Проходът
дата: 13-09-2012 @ 22:32:51 EEST
рубрика: литера-туря
Слънцето вече се бе издигнало в небето, огрявайки с горещите си лъчи синьото юлско утро над малкото градче, сгушено под голите склонове на западната част на Стара Планина. Повечето местни хора вече се бяха събудили — имаха жива стока, която не търпеше сънливи стопани. Детското гласче ме изтръгна от сладкия отпускарски сън, на който се наслаждавах от началото на летния месец.
— Тате, ставай, дядо ни чака! — влезе в стаята малкия ми син с неизменната електронна игра в ръка.
"О, да, дядо ни чака", помислих си, че ни чакаше път и му отговорих:
— Ей сега ставам, благодаря че ме събуди. — отвърнах на малкото съкровище и спуснах босите си крака на паркета.
Жена ми беше се събудила отдавна и сега навярно пиеше кафето си с някоя съседка на сладки приказки. Пътят до дядо, който всъщност ми беше тъст, не беше много, но включваше минаването през прохода Петрохан — злокобен и усоен проход, който често през зимата бива затварян поради екстремни метеорологични условия. Точно днес обаче проходът ми се струваше като спасение от убийствената жега, която се очертаваше още от сутринта. На билото на прохода беше с поне десет градуса под това, което термометърът показваше в по-ниското. За този ден прогнозата беше около 40 градуса, така че десет градуса надолу пак си бяха пещ, но не точно толкова убийствена. Малкият вече беше закусил. Аз хапнах набързо два залъка, качих му сака в колата, обадих се на жена ми че тръгваме, отворих портата и запалих двигателя. Едва сега в главата ми се върнаха онези сънища от снощи. Сънища на ужасите, така бих ги нарекъл, кофти изрезка от чернобял филм, в който нещо започваше да става, един по един всички заспиваха и започваха да се разтварят във въздуха, а аз се лутах безпомощен, гледайки през прозорците как всичко се топи пред очите ми, все едно Ланголиерите на Стивън Кинг са излезли от книгата и филма и са тръгнали да унищожават целия свят. Събудил съм се със стенания, които са уплашили сериозно благоверната ми. Шумът от двигателя на колата обаче бързо изгони мрачните мисли от снощи от главата ми, настъпих педала на газта и не след дълго потеглихме към суровия проход. Градчето, където живееше дядото, беше непосредствено след прохода, така че след като си направехме въртележката по острите и усойни завои, излизахме току пред портите на така обичания старец. Слава Богу, малкият човек нямаше автомобилна болест, така че не ни се налагаха тежки спирания и хигиенични пликчета по и без това опасния път.
Броях завоите преди самия проход. Още два... Един... Ето ни вече на финалната права и оттам се започваше. Пътят беше лош, неподдържан и колата често подскачаше от грубите неравности по завоите. Не познавах добре този проход, защото бях минавал през него само няколко пъти, а това всъщност ми беше първото каране сам през тази усоя. Някъде из завоите преди да качим билото отзад чух гласчето на малкия:
— Тате, пишка ми се!
Ех, че дете! Казах му да свърши тази работа преди да тръгнем, пътят и без това е само около 50 минути, обаче малкият човек отсече, че не му се ходи и толкоз. И ето сега, както винаги, правеше така, че да се наложи над родителя си.
— Имаме още към половин час, хайде издръж още малко. — опитах се да го ударя на молба, но думите ми бяха посрещнати на нож и със закани за подмокряне на гащите и тапицерията на колата, която на всичкото отгоре не беше наша, а на сестра ми. Нямаше начин — спряхме в една гориста отбивка, по-точно част от банкета на пътя в един ляв завой. Вкарах колата по-навътре, за да не изненадам неприятно някой по-неук водач на моторно превозно средство, оставих двигателя да работи и двамата със сина ми слязохме. Когато спираме на такива места, малкият човек държи винаги да е скрит някъде из храсти или дървета. Разбирам го, срам го е, но тук просто нямаше кой да ни види. Е хайде убеди го де! Закрачихме навътре из пущинака. От време на време се обръщах към колата — там си беше, в този края на България и особено в прохода надали някой щеше да посегне на немско комби средна класа втора ръка. Най-после малкия спря. Започна да си върши работата, заради която бяхме спрели. Аз също реших да се възползвам от тази възможност, след което се закопчахме и обърнахме назад. Закрачихме към колата. Още докато направих първите си крачки обратно обаче, в главата ми се завъртя тревожната мисъл, че нещо не е наред. Колата? Не, не беше свързано с колата. Нещо друго, но какво, по дяволите... О, Боже, ами да, то е пред очите ми! Тревата! Сякаш беше станала по-голяма, по-гъста и като че ли не бяхме минали по нея на идване. Колата си беше там, където я оставихме. Само че и около нея имаше буйна трева, която като че ли не беше там, когато слязох. Или пък се бърках, нервиран от прищевките и ината на малкия човек?
