етажерката, за която се държа, се плъзга към дясната ми страна..."
Тук станах, за да си сипя вода. Ставаше все по-интересно. Виждах Дидо вече като мъж, а не като онова момче, което със сълзи на очи не искаше да ме пусне от прегръдките си на входа на аерогарата преди дванадесет години. Отново се настаних на стола си. Навън беше слънчево и топло, така че отворих прозореца, за да влиза вътре свежия пролетен въздух. Вече бяхме преминали към лятно часово време, така че щеше да се стъмни късно. А и вкъщи никой не ме чакаше — съпругата ми беше отишла да помогне на майка си, която живееше извън града. Дидо продължаваше все така интригуващо.
"Това, което се откри зад прашната етажерка, надмина и най-смелите ми очаквания. По състоянието на помещението отзад прецених, че там не е стъпвал човешки крак от много, може би поне двеста или триста години време. Със сигурност възстарият иконом на библиотеката не знаеше за съществуването на такова пространство. Тъй като библиотеката на места беше оскъдно осветена, на входа имаше джобни фенерчета, с които студентите си помагаха в търсенето на необходимата литература. Аз предвидливо си бях взел едно, така че, макар и неуверено, полека влязох в тъмната и прашна стая, в която застоялия въздух си правеше компания с вековните паяжини, предавани и надстроявани от поколение на поколение паяци. Всъщност в помещението имаше само две етажерки, но за сметка на това томовете там нямаха цена. Краката ми се подкосиха, когато видях книги като Liber Ivonis, написана още по времето на Хиперборея, Cultes des Goules на граф Д'Арлет, Пнакотическите ръкописи, за които си бяхме говорили през онези страховити нощи и за които мислехме, че са плод на развинтеното въображение на писателите на ужаса, и какво ли още не. Как исках в този момент и ти да си тук, за да се насладим докрай на това неоценимо богатство, което сякаш само ме намери в тази стара и прашна сграда. Както може би се досещаш, упорито започнах да търся безценния том на Ал-Азиф, страшния Некрономикон. Тръпки лазеха по цялото ми тяло, докато осветявах с фенерчето непипаните от стотици години рафтове. За мое най-голямо разочарование нямаше и следа от Некрономикон. Все пак, казах си, е резонно да няма нито едно копие — все пак университетът не беше от най-големите, библиотеката му също, а копията от страховитата книга бяха твърде редки.
Тъй като всеки, взел книга от библиотеката, се записваше сам в една книга на входа, внимателно измъкнах томчето на книгата на Ейбон от Хиперборея, изтупах го хубаво от прахта и излязох от прашната стая. Дробовете ми се изпълниха със що годе свежия въздух на останалата част от библиотеката. Полека наместих етажерката, която всъщност беше вратата към тайника, на мястото й, след което се запътих към изхода. Записах книгата като булевардно криминале — нямах желание никой да открива това богатство в дъното на библиотеката, защото най-малкото можех да загубя завинаги достъп до прашните, но ценни книги, които спяха там сякаш цяла вечност.
Още с прибирането в тясната стая, която обитавах (стаята ми е част от тристаен апартамент и в него се помещаваме трима студенти), ме обзе неясна тревога. Внимателно оставих книгата на масата. Дори не я бях разгръщал. Тук започна приключението ми в ужаса на прадревна Хиперборея. Когато отидох да се измия, връщайки се, намерих книгата, разгърната почти по средата. Зачитайки сякаш насила редовете, се пренесох в един свят отпреди стотици хиляди, може би дори милиони години. Видях невиждан прогрес, какъвто дори сега нашата напреднала раса не е в състояние дори да си представи. Видях и невиждани катаклизми, породени от внезапната промяна на земните полюси. Както може би знаеш, Хиперборея е съществувала отвъд днешния полярен кръг. Само че по времето, когато е писана тази книга, в Хиперборея е била вечна пролет и студът е бил нещо непознато. До момента, в който сковава целия континент в невиждан и страшен студ. Според Ейбон това е станало за по-малко от половин денонощие. Колкото и да е била развита тази раса, не е могла да устои на природния гняв. За по-малко от денонощие милиони хиперборейци са намерили смъртта си в лапите на арктическия студ, а като допълнително бедствие природата им стоварила мощни земетресения и невиждани бури. Не помогнали дори заклинанията на могъщия Ейбон, който се изправил срещу стихията...
