Денят след утре
дата: 19-03-2013 @ 20:03:26 EET
рубрика: литера-туря
Есенното слънце припичаше покритите с борове баири на северните склонове на Стара Планина, сгрявайки сякаш за последно това райско кътче, преди то да заспи зимния си сън. Райчо помнеше това място от дете, всъщност той беше роден и израсъл тук.
За близо половинвековния си живот той знаеше само за съществуването на окръжния (сега областен) град на около 70 километра от селото му. Всичко друго беше свят, непознат за него, който Райчо гледаше по телевизора, когато у дома имаше ток. С жена му отглеждаха няколко крави, кози и кокошки, които задоволяваха нуждите им от мляко и месо. Останалото, без хляба, им даваше земята. Хлябът купуваха от хоремага, когато имаше. Имаше дни през зимата, когато хлябът не стигаше до малкото село, сгушено в гънките на могъщата планина. Тогава Райчови вадеха запасите от брашно и жена му опъваше нощвите. Семейството на Райчо имаше две деца, вече големи, които отрано бяха разбрали за съществуването на големите градове. Отраснали с обещанията за светло бъдеще, пораствайки децата бързо разбраха, че бъдещето не само че не е светло, но е и по-страшно от криещия се в блатото крокодил, дебнещ търсача на приключения. Местното ТКЗС навремето предлагаше работа и за висшисти, и за обикновените селяни, но сега от него стърчаха като оглозгани кокали само няколко греди и основите. Останалото беше станало плячка на циганите, които не се задържаха в това сурово кътче, но нямаха против да минат и да приберат каквото е останало за разграбване. Всъщност те прибираха трохите, останалото беше отдавна прибрано от вестителите на това светло бъдеще.
Наближаваше Димитровден. На този ден родата на Райчо се събираше у дома, донасяйки един отдавна забравен дух на сплотеност и задруга, в бедност и богатство, в студ и зной. Нещо, което от години беше забравено в този и в много други домове на красивата държава, обричайки обитателите им на самота и тъга. Тъга по отлетелите като прелетни птички деца и безсилен гняв срещу тези, които им отнеха светлото бъдеще. Бъдещето, за които Райчо и поколението му фанатично бяха работили, давайки здраве и сили години наред.
Първа си дойде дъщерята на Райчо — Рада. Близо трийсетгодишната жена работеше в някаква американска компания в столичния град, а отскоро беше се задомила със свой бивш колега. Всъщност колегата й беше станал бивш заради сватбата, защото съгласно устава на компанията, двама души, имащи помежду си близка родствена връзка, нямаха право да работят заедно. Сиреч, единият трябваше да напусне. Никола, така се казваше избраника на сърцето на Рада, постъпи като типичен джентълмен и си взе шапката. За да запази любовта си. След като се ожениха, Никола намери нова работа. Пак в американска фирма, която съвсем скоро беше стъпила на българския пазар.
Райчо и жена му Жечка посрещнаха скъпите гости с отрупана трапеза. Другата им рожба — синът Младен — щеше да се прибере късно вечерта. Момчето завършваше екология и имаше много работа като активист в една организация, която обикновените, оскотели от сивото ежедневие хора, оплюваха и заклеймяваха като маша на чужди интереси, подплатени с много пари. Всъщност истината беше съвсем прозаична — Младен, заедно със свои съмишленици, все млади хора, просто искаха да запазят България такава, каквато я помнеха в детството си — с чистите реки и езера, свежия въздух и лазерното небе. Напук на приказките и мълвите, Младен караше очукан Форд Фиеста, който не си знаеше нито годините, нито километрите, но за сметка на това безропотно служеше на господаря си.
