Лабиринтът на ужаса - част трета
дата: 19-04-2012 @ 23:47:22 EEST
рубрика: литера-туря
През нощта спах лошо. Ужасния скитник идваше постоянно в съня ми, пренасях се в прадревни земи, в които наред с хората царуваха странни същества, дошли от далечни светове.
Все едно се бях откъснал от земната действителност и за една нощ обиколих толкова много места, колкото човек не може да обиколи за цял живот. Сънувах Дидо, който четеше огромни гримоари, а след това извършваше мрачни ритуали в полумрака на малката си стаичка, макар че в действителност той никога не е бил такъв човек. Сън след сън и сутринта почука на вратата ми.
Събудих се толкова уморен, колкото и легнах. Предвидливо бях свършил много работа предния ден, защото шестото чувство ми подсказваше какво ще стане след като прочета писмото на приятеля си.
Отидох в офиса най-рано от всички. Колегите направо се шашнаха, като ме видяха там — бяха ме оставили предишния ден, а сега ме намираха отново там. Все едно бях спал на работното си място. Което на теория не беше далеч от истината. Отново прочетох писмото на Дидо и запретнах ръкави. Прецених, че един телефонен разговор с Франция не би се отразил добре на финансите на фирмата, където работех, което неминуемо щеше да рефлектира върху месечното ми възнаграждение. Нали затова бяха създадени електронните пощи. Запасих се с вода, малко солени бисквити и започнах…
"Здравей, Дидо! — започнах да пиша трескаво — Просто нямам думи колко се радвам да получа вест от теб след толкова много години. Всъщност аз веднъж те потърсих по телефона у вас, но по причини, които не ми е работа да знам, баща ти беше много делови с мен и не пожела да даде никакви твои координати. И точно когато си мислех, че живота ни е запратил окончателно в различни посоки, получих това твое писмо. Няма да се отпускам да те питам за нещата от живота, как си, какво правиш, а по-скоро ще наблегна на нещата, които интересуват и двама ни. Още съм настръхнал, когато прочетох за тайника в университетската библиотека. Но повече ме кара да настръхна събуждането ти от онази нощ. Дидо, аз се събудих по времето, когато ти си видял компютъра си включен. Най-странното е, че аз също го намерих в напълно активно състояние, макар че не бях го стартирал с дни. Още по-странно е посещението ти в онзи канал, откъдето свалих Некрономикон. Явно някой или нещо е искало да ни свърже именно в този момент. Тръпки ме побиват, като се замисля, че може би разрових твърде дълбоко. Дидо, това е същия Некрономикон, който търсихме толкова дълго с теб и който ти не си намерил дори в тайника на библиотеката. Копието е направено на скенер и явно оригиналът е бил много стар. Скенерът е пресъздал и цвета на оригиналната хартия — пожълтяла и излязла сякаш изпод скръстените мъртвешки ръце на стар магьосник. Още не съм посмял да я пипна. Отворих само началото и веднага го затворих. Започваше с историята на Великите Древни, за които с теб сме си говорили толкова много, а знаем за тях толкова малко... Дидо, изпращам ти книгата по електронната поща. Приеми това като своеобразен подарък след толкова дългата ни раздяла. Предполагам вече си се разделил с университета, но дори и да си започнал работа, все пак на този етап комуникациите по телефон ще бъдат ненужен разход и за двама ни, така че ти предлагам да контактуваме чрез електронните си адреси. Именно тук ще ме уведомиш и кога пристигаш на родна земя, за да можем най-после и да се видим.
Ако случайно прочетеш част или цялата книга, която ти пращам, моля те, напиши ми отзиви непременно! Знаеш, че ми е слабост. И ми прости за страха, който ми пречи дори да прочета и един ред от нея.
До скоро!"
След като натиснах копчето, за да изпратя писмото на Дидо, се "изключих" от това, в което сам се бях вкарал, след което се заех с ежедневните ми задачи. Тези дни щях да пътувам всяка вечер до майката на съпругата ми, за да помогна и аз в това, в което благоверната ми се беше наела от грижа към родителя си. През нощта спах удивително добре — дали защото бях сред любими хора или защото просто се бях отърсил от странностите от последните вечери. Следващите два дена минаха неусетно. Работата особено в края на седмицата се увеличаваше, за да стигне апогея си в последния работен ден. За сметка на това той минаваше много бързо и още по светло вече пътувах към апартамента си в столичния град. Съпругата ми щеше да остане за почивните дни при майка си, за да довърши работата, която бяхме започнали. Прибирайки се, седнах да изпия една бира с приятели в кафенето пред блока — времето беше чудесно и не ми даваше сърце да загърбя топлото слънце и да се прибера в панелната кутийка.
