юни е
дата: 08-07-2013 @ 19:47:16 EEST
рубрика: дневникът на
войната на семейство роуз по6ълагарен вариант
В житейската ми длъжностна характеристика е изписано „ домакиня“. Е, не е изписано с главни искрящи букви и ако например се обяви някакво състезание под надслова „ Най- добра домакиня на десетилетието“ надали ще го спечеля. От тези по-небрежните домакини съм , тези, които са някак над нещата и твърде често:
a. пропускат прах по мебелировката - върху, който може да се изпише ако не стих, то поне строфа;
b. недовиждат паяжини, които висят като драперии от тавана;
c. прането им добива някакъв необособен и трудно определим цвят;
d. при появата на пламъци в кухнята или кремация на поднесеното в чинията казват:“ Спокойно, какво толкова е станало?“;
e. и още разни неща, които биха довели някоя неспокойна душа близо до инфарктно състояние, които няма да изброявам.
От тези домакини съм. Не че се гордея с този факт, даже не се и хваля, просто гледам да се придържам някъде около истината, колкото и неприятна да е тя.
Мъжът ми, разполагам и с такъв, нали съм домакиня, когато забележи някоя издънка из къщурката, в която съвместно живеем, обича да прави най-различни забележки. Аз, разбира се, го изслушвам как каканиже като щурче в пред менструален период, понякога търпеливо, понякога не, защото, както вече казах, справедлив човек съм, и защото всъщност знам, че то идеалната домакиня, нали разбирате това, е просто мит, или общо взето реално несъществуващ обект, който присъства единствено и само във въображението на мъжа. Това го установявам в такива мигове, в които му поднасям чиния с топли, цвърчащи кюфтета, а той вземе, че рече:
- Хубави са…, ама не са като на мама!
А аз, да речем, съм им се протвила девет дена, осем часа и със сигурност знам, че, да, наистина не са като„ мама“, ами то тя фъка сода на воля, той какво сода ли иска да консумира, все пак нали и аз чета това - онова и не готвя по готварската книга на леля Ог , да речем. В такива мигове просъсквам, установявам, че го правя почти като истински представител на влечугите:
- Виж какво, има много гладни хора по света, които в този момент, ако искаш да знаеш, биха ти завидели и ако наистина не ти харесват, недей да ги консумираш.
Виждате ли ме колко съм интелигентна, то нали защото съм учител,“ консумираш“ , а не“ тъпчеш“ употребих. Та живеем си ние така щастливо и безметежно, както всяко едно нормално семейство. Понякога това щастие пресеква в една критична и много възлова точка. Тя е определено променлива някак, но в повече от случаите се наблюдава някъде преди заплата. Тогава злобата в забележките от негова страна и съскането от моя ескалират и придобиват грандиозни размери, но идват парите и пак от начало с по-нежните взаимоотношения. Та, така цели двадесет и няколко години.
Много е! Понякога си мисля, че граничи с безкрайността на времето и пространството, но ние се справяме някак - лавирайки от заплата, на кюфте или нещо по така, до съскане и прочие. Факт е, че никога не сме се вихрили с томахавки из къщурката, оплескани с цветовете на войната - има семейства, които го правят. И тъй като сме възпитани хора , всички ни разглеждат като семейство с ясно изразена ценностна система.
Естествено, че имаме райграс и напълно логичното продължение е басейн, а до басейна пльоснато едно огромно черно куче, което съумява да всее страх и ужас в близките съседи само с лекото движение на едното си ухо. Когато се изправи, преминаващите леко усилват ход и преминават в небрежен алюр, а ако, недай си боже, залае тогава всичко живо се изнася със скорост близка да първа космическа , ненадейно озовавайки се в подстъпите на намиращия се наблизо голям град.
Раздаваме го като едно почти нормално проамериканско семейство, няма да се излагаме, я. Престижно е, някак да се наблюдават хора, изведени на разходка от едри породи кучета.
Детето е студент. Голям, съзрял човек, та някак неусетно сме започнали да спрягаме идеята: внуче, куче и разни други такива почти елементарно-тривиални неща. Та с две думи сме щастливи точно толкова, колкото могат да бъдат човеци, преживяващи заедно от 1000 години . Е, няма ги диалозите на лунна светлина и разговорите, да речем, какво е искал да каже лирическият герой в някое стихотворение. Вместо това мъжът взема, па пръдне един - два пъти или пък мощно се оригне след храна , но какво пък Клавдий го е правил и е останал в историята, та той ли сега. Аз в такива случай подскоча, па го прегърна и го целуна един - два пъти и редя:
- Браво, браво, как добре го направи това“ for you, this is my secrets“!