Качихме се в колата, поставихме коланите, аз погледнах в огледалото и дадох мигач. Излязохме отново на пътя през прохода. Минахме завоя. Какво ставаше, за Бога? Пътят беше все едно току-що бомбардиран, из процепите излизаха високи бурени, а насрещно движение на практика нямаше. Обзе ме някаква неописуема тревога, която реших да спестя на малкото човече отзад. На пътя излезе табела "Гинци". Гинци беше дълго село, разположено в нещо като ждрело. В него живееха предимно възрастни хора, а последния път като минах оттам вече бяха закрили и училището. Тъжната гледка бе разнообразена единствено от многобройните сергии, на които се продава превъзходно домашно овче кисело мляко и домашно овче сирене. А, да, забравих и меда. Прекрасния билков мед, който местните пчелари сами си правеха и продаваха пред къщите си.
Още с първите къщи на селото разбрах, че нещата са точно така, както си мислех. Нещо се беше объркало невероятно много, но какво, предстоеше да разберем с малкия човек, на когото очевидно хич не му пукаше за ставащото около нас. Къщите бяха полусрутени, тук-там по някоя здрава, но запусната и изоставена от много време. Нямаше нито хора, нито домашни животни. Стори ми се, че в далечината видях лисица, но с наближаването на колата дивото животно избяга обратно в гъсталака около пътя. Много от портите висяха от ръждясалите панти и зловещо скърцаха под напорите на прохладния вятър. А, да, вятърът. Времето също беше необичайно прохладно. Слънчево, но поне 15 градуса по-надолу от това, на което тръгнахме. И това ставаше на около 300 метра по-надолу от Петрохан! Взех цигарите и запалих, въпреки че бях решил да не го правя в чуждата кола. Но май това вече беше без значение предвид ставащото около нас. Сега важното беше да стигнем до градчето отвъд прохода. Все си мислех, че това по пътя е някакъв кошмар, лошо скалъпен от въображението ми, а жегата е накарала хората да стоят вкъщи. Да, но нали не беше жега? Главата ми щеше да се пръсне. Заобикаляйки бурени и пукнатини по пътя, особено по билото на прохода, което беше необичайно за това време на годината обгърнато в мъгла и доста студено, с час повече от предвиденото време стигнахме да малкия град. Положението там беше абсолютно същото като и в селото. Тук вече и на малкия му направи впечатление необичайната пустота на изоставения сякаш от векове град.
— Тате, защо няма никой по улиците? — с тревожно гласче ме попита малкото човече.
Врата на отдавна изоставен ресторант беше паднала и вътрешността на помещението зееше с черната си празнота.
— Тате, страх ме е, нещо не е както трябва. — продължи сина ми отзад.
— Знам, мило дете, недей да всяваш още повече паника, моля те — вече и аз бях достатъчно обезпокоен, а ледени тръпки вървяха по гърба ми въпреки сравнително топлото време.
— Ето я къщата на дядо, сега ще слезем и той ще ни посрещне — дори сам не си повярвах на думите, когато видях полусрутената масивна ограда и зеещата порта, показваща обрасъл с бурени запустял двор.
Спрях колата, оставих нарочно двигателя да работи, след което с малкия слязохме и влязохме в двора. Малкото ми момче се беше вкопчило в ръката ми както никога досега. Нито в къщата, нито наоколо нямаше живо пиле. Тишината беше злокобна и пуста. Тук в града вече нямаше дори и полъх на вятъра, който усетихме по-надолу в запустялото село.
Побутнах масивната врата на къщата. Както и очаквах, беше отворена.
— Дядо, дядо, тук сме вече, излез, дядо! — малкото човече оставаше непоправим оптимист.