След като се прибрах, взех душ и седнах на компютъра. Щях да си направя вечеря по-късно, и без това на другия ден нямаше за къде да ставам рано. Изчаках машината да зареди, след което отворих интернета. Първото, което исках да проверя (не бях правил умишлено, въпреки неустоимото желание през тези два работни дена), беше електронната поща, на която получих писмото си от Дидо. Интернет връзката беше бърза и отвори страницата за по-малко от секунда. Шестото ми чувство отново не бе излъгало. Отговорът от Дидо беше пристигнал още на предния ден. Това, което ме озадачи обаче, беше приоритета на съобщението. За разлика от останалите, това носеше приоритет спешно. Реших, че първо трябва да седна да вечерям, преди да се впускам отново в дебрите на непознатото със стария си приятел. За миг бях огладнял така, все едно не бях ял от дни. Любопитството ми все пак надделя и заедно с вечерята седнах обратно пред компютъра. Там вече имаше ОЩЕ ЕДНО съобщение от Дидо, изпратено преди малко. И отново маркирано със същия приоритет. Този път не се сдържах и отворих второто писмо. В него пишеше само това:
"Прочете ли писмото ми от вчера? Моля те, ЗАКЛЕВАМ ТЕ, дай знак ако си там, а ако не си го прочел, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО го направи! Нещата са много по-страшни, отколкото сме си мислели някога!
Твой Дидо"
Това вече окончателно уби в мен връхлетелия ме само преди минути глад. Оставих чинията на масата и седнах обратно пред компютъра. Отворих писмото на Дидо от вчера. Беше написано всъщност в малките часове на вчерашния ден.
"Здравей отново, скъпи приятелю! Първо искам да ти благодаря за книгата, която ми изпрати. Прочетох твоето послание и наистина се замислих как е станало така, че едва ли не по телепатичен път да се събудим и двамата по едно и също време. Както ти казах, видях, че теглиш тази книга. Всъщност тогава не знаех дали е книга наистина. Когато получих писмото ти още вчера сутринта, веднага го прочетох с интерес. Реших да проверя как така е станало общото ни събуждане. Може би не съм ти казвал, за което ти се извинявам, че аз не завърших образованието, за което се записах от още на родна земя. Във Франция ме погълнаха компютрите и бързо се прехвърлих по специалност, която щеше да отвори света на Матрицата пред мен. Попивах жадно всичко, което достопочтените ми преподаватели предаваха и ето сега мога да твърдя за себе си, че съм своего рода Бог в своята област. Имам удоволствието да работя от вкъщи и да отделям повече внимание на себе си и приятелката ми Рени, която в момента кара стажа си в родната ни държава. Колкото и странно да е, бедната ни Родина предлага повече шансове в нейната специалност, ако не за работа, поне за стаж, отколкото огромната и богата Франция.
Както вече ти казах, разрових всичко от онази злокобна нощ, когато сме се събудили по едно и също време. Помня все едно е пред очите ми псевдонима на този, който ти подаде книгата. Ithaqua. Поговорих с някои от пазителите на канала и разбрах, че това лице е влизало само един-единствен път там и това е било в нощта, когато ти си получил книгата. Приятелю, името на това НЕЩО е зловещо — под това име е известен още злия дух, от когото индианците в Северна Америка треперят посред нощ. Уиндиго. Сега можеш да ме помислиш за луд, като твърдя, че някакъв зъл дух е влязъл в Интернет, за да изпрати книгата, която ти толкова време търсиш. Но това е само върхът на айсберга.