Защото, видите ли, той мъжът ми не е като другите простаци, като на колежката Драганка, да речем, оригва се на чист английски. Той доволен от таз похвала, не си мислете, че само съскам сега, се почеше по леко окосмения корем, па се оригне още веднъж и доволно се усмихне.
Не ми е лош мъжът, да ви кажа. Нищо, че аз на моменти го чувствам като брадавица, поникнала на върха на носа ми и на всичкото отгоре покрита с плътен набор от косми, но това си е моя брадавица с мои косми. Поиздразни ме леко, почесвам я, а ако продължава взема, че и изскубя космите. Еквивалента на тази дейност е сядане с приятелка час или два и яко наплюване на мъж и съответно всички роднини, придобити по време на брака. Изпускам парата един вид и продължавам напред.
Не знам той как го прави това с освобождаване на напрежението, никога не му се е случвало да излезе с приятели и да изпие нещо. Докато аз го правя и не смятам, че е грешно, полезно е даже. Прибирам се леко гузна от цялото това плюене и съответно попийване на коктейли. Един ден реших да седна и да поговоря с него за това с напрежението, но разговора изобщо не се състоя, защото дойде юни.
Обичам го този месец. Преминали са досадните и студени майски дъждове, локвите по улиците са изчезнали, а закъснелите липи, цъфтят и насищат околността с ухания, които не могат да се сравнят дори и с качествен, скъп парфюм. Птички, намерили приют из зелените клонаци, ведро чуруликат в небрежния и екзотичен стил на стари френски шансони. Слънцето огрява улиците, носейки топлина и радост на душата. Романтика и любов, премесени с лека еротика, вибрират из въздуха и навяват порочни мисли, размисли и страсти.
Юни е! Както вече казах обичам го този месец може би защото идва края на учебната година и в училищните дворове секва детски смях и детска песен,всъщност то те не присъстват в съвременното училище. Там се вихрят екземпляри, чийто естествен свят е джунглата. Носят се ревове на тигри, лъвове или призрачният вой на прегладнели хиени, има и други, които с невероятна лекота успяват да изстискат от белите си дробове песента на влюбен кашалот, страдащ от мъка по отсъствието или пък поради присъствието на любимата. Около средата в най- добрият случай или към края на този, както вече казах, любим мой месец ще се разделя с гордите представители на фауната и ще изляза в заслужен отдих, който да си призная чакам с нетърпение.
Дните тихо и безметежно се търкаляха един след друг. Всичко независимо от ромона на времето, сякаш потъваше и чакаше нещо. А аз, да ви кажа, подозирах, че знам - лунното затъмнение, което месец юни, защото го обичах, щеше да ми го поднесе на тепсия. Пропускам да кажа, разбира, се как някъде между щастието и безпаричието мъжът ми започна нова допълнителна работа в ресторант с оглед подпомагане на семейният бюджет. И нали ми е съвестен милият се отдаде телом и духом, като казвам телом и духом, разбирайте точно това, на това допълнително работно място.
Личеше си, че лятото идва. Доказан факт е, че няма нищо по сигурно от движението на времето, гравитацията и смъртта. Разполагам с това познание, както също така знам, че щастието е най- близката тоалетна ако бъбреците са свършили твърде бързо дейността си.
В интерес на истината вечерите вече си ги прекарвахме само аз и въпросното куче от едра порода, което поради незнайни причини бях кръстила Адор може би защото името му се търкаляше някак добре из устатата ми, а може би защото „adorer” - води се глагол от първа група, означава обожавам. Да си призная в началото всичко отдадох на звуковото съчетание, по- късно се сетих за глагола, а и трето досега не съм чувала за друго куче с това име .
Лунното затъмнение бе събитие повече от значимо, както в световен така и в по скромен мащаб. Наблюдавахме го със съответното преклонение пред тайнството на природата. В крайна сметка се чудехме - аз и Адор, защо стоим на двора, облещили погледи към небето и наблюдаваме някаква тъмнина. Адор, чийто коефициент за интелигентност е много по-висок от този на много човеци, удари един протяжен вой, аз изхълцах на три пъти поради количеството погълната бира, след което благоразумно се прибрахме, където продължихме тихо да се забавляваме според съответните интереси: аз с игрици някакви, а той небрежно побутваше кучицата Ара с оглед регулиране на поведението и . Купон голям общо взето. Две кучета и аз, някъде към края на лятото заподозрях, че тъй като няма да мога да ги науча да говорят по-добре ще е да се ограмотя и да почна да лая.