Дядо разбира се не излезе. Вътре всичко беше потънало в паяжини и изоставено от много години. Дървената стълба към втория етаж беше изгнила и пропаднала. Влязохме в дневната, където малкия обичаше толкова много да си играе със сестрата на жена ми. О, да, жена ми! Бързо извадих мобилния телефон от джоба си. Както и очаквах, нямаше никакво покритие. По дяволите!
Вниманието ми бе привлечено от снимките на стената в дневната. Малкия се заигра с една отдавна счупена пластмасова играчка, която може би му беше принадлежала преди години. Бавно се приближих до снимките, които едвам се крепяха на стената, увиснали на старо, отдавна пожълтяло тиксо. На тях имаше непознати за мен хора. Вгледах се по-внимателно и о, Боже! Това бяха тъстът и жена му (тъста и тъщата бяха разведени и всеки след развода си беше направил ново семейство), но вече на преклонна възраст! Как беше възможно! Когато обаче видях другата снимка, направо краката ми се подкосиха. Приседнах на отдавна изтърбушеното изгнило канапе. На снимката беше сестрата на жена ми. Дотук добре. Само че по времето, когато тръгвахме за малкото градче през прохода, тя беше на двайсет години. А на тази снимка беше може би над 50. До нея седеше старица, а до тях — по-млада жена. Господи! Старицата беше жена ми, а младата жена — дъщеря ми, която беше пеленаче, когато тръгвахме! На останалите снимки вече имаше тотално непознати хора, старци, деца... Сълзите ми закапаха върху пожълтялата снимка. Какво беше станало! Явно в проклетия проход времето се беше изкривило и ни беше запратило далеч напред, когато вече човешката раса или бе изчезнала, или бе намерила друг дом някъде из Вселената, прогонена от собствения си технологичен напредък, който сега беше останал във владение на дивата природа. На прогнилия паянтов скрин имаше стар вестник, от който бяха останали почти само прокъсани няколко листа. Загледах се в датата на върха на единия лист. Това, което можах да прочета, ако не ме лъжеше зрението и насълзените ми очи, беше 2328 г. Повече от триста години напред! Значи тези хора на другите снимки бяха нашите пра-пра-правнуци... Тоест само на жена ми и дъщеря ми, ние не фигурирахме никъде в това зловещо измерение, в което ни беше запратила пространствено-времевата аномалия. Впрочем синът ми го имаше — най-старата снимка беше негова бебешка. Взех я, притиснах я до сърцето си и отново заплаках горчиво. Сега най-вероятно с малкото ми съкровище бяхме единствените живи човешки същества на забравената и запустяла планета! Хванах обърканото разплакано дете за ръката, обърнах се и излязохме от злокобната стара къща, в която някога сме били винаги добре дошли. Благодарих на себе си, че бях сипал достатъчно гориво в колата, за да имаме да се върнем по обратния път. Щях отново да търся мястото сред тревите, за да мога евентуално да направя така, че да се върнем обратно в нашето време, при любимите хора. Този път карах бързо, не жалех колата, която подскачаше по напукания път. Наклонът на прохода беше спасил асфалта от разрушаване, тъй като водата имаше накъде да бяга при дъжд. При други обстоятелства може би вече нямаше да има път. Скоро стигнахме мястото, където се случи всичко това. Слязохме с малкия, който трепереше от страх. Отидохме отново до онези храсталаци, в които се облекчихме по-рано, върнахме се обратно и... нищо не се случи. Вече напълно отчаян, запалих колата и потеглихме към къщата ни със свито сърце. Малкия мълчеше с насълзени очи отзад. Радио нямаше дори и в равното по обясними причини. Пътят към къщата ни беше в окаяно състояние. Някогашното шосе, по което прелетявах за по-малко от две минути, сега беше се превърнало в дере, през което минавахме цели два часа. С какво щяхме да се храним, Господи! Отдавна вече нямаше магазини, а аз нямаше с какво да ловя диви животни (въобще имаше ли ги, ако онази лисица беше просто привидение?). И без това вече живота нямаше смисъл за нас. Малкия само повтаряше "мама" и очите му се пълнеха със сълзи при всяко споменаване на името на жена ми.