Младен много обичаше кака си, но имаше някои разногласия със зет си. Фирмата, в която зет му се премести, се занимаваше с разработки на находища на шистов газ. Тази нова за България технология беше преминала от “осанна” до “разпни го” за няма и седмица, когато по медиите се появиха противоречиви информации относно безопасността на добива на този газ. Според управниците, технологията била напълно безопасна и много печеливша. Даже бяха разпределели вече парчетата от тлъстия пай, които, според експерти, щели да стигнат на България да бъде енергийно почти независима в продължение на цели 300 години. Да, обаче се появиха и разумни хора, които бяха попрочели по нещо оттук и оттам, намесиха се дори и чужденци, които съветваха населението да не допуска тази грешка. Стигна се дотам, че министър-председателят на Републиката да се закани да подпише на инат договора за добив на шистов газ, напук на волята на хората. Междувременно руска компания вече беше започнала проучванията. Никой обаче не информира населението, че тази технология се използва изключително в бедните държавици, понеже в богатите хората знаеха правата си и със зъби и нокти се бореха срещу тази заплаха.
Това, което малко хора знаеха, беше, че технологията по освобождаването на този газ включваше предизвикването на микроземетресения, които разместват кухините така, че газът за излезе на повърхността. Макар, че много умни глави твърдяха, че в това нямало нищо страшно, в редица развити държави добивът на такъв тип газ беше забранен, ако и те да бяха до голяма степен енергийно зависими от големите доставчици на газ, а именно Русия. Да, но българите бяха дебели глави и не се даваха.
Никола разбра, че има нещо гнило в цялата работа, когато се оказа, че работата, която работи, се води свърхсекретна и самият той има достъп до много малко информация. Рада беше сериозно обезпокоена и тази вечер мислеше да говори с родителите си именно по този въпрос. Колкото и да беше привърженик на иновациите, Никола дълбоко в себе си вярваше, че тук става нещо много сериозно. “Майната им на парите, пари се изкарват” — неведнъж беше си казвал, но така и не се решаваше да напусне добре платената длъжност. Все пак равностойността на 6000 долара в местна валута беше нещо много за бедната държава. Е, колегите на Никола американци, дошли от САЩ да работят в България, получаваха по над 20000, без бонусите, но все пак, той се беше примирил, че е роден и израсъл тук. И тези пари му стигаха, въпреки, че беше готов да се откаже от тях в името на бъдещето. Бъдещето на децата си, на децата на неговите приятели, на техните деца и внуци. Защото, макар Никола да не знаеше много, знаеше със сигурност нещо, което беше напълно достатъчно. А именно, че България се намираше на най-застрашеното от земетресения място в цяла Европа и в близките години тук се очакваше земетресение в невиждан магнитуд в района на Кресненското дефиле. То вече държеше рекорда с кошмарно земетресение с магнитуд от близо осма степен по скалата на Рихтер, което го правеше най-силното в Европа и на Балканите до момента. Дали американците знаят това, се питаше Никола, работейки на удобното си бюро в още по-удобния си офис. Дали и руснаците, които вече дълбаеха земята, знаеха? Въпроси, въпроси, на които все не намираше отговор.
Отговор, който неочаквано самата Земя щеше да даде още тази нощ...
След семейната вечеря младите легнаха, а Райчо и Жечка останаха да приберат трапезата, да си помогнат за другия ден. Никола и Младен се държаха учудващо приятелски, след като първия сподели сериозните си опасения във връзка с работата си при американците. Жечка прибра и последната чиния. Райчо беше излязъл да пуши цигара. Вечерта беше топла, безветрена, тиха. Небето беше ясно, звездите блещукаха като бели мъниста на черния небосклон.
Изведнъж Райчо забеляза необикновена светлина в далечината. Светлината ту се усилваше, ту намаляваше. Все едно гигантски прожектор осветяваше небосклона с лъчите си. Повика жена си да види чудото. Жечка дойде, погледна угрижено, прекръсти се, промълви само едно “Да пази Бог” и отиде да си легне. Райчо не след дълго я последва.