Тази вечер благоверният, което ще рече хем мил, хем верен съпруг, се прибра на ранина. Слънцето прогонваше мрака небесен и безпрекословно се наместваше на небето без даже и да му дреме за някакви минали затъмнения. Последва моят въпрос или по точно констатация:
- Много работа, а? Тежка и отговорна - допълних между другото.
- Ами да, ти знаеш ли колко натоварено беше, колко много храна дадох на народа, колко много чинии измих? – взе да реди той
- Чак пък до 5? - рискувах да попитам.
Започваше нещо, но все още не знаех какво. Отчетох лъжата. Съгласете се, че бе много елементарна. Приписах я на дремещо, а ако искаме да бъдем по-точни, спящо въображение. Все пак бе пет часа. Не оставяйте въображението си да заспи независимо от часовия пояс. Поддържайте го винаги будно и нащрек. Съжалявам по-низшите индивиди, в които то предизвика само леки сърбежи по някои гънки на мозъчната кора. Липсата на такова би могло да доведе до определени неприятности, ако ли не до нежни катаклизми във вътрешният мир. Решавайки да не съскам с оглед на времето, а и някак бързо прецених, че може би това е скубането на космите от брадавицата, която в последствие се оказа една много едра и с много косми за скубане, умиротворително промърморих:
- Е, почивай тогава, сигурно си много каталясал.
Изглеждаше уморен и брадясал, почти се изкуших да му повярвам. Отказах се. Познавам много хора, които биха могли да попият нещо алкохолно до пет, но нито един представител на човешкият род, дори и лакомник, който би могъл да яде в кръчма до това време. След много малък времеви интервал любимият блажено въздъхна и леко прохърка. Може и да ме е послъгъл малко, но определено е уморен горкият, разсъдих аз, но какво да правя сега с тази малка, дребна лъжа. Има ли човек, който да не лъже, а и защо да задълбавам? Единствено факта, че лъжата бе плоска ме подразни. Можеше поне от хорски срам да измисли нещо по така, по-засукано някак си и изпъстрено с героични елементи в стил” Красавицата и звяра“ да речем. Именно тази липса на старание ме разгневи, но гневът ми се стопи в чаша кафе и отлетя на някъде.
Протекоха си няколко дни, през които всичко си течеше по старому. Аз не говорех за луна, затъмнение, закъснение, а при него сякаш бе пресъхнал извора със забележките. Зарадвах се, преметнах се два, три пъти от щастие. Даже се изкуших да попитам, коя е момата, та да отида да си изкажа благодарностите. Защото аз, нали разбирате, бях наясно, че в центъра на цялото това събитие е положена, в този момент си мислех, знойна мома. Съгласете се, никой не може да се оправдае с едно хранене на клиенти или пък лунно затъмнение, започнало някъде около 21 ч.- като частично, преобразувано в пълно около 22ч., преминало в максимална фаза около 23ч., а тотално приключило около полунощ. Виждате ли, губеха му се няколко часа. Единствено съмнение да е имал, че слънцето ще се появи на небосклона и за да успокои душата своя е зачакал нейде изгрева. Тъпо, а? И на мен така ми се видя. В мислите ми се прокрадваха леки и периодични съмнения, които за момента реших да не допускам на бял свят, а и бях доволна да си призная под секрет. В къщата цареше тишина, мир и спокойствие, макар че бяхме точно в онази критична точка, в която откриваш, че парите са свършили, а след тях и всичко останало.
Освен, че обичам юни от мен струи една привързаност и към почивните дни, което е нормално - на работното си място най-обичам междучасията. Понякога даже и завиждам на учениците за възможността им за бягство от час. Аз съм учител и не ми е позволено да ги правя тези неща, макар и силно да се изкушавам. Идеята се върти като свредел в главата и навява бунтарски помисли. Не мисля, че споделям някаква голяма новина. Това си е определен стандарт - в крайна сметка малко са тези от нас, които отиват на работа тъй както куче към месарница - с провесени от кеф лиги, интензивно потрепващ нос и понесено в ритмичен тръс. Е, това с тръса може би се случва няколко пъти в месеца, но в никакъв случай не бива да става система, защото прави лошо впечатление на всеки уважаваш себе си работодател. Те и работодателите закъсняват, но в тез времена на върла безработица се пази усърдно мълчание по този въпрос.
