Джими черепа
дата: 22-11-2012 @ 14:40:47 EET
рубрика: дневникът на
Последната четвърт от двугодишния престой сред редовете на родната армия обикновено преминаваше под формата на така наречените бригади. Едни имаха късмета да ги изпратят сред цивилното население, например в помощ на селското стопанство или някой консервен комбинат. Все места, които позволяваха редовни социални контакти с протиковниковия пол: млади и не чак толкова млади каки бригадирки, лели с пищни форми, пък и някоя засукана комсомолка за отличниците.
Други имаха нещастието да попаднат в нарядна група и да бичат караули нейде из пущинаците, обикаляйки ден след ден полосата между два реда ограда от бодлива тел, до пълно и невъзвратимо побъркване.
Трети се бяхме озовали в едно обезлюдено селце, на име Славейково. Двайсетина въшльовци пребивавахме в местното училище, което поради липса на ученици отдавна беше спряло да изпълява функцийте си на такова, и се беше превърнало в учебно-складова база на военните. Ежедневните ни занимания се състояха в прокопаването на канали, трапове и всякакъв друг вид дейности изискващи владеенето до съвършенство на различни устройства с дървена база и метален хардуер - кирки, лопати, ломове, както и професионални умения в управлението на RК-1 ( ръчна количка с едно колело ).
В късния следобед началническия състав се изнасяше и заниманията придобиваха свободно избираем характер, състоящ се предимно в усвояването на бира или облак в местната кръчма, и белот до посиняване. Тъй като имахме на разположение и един джоган, от време на време начело с „фазана” организирахме и културни мероприятия, като посещение на киното в близкото село Лалково. Или така наречената дискотека, пак в същото село. Присъствието ни там дразнеше местните апапи, но не смееха явно да ни скачат. За сметка на това се прокрадваха в тъмницата и си отмъщаваха на джогана. Поради последната причина мероприятието дискотека често завършваше по един и същи начин, в унисон с непреклонните български традиции - здрав пердах над местните...
Към настоящия момент, моя милост, малкия Касабов и Дънката, копаехме един трап с размери три на три на три метра, който щеше да служи за септична яма на новопроектирания кенеф, ситуиран в един от ъглите на обширния двор на бившето училище. По тия географски ширини почвата е доста глинеста и камениста, та работата напредваше бавно. Отделно, че и ние не си давахме много зор, тъй или иначе - не бързахме за никъде.
Бях се захванал с кирката и след поредния удар в твърдата почва, изпод буцата пръст се появи нещо бяло с дупка в него, оставена вероятно от върха на кирката.
- Брех, тва па кво е - рекох учудено и замахнах да го изтряскам.
- Чакай! - викна малкия Касабов някъде зад мен и едновременно с това хвана кирката над главата ми - чакай, това ми прилича на череп.
- Да бе - погледнах го с известно недоверие, макар да знаех че е участвал в доста археологически разкопки. Коленичих и погледнах отблизо. Бах мааму! Притичах набързо до кухнята и гепих две лъжици, с които продължихме внимателно разкопаването. Верно се оказа череп. При това доста добре запазен. Продължихме с кирките и лопатите, но доста по- внимателно вече. И започнаха да излизат кокаляк след коаляк, появи се още един череп, и още един, след два часа копане около трапа беше побеляло от кости.
- Кво ще правим - вика ми Малкия Касабов - трябва да кажем на шапкарите!
- Еми ще им кажем - отвръщам му - ама след малко. Тоя първия череп си е за мен.
Омотах го с един парцал и го скрих в храст в другия край на горичката до училищната ограда. След това извиках фатмака да дойде с мен, без да уточнявам какъв е проблема. Тоя като видя за какво става дума се хвана за главата.
- Малииии, ма тва три чувала кокали бря, чекайте не барайте повече нищо, отивам да викна капитана - и затресе дебелия си задник към помещенията.
След малко се довлякоха. Капитана пухтя, сумтя, чеса се под брадата, над брадата, зад врата, над врата, и къде ли още не, само дето в гъза си не бръкна, и след усиленият размисъл, накрая разпореди да преустановим работа. Утре щял да доведе археолози.
На другия ден наистина се появи с някакъв цивилен, който ни накара да копаем на различни места - в, и около трапа. Освен костите изкопахме още части от старо дърво, което се разпадаше на ивици, и някакви дялани кремъци, които бяха набити в дървото, парчета от глинени съдове, както и едно телено копче, но не като нашите, а медно - беше покрито с типичната за медта синьо-зеленикава патина. Цивилният другар се помота още малко, изфъфли нещо за римско време, накрая събра каквото бяхме изкопали и изчезна към Ямбол, от където беше и дошъл. Какво са установили или открили, ако въобще някой си беше направил труда да проведе някакви изследвания, не стана ясно. На следващия ден другаря капитан разпореди да продължим да копаем и толкова. Какви събития останаха там зарити, на половин метър дълбочина, си остана тайна, пазена от времето и земята, и затрупана впоследствие от лайната.
Един прекрасен юлски следобед, след като шапкарите се изметоха, отскочих до мястото където бях скрил изкопания череп, който междувременно вече бях кръстил Джими. Извадих го от храсталака и се запътих към чешмата до училището да го поизмия.
Най-накрая бях успял да се докопам до заветната полагаема отпуска и на другия ден трябваше да отида до поделението да ми я подпишат във военната книжка. Така че, щях да се възползвам от случая да отнеса и Джими с мен. Вече бях почти приключил с измиването, когато се появи една бабичка и с бодра стъпка се запъти към чешмата. Потопих Джими в една от поилките и зачаках бабето да се измете. Бабето обаче, освен че и то като нас не бързаше за никъде, се оказа и доста любопитно. Веднага забеляза, че държа нещо под водата и взе да хвърля любознателни погледи, докато пълнеше една кофа с вода. Най-накрая не издържа и ме попита:
- Аби момчие, ко държиш там?