Никой не видя колко е часът, когато силен шум, идваш сякаш от всички посоки и произлизащ от всичко друго, но не и от човешка дейност, буквално изстреля всички от малкото селце от леглата. Хората наизлязоха от къщите си и слушаха с облещени от ужас очи звуците, приличащи на стенания на огромно, голямо колкото Вселената животно. Това, което те всъщност не знаеха (впрочем никой не знаеше) беше, че именно Земята стене. Пробита по най-жесток начин в една от най-болезнените си точки, на нея вече й беше дошло много. От хиляди години беше давала подслон на хората в това райско кътче, а сега те й се отблагодаряваха, като дадоха на пришълци от други краища да дупчат слабините й.
Хората от селото знаеха къде да отидат. Не бяха много и имаше място за всички. В гората имаше една поляна, за която казваха, че е омагьосана. По време на буря пастирите се криеха там от мълниите. Макар, че беше напълно открита, енергиите, които я държаха в тази магия, не даваха на нищо да навреди на намерилия подслон там. Именно натам се затичаха масово хората от селцето, всеки взел каквото може от дома си от първа необходимост. Рада и Никола грабнаха едно голямо шише с вода, Младен също взе вода и малко хляб, Райчо и Жечка взеха каквото имаше за храна и документите си. Втурнаха се към поляната. Селото се раздираше от зловещите звуци и рева на уплашените до смърт животни, които хората, уви, нямаше как да вземат със себе си. Райчо беше взел стария ВЕФ — доброто старо руско радио, което хващаше само програма "Хоризонт", но и без това в селото друго не се хващаше без да имаш сателитна антена.
Скоро стигнаха до поляната. Мястото беше доста обширно и там се стичаха хора от няколко села. Слава Богу, имаше място за всички. Всеки знаеше я от баба си, я от дядо си, че каквото и да става, там си в безопасност. В България имало още няколко такива места, които се знаели само от хората, живеещи около тях. Дори военните, всезнаещите военни, бяха пропуснали тези жизненоважни подробности, за щастие на хората, които сега се бяха събрали там, предчувствайки нещо зловещо. Което не закъсня...
* * *
Беше точно три часът и седемнадесет минути. Поне толкова показваше часовникът на багеристът Киро от нощната смяна. Заради скапания шум, дошъл сякаш от нищото, им бяха наредили да спрат с работата по второ нареждане. "Пак някъде изпускат нерегламентирано парата на ТЕЦ-а" — помисли си Киро и това беше последното нещо, което не особено умната му глава можа да произведе като мисъл.
Шумът изведнъж спря. Багеристът усети, че земята под него пропада като гигантски асансьор, а склонът пред него расте с огромна скорост. Скорост, с каквато не се беше возил на нито един асансьор в града. Последното, което Киро видя, беше същият този склон, който се стовари като огромна морска вълна върху него, превръщайки тялото му в пихтия, която никой никога нямаше да намери.
Всичко започна да се тресе с огромна сила, шумът пак се появи, този път като боботене на огромен парен локомотив. И отново идваше отвсякъде. Земята се гърчеше в невиждани досега конвулсии, превръщайки хора и машини в едно цяло, в една каша от месо, кости и желязо. Горещи гейзери изригнаха от дупките, където до скоро сондите дупчеха в търсене на газ. Всъщност с гейзерите излезе и газа, който се възпламени. Скоро всичко се превърна в един гърчещ се, бушуващ огнен ад...
* * *
Пастирът Богдан тъкмо беше привършил вечерята си в малкото селце Падурени в планината Вранча в Румъния, когато чу тътена. Тътен, който нямаше да забрави до края на живота си. Малко след тътена всичко се разлюля пред очите му, изгуби почва под краката си, някаква невидима сила го запрати в дървения скрин в скромната стаичка. От болката и световъртежа, появил се незнайно откъде, Богдан загуби съзнание... Като в просъница чуваше писъците на съселяните си и рева на животните, примесени с тътена, идващ сякаш от земните недра...