Имам толкова много да ти разказвам. Всъщност може би се чудиш откъде се сетих за теб. Както по-горе ти казах, не съм спирал да мисля за нашето славно минало, когато бяхме още деца. Толкова много съм научил от теб, сега мисля да ти се издължа и да ти предам това, на което се научих аз, четейки тези прокълнати според много хора томове, незабелязан от никого в онази мрачна стая. Но нека продължа с това как се сетих за теб. Снощи, лягайки си, спрях компютъра си, изпих едно малко уиски и се пренесох във владенията на Морфей. Може би беше някъде към 2 часа през нощта, когато навън някой счупи бутилка, чуха се викове, а компютъра изпука и се включи. Сам, без дори да съм го пипал. Като че ли онези пиянски гласове от долу изрекоха някакви странни слова, които накараха машината да светне сама. Уплаших се не на шега, бях чел една книга, изучаваща в детайли ликантропията и никак не ми беше до веселба. Седнах веднага в леглото. Компютърът беше като полудял — отваряше и инсталираше сам някакви програми, когато изведнъж се укроти, свързан в някакъв канал. Реших, че съм пипнал доста сериозен компютърен вирус и посегнах да спра достъпа до интернет — така щях да предпазя и себе си, и до голяма степен приятелите си, с които комуникирах. Тъкмо протегнах ръката си към копчето, когато видях познато от миналото ни име. Това беше твоят псевдоним, с който се подписваше, когато изпращаше писма по електронната си поща. Когато натиснах бутона върху името, се появи статуса. В момента от този псевдоним се теглеше файл, който носеше името... Некрономикон. Със сигурност това беше книгата, която търсех толкова много години! Тъкмо реших да пиша лично съобщение, когато и подателя, и получателя с твоя псевдоним изчезнаха от канала. Ето защо, разсънен от тази случка, седнах и написах това писмо с огромната молба, когато го прочетеш да ми се обадиш и да ми кажеш дали това снощи в този канал си бил ти. Нещо ми говори, че съм на прав път, но все пак се надявам на бързия ти отговор.
Горещо те прегръщам, приятелю, и се надявам, че скоро отново ще можем да се видим след толкова дългата ни раздяла.
Твой Дидо, Лимож, Франция"
Дълбоко развълнуван от писмото на приятеля ми, просто нямах сили да напиша изчерпателен отговор. По-скоро щях да му се обадя на следващия ден. Вдигнах очи от монитора и с огромна изненада установих, че навън е тъмно. Толкова тъмно, че тъмнината като че ли заглушаваше светлината от лампите в офиса. Погледнах часовника — наистина беше девет без петнадесет, но по това време по принцип още не се беше стъмнило докрай. Сега осъзнах, че отвън не се чуват никакви шумове, което беше необичайно за този час от денонощието и за този район на столичния град. Студена пот залепи ризата на гърба ми. Паникьосан станах и отидох до прозореца. Навън сякаш нямаше нищо. Показах главата си навън. Лепкав студ обхвана косата ми, а тръпките по гърба ми започнаха още по-силно да пъплят. Всичкото, което можах да чуя отвън, беше някакъв зловещ шепот на непознат за мен език, който не приличаше на нито един от човешките езици. Думите звучаха сякаш произнесени от устата на огромна змия, със съскащи и хъхрещи звуци. От всичкото, което можах да чуя, разбра само една дума, която утре щях да спомена в контакта си с Дидо. Думата беше "рлиех" или поне така чух аз. Изпитах неудържимо желание да избягам от този ад. Дръпнах се от прозореца и излязох в коридора. Навън в целия си блясък светеше столичния град — това ме накара да се усмихна и да се укоря, че прекарвам по толкова време в офиса, а после до късно клеча пред компютъра, което ми даваше минимално време за почивка. И ето че безсънието си казваше думата с кошмарните халюцинации. Станах, взех сакото си, угасих светлините и заключих офиса.
По това време на денонощието трамваите вече бяха полупразни. За късмет моя номер трамвай пристигна тъкмо когато бях дошъл на спирката. Качих се и седнах най-отзад. Скоро умората си каза думата и задрямах. Някъде на половината път трамвая спря. Бяхме в един от тунелите, които минаваха под кръстовищата в тази част на града. Тъкмо щях да се отпусна наново, когато една от вратите се отвори с трясък и в трамвая влезе невероятно уродлив човек. Беше облечен като скитник — дрипав мазен шлифер с неопределен цвят, отдолу парцал, който някога е бил пуловер, на краката прокъсани обувки. Това, което беше най-кошмарното в него, беше лицето му. Това лице, което няма да забравя докато съм жив. Цялото беше покрито с кървави струпеи, очите имаха странна гротескна форма, носът все едно беше отрязан със сатър наполовина, долната устна беше надута ненормално и покрита с отвратителни образувания. Остра миризма на нещо като сяра се носеше от скитника, който за мой ужас се насочи право към мен. Страшните му, сякаш напълно черни очи, гледаха право в моите, което ме накара да стоя като хипнотизиран. Единственото, което успях да направя, беше да се дръпна колкото се може назад към стъклото, когато уродливия скитник се надвеси над мен и с глас, излизащ като че ли от заровен от години ковчег, промълви нещо като "Пхнглуи мглвнафх Ктулху Рльех вгахнагл фхтагн". Целия настръхнах, нямайки повече накъде да отстъпя, когато кошмарния човек се обърна и със същия трясък отвори вратата, след което сякаш се разтвори в мрака. Веднага отворих едно от горните прозорчета, за да го проследя, но не — наистина беше изчезнал. Как беше възможно това? Халюцинирах ли от преумора? И дали след тези неща, които ми се случиха през днешния ден, ще мога да заспя? Задавайки си хиляди въпроси, се прибрах у дома. Дори не посмях да докосна компютъра. Вътре беше онази книга, с която сякаш дойдоха и всички тези ужасни видения. Книгата, която беше намерила и самия Дидо. За тези неща щях да мисля утре, просто днешния ден ми беше дошъл в повече. Отидох в банята, взех един душ, след което с надежда за здрав сън се отпуснах на мекото легло. Утрешния ден щеше да бъде също толкова труден и може би още по-интригуващ. Все пак трябваше да пиша или да се обадя на стария си приятел.
|
|