- Кво да държа, нищо не държа - отвърнах без да поглеждам към нея.
- Да ни е някоя риба, ъ?
- Не е риба бе бабо, една тиква мия - чудех се кво да и отговоря, че да се разкара. Не се разкара, даже се приближи и взе да се взира:
- Да ни е някоя риба, а? - повторно ме запита.
Не знам кво ми стана в тоя момент, явно беше някакъв пристъп на безумие. Ся ша видиш ти една риба си рекох и бааавно изкарах Джими от водата, като почнах да издавам и хъркащи звуци. Бабето хлъцна, прекръсти се и изквича на умряло:
- Оли майкоуууу, караконджул! - и търти да бяга с кофата под мищница.
След като го подсуших добре, увих Джими в едни мръсни дрехи и го натиках при останалия багаж в чантата, с която на другия ден щях да пътувам. Имаше само още един проблем. На това място се подвизавахме от около три месеца и през това време косата ми като за войник бая беше избуяла, та ако се появях в този вид в поделението, вероятността някой олигофрен с пагони да ме тикне в ареста, и съответно остриже, беше доста голяма. Затова си спретнах един импровизиран гел от вода и захар и се наплесках обилно. Даже и кепето ми залепна към главата. Изобщо перфектната работа, като не броим малкото неудобство, че непрекъснато ме атакуваха разни гадни мухи, някои от които успяваха и да се заплетат в косата ми. Но нямаше как, не ми се ходеше в отпуска с гола глава.
Първо - в ония времена това си беше жив позор.
Второ - младеж с гола глава по пътищата, непременно щеше да привлече нечие ненужно внимание. Което води и до:
Трето - младеж с глава гола собствена на раменете и чужда в чантата под мишница... Върви обяснявай...
Вечерта всичко мина без проблеми и веднага, след като полунощ удари и отпуската ми влезе в сила, нарамих чантата и се изнесох през оградата към сапьорския полигон. Там при пазача държах кат цивилни дрехи и едни маратонки. Измих си косата от досадната лепкавост, преоблякох се, нарамих отново чантата и вече цивилен се запътих към гарата. Качих се на някакъв нощен пътнически влак до Ямбол. А от Ямбол в ранни зори “Диана” експреса ме отнесе към София.
По това същото време баща ми беше на гурбет в Сирия, а майка ми и сестра ми бяха на гости при него за месец и нещо, така че царството бе изцяло мое.
На секцията в стаята имах едно старо лампово радио, марка „Симфония”, в което включвах кухарката, снабдена с адаптер и дисторшън, и навремето безмилостно тормозех съседите. Задния капак на радиото отдавна липсваше, а вътре свободно пространство имаше в изобилие, затова ми се стори добра идея да скрия Джими там.
Отпуската мина неусетно и ето ме отново в “Славейково”.
Както си се подпирах на една лопата и подръпвах кротко от смрадливата ардюха в един слънчев безметежен следобед, два три дена от как се бях прибрал, лека полека започна да изкристализира тревожна мисъл в главата ми. И тази мисъл ми подсказваше, че оставяйки Джими отзад в радиото, съм сътворил една порядъчна глупост. Защото сестра ми ако тръгнеше да рови по секцията и случайно дръпне радиото да провери примерно да не е паднало нещо зад него, ще скива Джимито и-и-и.... ще стане една... Та затова предприех следните превантивни мерки: драснах и едно пояснително писмо, за пича в радиото отзад. Не че така нямаше да се стресне, но поне нямаше да е толкова хард запознанството им. Накарах Малкия Касабов да попълни адреса върху плика, че да не е с моя почерк и го пратих без подател. Не съобразих само една дребна подробност. Майка ми първа попаднала на писмото и като видяла пощенското клеймо от Елхово го отворила най-безцеремонно. След като прочела съдържанието му, изпаднала в тих ужас. Намерила Джими, сложила го в една торба и го отнесла в мазето. Само че не обърнала внимание, че Джими се състои от две части, та ченето му си останало отзад в радиото. И така, следващите няколко месеца, три четвърти от Джими изкарали в компанията на кисели краставички и домашна сливова, а останалата четвърт събирала домашен прах отзад в радиото.
Сега като се замисля, не си спомням през цялото това време да съм имал някаква ясна концепция за какво всъщност ми е изтрябвал Джими или какво ще правя с него. Когато се уволних и прибрах, като стана въпрос за Джими, майка ми дигна страхотна олелия. Да го махаш това нещо от тук, ти имаш ли акъл изобщо, ще уплашиш някой, грехота е, не искам да го виждам, а ако някой те наклевети на милицията, какво ще обясняваш и т.н. и т.н.
Явно с Джими се налагаше да се разделим.
Междувременно го бях нагласил безупречно - всички зъби залепени, да не се клатят, две ръце автоемайл лак - имаше съвсем завършен търговски вид. А дупката от кирката я промотирах като дупка от куршум.
Няколко дена след това успях да шитна Джими на един метЪл от квартала за нелошата тогава сума от четиресе кинта. От там насетне, каква е била съдбата на Джими нямам представа....
Някой ден, ако случайно срещна Милен - така се казваше пича, на който продадох Джими, и разбира се успеем да се разпознаем, щото това беше преди повече от двайсе години и съответно не сме се виждали от ония времена, та ще го питам, помни ли евентуално, какво е направил с Джими....
|
|