* * *
Почти всички на поляната в лоното на Стара Планина бяха припаднали. Световъртежът беше толкова силен, че замъгли съзнанието им и за добро или лошо ги натръшка по земята още след първите й гърчове. Докато наоколо всичко пропадаше или се издигаше, образувайки огромни пукнатини с неизмерима дълбочина, карайки гореща до кипене вода да се издига със съскане на стотици метри във въздуха, поляната като че ли само танцуваше. Сякаш нещо пазеше беззащитните хора, както майка пази новороденото в пазвата си. Тези хора не й бяха направили нищо, те се грижеха за нея, техните майки и бащи, бащите и майките на техните бащи и така много поколения назад се бяха грижили за нея, така че нямаше причина Земята да не ги запази. За сметка на повечето други.
Младен се свести пръв. Огледа лунния пейзаж наоколо, невярващ на очите си и разтърси сестра си и зет си, които бяха паднали току до него. Те отвориха очи, все още неосъзнавайки какво става около тях. Един по един хората се пробуждаха от странния сън, който бяха заспали по време на чудовищния катаклизъм. Освен Райчо и други имаха портативни радиа, които веднага включиха. Хората се скупчиха на групички около радиоприемниците, с надеждата да чуят каквото могат за това, което ги беше сполетяло снощи. Само че нямаше български станции. От апаратите се носеше само един шум и нищо повече. Никола се сети, че има приемник на мобилния си телефон. Беше последен модел, струващ колкото годишните пенсии на майка му и баща му, взети заедно, но му беше харизан от американците за служебен. Извади го, слава Богу, беше зареден. Покритие, разбира се нямаше, но той не очакваше и да има. Интересуваше го само радиото. Български станции отново нямаше. Веднага намери BBC. Заслуша се и започна да говори сякаш в транс на хората около себе си.
Според цитирания източник от радиото, в три часа и седемнадесет минути местно време в България беше регистрирано най-силното до момента земетресение в цялата история на сеизмологията (а вероятно и на Земята въобще). Магнитудът му нямаше как да бъде измерен, въпреки че сеизмолози от цял свят се колебаеха между 11 и 12. Земетресението беше изтрило на практика почти цялата държава от картата на света, променяйки географията й в невъобразим мащаб. Освен България пострадали бяха и всички съседни държави, където имаше стотици хиляди жертви. Трусът беше усетен чак в Белгия, Германия, Испания, Холандия и Дания, които се намираха на хиляди километри от България, причинявайки щети и разрушения. Части от Холандия дори бяха залети от океана, но не фатално. Северна Африка също беше сериозно разрушена от мощния катаклизъм. Цунами с височината на небостъргач, надигнало се в Черно море, беше ударило с невиждана сила източните му брегове, завличайки във водите си сгради, заедно с обитателите им. Светът до момента не беше виждал подобна трагедия. Индонезия беше като детска приказка в сравнение с това, което се случваше тук. Както обаче винаги става, лошото никога не идва само. Проектирана да издържи на земетресение над 7 степен по Рихтер, атомната централа в Козлодуй не издържа в стихията, за която никой никога не бе предполагал. Реакторите й се стопиха, превръщайки и без това почти обезлюдената вече територия на България на практика в “кота нула”. Хората в планината още не знаеха това. Никой обаче не знаеше и колко оцелели има и къде. Съвсем скоро света се отърси от шока и НАТО и ООН започнаха първата по рода си съвместна, този път спасителна акция. За пръв път от може би хиляди години хората вече не се деляха на религии, пол и цвят на кожата, а се мъчеха да си помагат едни други. Имаше доста спасени в планините, където хората знаеха за тези магически места. В Родопите християни, мюсюлмани, цигани и българи, се прегръщаха и плачеха за изгубени близки, за имуществото си, за живота си. Вече като че ли нищо нямаше значение. Имаше само болка и въпрос. Защо? Защо се случи това? Надали някой щеше да разбере. Разбраха го може би тези, които искаха на всяка цена шистовия газ, но беше твърде късно. Разбраха го точно преди да умрат, размазани от собствените си машини и сгради...