Портата на къщата ни беше паднала, високи храсти бяха избуяли в двора. Точно както и очаквах. Побутнах вратата, която се строши на две. вътре положението беше същото, както и в другата къща. Но някак си беше подредено, сякаш до последно жена ми беше чакала да се върнем от онзи не много дълъг път. На масичката, на която едно време поставяхме книгите си, имаше стар портфейл. Познах го по формата. Това беше портфейла на жена ми. Значи тя беше останала тук до края си... Отворих разпадащия се портфейл. Вътре имаше няколко потъмнели стотинки и две малки снимки — едната моя, другата на сина ни... Отново заплаках. Искаше ми се в този момент да сложа край на всичко това, но единствено мисълта, че не мога да посегна по такъв начин на детето си, ме възпираше от подобни мисли. За легла не можеше да става и дума. Вече беше седем вечерта. Така или иначе, нямаше какво да правим. ток нямаше сигурно от десетилетия, а така или иначе ни беше вече все едно какво ще се случва с нас. Казах на малкия, че ще спим на терасата. В колата имах старо одеяло, което извадих, за да постеля на тревата и с което щяхме да се завием през хладната нощ. Повиках детето и му казах да ляга. Той отиде по малка нужда.
— Нали така правехме, когато мама беше тук с малката ми сестричка, нали тати? — тези думи на насълзеното ми дете ме накараха да избухна отново в неудържими ридания.
— Да, така тате, скоро вече ще си бъдем отново заедно... — просто нямаше какво друго да кажа на бедното малко създание, за което това сътресение беше много по-силно, отколкото за самия мен.
Умората и стреса си казаха думата и скоро заспахме дълбок сън, прегърнати и притиснати един до друг. Одеялото беше малко и не стигаше и за двама ни, така че половината останах отвит. Какво пък, беше ми все едно дали и колко ще живеем така...
Трябва да е било към сутринта, когато започнах да треперя от студ. Насън. Започнах да дърпам одеялото, но явно сина ми го дърпаше от другата страна още по-силно. Продължих да опъвам, когато някой ме разтресе за раменете:
— Тате, тате, ставай, нали ще ходим при дядо! — малкия ме буташе, за да ме събуди.
Изправих се като пружина. Бях си в НАШЕТО легло! От хола се чуваше телевизора, а жена ми пак недоволстваше нещо, че не съм изчистил в кухнята след като съм се обслужил за вечеря. Станах веднага, първо прегърнах сина си, заплаках и започнах да го целувам по меките бузки.
— Тате, тук сме си, тате!!! — не можех да спра риданията си.
— Какво ти става, бе човек! — жена ми влезе, привлечена от звуците, идващи от стаята.
Пуснах сина ни и налетях на нея. Бебето беше при майка й, така че на него му спестих мечешките прегръдки.
— Тук сме си, мило, тук сме си!!! Не мога да повярвам!!! — ридаех от неописуема радост, сякаш исках да изхвърля цялата мъка от себе си и преживяното, което се беше запечатило завинаги в съзнанието ми.
— Тук сме си още месец и половина, после пак отиваш на работа в Белгия, на дъжда и мъглата! И ние с теб! — с не особено удоволствие отбеляза жена ми.
Вече нищо нямаше значение в този момент. Само това, че отново бяхме заедно.
— Тате, хайде да тръгваме, дядо ни чака! — малкия беше нетърпелив.
— Вземете си чантата и дрехите на малкия! — на изпроводяк ни подсети жена ми да не забравим нещо.
— Отивай до тоалетната! — казах с нетърпящ възражение тон на малкия. — Че заради теб ще стане пак сакатлък! — извадих телефона си да видя коя дата бяхме. Не бяхме изгубили ден. Странно, значи съм сънувал, но сънят беше както никога досега! Високата трева още шибаше краката ми, а пред очите ми бяха реалистичните гледки на порутени къщи и запустели дворове.
Малкият, разбира се, не свърши работа. Беше се качил вече в колата и чакаше. Метнах сака в багажника и запалих двигателя. Жена ми беше отворила портата. Изведнъж малкия извика на тръгване:
— Тате, защо одеялото е цялото в трева? — нещо сякаш ме прободе и върна всичко от предишния ден.
— Защото не бива да спираме да пишкаш! Разбираш ли?
— Да, няма да спираме... — малко неубедително отговори малкия.
— Обещаваш ли? Мъжка дума?
— Да, тате, мъжка дума! — вече по-уверено ми отвърна детето.
Колата потегли към хладния проход, отвъд който ни чакаше добрия дядо с много подаръци и лакомства.
|
|