Приятелю, след като отворих файла на тази толкова чакана от мен книга, ми направиха впечатление страниците. По-точно качеството, с което тази книга бе сканирана. Имам чувството, че ако отпечатам една от тези страници, тя ще излезе със същото старинно качество, също като оригинала. Поисках да разбера къде може да е сканирана тази книга. И тук идва най-интересното, а може би и зловещо. Тази книга, скъпи приятелю, не е сканирана на НИТО ЕДИН произведен на тази планета скенер! Претърсих прекалено много, но отвсякъде достигах до този извод. Дори мои приятели отвъд океана потвърдиха моите догадки. Интригата се завърза съвсем, когато през деня на вратата се позвъни. Един от съквартирантите ми, момче от Швеция, отвори. Не чух какво си говори с този, който позвъни, но по тропота и леката паника в гласа му, разбрах, че неканения гост е вече в апартамента. Тъкмо понечих да отворя вратата си, когато се озовах лице в лице с един господин. Лицето му, приятелю, ах, това лице, което никога няма да забравя. Очите му прогаряха всичко, което попаднеше под погледа им, имам чувството, че цветята в коридора бяха посъхнали от вида му. Ако някога някой ми беше казвал, че през живота си ще срещна жив дявол, може би асоциацията, която щях да направя, е именно с този господин. Въпреки вида си, човекът ми се представи любезно и показа карта от специалните служби на френската полиция. Попита ме дали може да влезе — това бяха протоколни въпроси, естествено беше, че ще го поканя вътре. Щом гостът се настани вътре, го попитах любезно какъв е поводът на посещението му и интересът към моята скромна особа. Господинът отпи от водата, която му бях дал, след което ми обясни, че от моят компютър е имало опит за проникване в секретен компютър на канадските тайни служби. Тъй като бях търсил това, за което ти казах, на всевъзможни места, предположих, че може да съм се опитал да вляза в някой сайт, който не е бил за външни хора, но опит да проникна в компютър така и не съм правил. Обясних на господина, че явно има грешка, а той загадъчно ми каза ... да внимавам с книгите, които чета, защото не всички били за всеки. Освен това спомена, че съм сложен на проследяване и всеки мой нов опит за проникване щял да бъде наказан сурово според законите на френската държава. След това господинът се обърна, кимна хладно за довиждане и затвори вратата зад себе си. Останах в недоумение. Какво се случваше, защо беше този неочакван интерес към мен? Дали не заради книгата, която толкова много исках? Та аз изнесох и прочетох десетки томове, които някога (а може би и сега) са били забранени, а към мен нямаше никакъв интерес. Нещо ставаше и трябваше бързо да разбера какво. Сега вече започнах да чета тази толкова търсена от двама ни книга. Наистина, копието беше на английски, но доколкото знам, в света са останали само няколко копия на латински и на английски. Оригиналът на арабски е изчезнал и никой не знае къде е, както и авторът му. Още от първата страница влязох в едно друго измерение на страха. Това, което бяхме учили някога в училище, стана на пух и прах в един кратък и зловещ миг. Приятелю, и аз, и ти, сме учили, че Вселената е на поне четири милиарда години. Оттук започна всичко. Според създанията, за които книгата е написана, Вселената е много, ама много по-стара, и тези същества живеят в нея още от самото й създаване. Никой не може да каже кога е било то, нито къде е бил родния им дом. Знам само, че тези същества са живели със своите богове, които са били най-могъщите създания на всички светове. О, казах всички светове? Прости ми, отидох твърде далеч. Казах, че Вселената е много по-стара от това, на което са ни учили. Освен това, скъпи приятелю, тя има безброй, повече от стотици милиарди разклонения, всяко от което се развива в свое време и свои светове. В момента аз и ти си пишем тук, в нашия свят, докато по същото време в друг, паралелен на нашия свят, двамата можем да воюваме един срещу друг, да бъдем баща и син, дори мъж и жена. Това предполагам, не те учудва толкова много, предвид познанията ти, за които знам още от детските си години, но най-зловещото е, че тези създания могат да пътуват във всички тези измерения. Казвам могат, а правилното е могли са да пътуват. Хиперборея, за която пише зловещия Ейбон, не е била на нашата планета. По-точно била е, но не в това измерение. Тя е паралелен свят на нашия, както и Винланд, Му, Лемурия и всички други предишни цивилизации. Преди много милиарди години тези същества се опълчили на могъщите Външни богове. Тези богове носели имената Азатот, Йог-Содот, Шуб-Нигурат, Нярлатхотеп, Тулзча, Даолот и Абхот. Това са истинските господари на всички вселени. Толкова са стари, че никой не знае откъде и как идват. За последно техен дом е станала тъмната като черен камък планета Йюггот, която ние познаваме като Плутон. Тези същества не са подвластни нито на космическия студ, нито на изпепеляващия зной на звездите. Посещавали са много слънца, както и светове, където не прониква никаква светлина.
След като подопечните им се опълчили срещу тях, начело с могъщия жрец Ктулху, Боговете ги наказали жестоко, като последната битка се разиграла именно на нашата Земя. Не можеш да си представиш мащаба на това, което се е случило, само искам да ти кажа, че Марианската падина и други подобни дълбочинни аномалии в океана са резултат именно на тази свирепа битка. Както може би се досещаш, Великите Древни били победени от прастарите богове и заточени в огромен по мащабите си каменен град, който се намира някъде точно в тези части на океана, за които споменах. Там никога не е стъпвал и няма да стъпи човешки крак. Налягането е толкова силно, че може да втечни метал без да се налага топлинна обработка. Градът, скъпи приятелю, се казва Рлиех...".
Това вече ми дойде много. Станах от компютъра, като не знаех къде да си намеря място. Толкова много неща за толкова малко време, а това беше самото начало... Навън вече беше тъмно, в нощта на късната майска пролет пееха птички и се чуваха гласчета на все още играещи деца. А мен ме чакаше още толкова много от един свят, от който единия от нас не щеше да се завърне никога...
|
|