Една година по-късно
От нечуваният катаклизъм измина вече цяла година и малко отгоре. Димитровден на 2012 току-що беше минал. Равносметката беше страшна, по-страшна от всички войни и сравнима може би единствено с апокалипсиса от Хирошима и Нагазаки отпреди повече от половин век. Бяха загинали повече от шестдесет милиона души от Европа, Азия и Северна Африка. Още поне толкова умираха от последствията на избухналите реактори на атомната централа в Козлодуй. Радиацията убиваше дори в Северна Америка. Европа беше почти обезлюдена. Повечето хора предпочетоха да бягат надалеч от Ада, който някога беше рай, без да осъзнават, че място за всички няма. Отвъдморските територии на Франция бяха пренаселени, хората спяха по плажове, по улици и шосета, на палатки или направо на земята. В Индия и Пакистан избухнаха размирици заради прииждащите на тълпи англичани, между които имаше и много техни сънародници, за които обаче нямаше нито място, нито храна. Германия, Русия, Полша и Украйна за пръв път от години си подадоха ръце, търсейки общ път за спасение. А той беше, по ирония на съдбата, в Сибир. Тази чиста и девствена територия предлагаше освен сковаващ студ, живот за милиони хора. Сравнително нормално населени останаха Южна Америка, Екваториална Африка и Тропиците, както и Нова Зеландия. Оцелелите българи (бяха не повече от 100 000 души) бяха спасени от операцията на ООН и НАТО, като огромна част от тях (тези, които нямаха роднини, при които да отидат зад граница) намериха подслон именно в Нова Зеландия. Тази сравнително ненаселена земя им даде нов дом. Властите им предоставиха място за заселване, което българите нарекоха, подобно на холандските авантюристи преди половин хилядолетие в Америка, "Нова България". Животът тръгна от самосебе си. Градчето на практика вървеше на автопилот, понякога леко направлявано от властите-домакини. На никого не му мина и през ума за власт, избори и политика. Хората бяха осъзнали най-после понятието “живот” и “смисъл на живота”, видели как и бедни, и богати, за миг загубват всичко, което са градили, загубват живота на близките си, на децата си, дори своя. Значение вече имаше само живота.
* * *
Късно вечерта на 21 ноември 2012 г. в обсерваторията на Байкики, остров Тарауа (Кирибати) засякоха необикновена сеизмична активност в зоната на Мексико. Напрежението нарастваше с минути. В 23,48 часа мексиканско време земята се разлюля. Десет минути след това изригна Ла Гарита. Точно когато светът се готвеше за края си през 2012 (според календара на маите датата беше 21 декември), природата реши да избърза. Всички чакаха и следяха с тревога конвулсиите на Йелоустоун, когато без никакви признаци Ла Гарита просто ги изненада. А този вулкан беше два пъти по-мощен от Йелоустоун. Никой дори не разбра какво стана. Никой обаче дори и не знаеше и нямаше никога да разбере, че всъщност точно в този казан съседите на мексиканците добиваха шистовия газ. Урокът, който бяха получили в България, затривайки почти изцяло цял един континент, не ги беше отървал от алчността и неистовото желание да се трупат все повече и повече пари. Пари, от които вече никой нямаше нужда.
Ла Гарита почти изтри от лицето на Земята цяла Северна Америка и част от Южна. Оцеляха само северните части на Канада, както и всичко от Бразилия и Аржентина надолу. Почти всички острови в Тихия океан бяха залети от огромни, невиждани досега наживо вълни цунами. Япония също беше ударена от гигантските вълни, които причиниха разрушения по-големи и от най-силните земетресения на островната държава. От всички най-прави изглеждаха древните маи. Макар че може би те предполагаха някакъв естествен цикъл, а не това, че цивилизацията, достигнала върхови постижения за по-малко от едно столетие, ще се унищожи сама. А така бе ставало и в други епохи...
* * *
Райчо допушваше цигарата си пред караваната, която сега бе дом на семейството му в нова Зеландия. Бе близо до морския бряг, което навяваше на възрастния мъж съвсем различни настроения, непознати досега за него, живелия винаги в полите на планината. Младите работеха на полето. Друго засега не им трябваше. Храна и вода. И живот. Всъщност никой не им и предлагаше друго, но и това им стигаше напълно. Рада и Никола вече мислеха за наследници, Младен мислеше за невеста. Като че ли за пръв път в живота си всички бяха щастливи.
След две седмици властите в Нова Зеландия оформиха ново градче в близост до “Нова България”. Там пристигнаха част от оцелелите северноамериканци, които на брой не бяха много повече от българите. Много скоро хората от двете селища на "сървайвъри", както сами се бяха нарекли иронично намериха общ език, започнаха да си помагат, да си ходят на гости. Нещо, което за северноамериканците беше немислимо в нормалния им живот. Райчови също приемаха гости от Щатите. С помощта на децата си се разбираха, старите понаучиха по нещо от езиците си и скоро се сприятелиха. След година Никола и Рада се сдобиха с момченце. Нарекоха го Аспарух, на името на основателя на изчезналата вече държава, където бяха се родили и отраснали. Аспарух растеше хубаво и умно дете. Земята постепенно се възстановяваше от раните си. Много по-страшни обаче бяха раните, причинени от човека. Там, където имаше радиация, териториите щяха да останат безлюдни в продължение на стотици хиляди години. На практика Европа вече беше само географско понятие, "кота нула". Но това вече нямаше значение.
Малкият Аспарух се сприятели с внучето на американците. Родителите бяха загинали при изригването на Ла Гарита, затова сега за малко по-голямото от Аспарух детенце се грижеха бабата и дядото. Никола научи децата да играят на фунийки, също както той някога беше играл в горите около родното си село. За направата на фунийките използваха списания, чиято хартия беше най-добра за целта. Един ден, правейки си сам фунийка, Аспарух (който вече можеше да чете, научен от близките си), без да иска впери погледа си в страницата на списанието, която току-що беше откъснал. Прочете, без да разбира нещо съществено:
ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА МЪДРОСТТА
Как можеш да купиш или да продадеш небето? Ние не сме собственици на свежестта на
въздуха или на блясъка на водата. Как тогава можете да ги купите от нас? Всяка част от Земята е свещена за моите хора, свята в тяхната памет и опит. Знаем, че белият човек не разбира нашия начин на мислене. Той е непознат, който се е появил в нощта и е взел от земята всичко, от което се нуждае. Земята не е негов приятел, а враг, и когато я завладее, той продължава нататък. Той краде Земята от нейните деца. Апетитът му ще унищожи Земята и ще я превърне в пустиня. Ако дивите животни ги нямаше, ние щяхме да умрем от огромната самота, изпитвана от духа ни, защото каквото сполети Земята, сполетява и децата на Земята.
Вождът Сиатъл, 1854 г.
Обърна корицата на списанието. Броят беше излязъл на 29 септември 1986 г. Тогава малкото дете се замисли като голям мъж и разбра, че повече от сто години преди печатарските машини да избълват хартията, която беше сега в ръцете му, един човек е бил по-мъдър от всички, за които майка му, баща му, баба му, дядо му и вуйчо му бяха говорили.
“Няма значение!” — тръсна глава малкия човек. Скочи с дървената пушка с тръба отгоре, затича се към дома си, приклекна, изстреля една фунийка по един котарак, имал неблагоразумието да се мотае около палавника, вдигна тръбата над главата си и извика:
“Аз съм най-силният” Това е България!”...
КРАЙ
13 октомври 2011 г., Столицата на Европа
|
|