Почивните дни, ех, тез благи почивни дни, обичам ги! На ранина пием кафе и си разпределяме задачите, оперативка, нали разбирате, с цел по-добро прекарване на времето. Извеждаме кучетата на разходка, прибираме се и така. Тривиално, ще кажете вие. Айде, айде, вие пък да не би да правите нещо кой знае колко съществено, всеки се забавлява според паричната конфигурация в джоба си, някои отлитат до Италия, други пийват по кафе в Париж, а ние разходим малко кучетата из горите около градчето и мирно и кротко седнем, па като си седнем говорим, както вече казах не дирим проблемите на лирическите герои, говорим някакви ежедневни неща и то говоря принципно аз, той е от по-мълчаливите, но какво значение има. Тече някакъв диалог в смисъл монолог, кучетата ведро се движат в малкият хол. Попийваме, похапваме, пуснем някое филмче, общо взето мила пасторална картина.
Правилно подозирате, не се случи точно така. С изгрева на слънцето мъжът ми подскочи избръсна се и се юрна към второто работно място, което в момента бе разглеждано като основно . Не се озадачих много, но в мен се затвърди убеждението, че той е захванал нещо сериозно, като дисертация на тема например:“ Напрежението - има ли то почва у нас и как да се освободим от него?“. На мен лично добре ми се вижда като звучене. Ритмичното повторение на неговите отсъствия си обясних с факта, че ако наистина пишеш нещо просто се нуждаеш от повече материал, който всекидневно да обогатяваш, та на финала да можеш качествено да споделиш с подходяща аудитория. Поради тази причина не изпаднах в някаква истерия, нали всеки има право на лично пространство, нали всеки се мъчи да избяга от ежедневието, но почивен ден бе все пак и аз традиционно си го изкарах, е не говорих с никого освен с Адор, но нали ви казах, то диалога при нас беше изчистен монолог и поради тази причина не се наблюдаваха големи различия.
Колкото и да им се радваш и да ги чакаш, почивните дни започват, но в самият миг на началото поемат бавно и неотклонно към края си. Може би това е хубаво, а може би не, но кой би ги оценил ако не бяха на рядко и за кратко? Неусетно звездите обсипаха „свода небесен” , а аз продължавах да си бъбря с кучетата. Определено показателен диалог водихме. Изразителният лай и отегченото прозяване на подходящите места бе доказателство колко внимателно следят мисълта ми. Когато луната се изпълни цяла, ние уморени и изтощени, затворихме блажено очи понасяйки се към обятията на Морфея .
Благият ни сън рязко бе прекъснат от трясъци на врати придружено с протъркващи стъпки. Боже, Боже, рискувах да си помисля, много натоварващо е протекло това изследване. Сигурно изобщо нямаше да се надигна от леглото ако не бях чула ломотещи звуци, които много често из кръстословиците се зовът илитерати. Станах! Естествено! Коя уважаваща себе си домакиня ще остане да си спи спокойно, докато главата на семейството няма сили да се добере до брачното ложе? Станах и отворих вратата. С учудване установих, о, Боже, той говорел:
- Любима!- редеше той.
Поогледах се наоколо, ами то нали любимата бях аз, нали уж заедно редяхме внуче, куче и... Стигнах до там, че погледнах зад вратата. Кучетата също разбудени, ме гледаха с нямо съжаление. Реших да се намеся:
- Ей, тук съм, айде идвай да си лягаш. - съмнявах се, че нещо много се е претоварил горкият, но той, милинкият, продължи да нарежда:
- Любима, с какво толкова те нараних, че не можахме и едно довиждане да си кажем? Любима, хайде ти тръгни от вас, а аз ще тръгна от нас и ще се срещнем…
Може би малко по- рано трябваше да се сетя, че то не идело реч за мен, а и как пък, видите ли, съм могла да го допусна, то аз тази дума от мъжа ми никой път не бях я и чувала, след тоз размисъл забелязах и телефона, висящ на ухото му. Прокашлях, нали е редно и бива да сме възпитани, как така ще нарушавам личното пространство на индивида? Вследствие произведения шум бидох забелязана:
- К’во пра’иш тука, ма?
- Слушам. - отговорих аз, нали се сещате, точно това правех. Не вярвам да има човек, който не би слухтял в такъв момент.
- Махни се, ма!- допълни той. Досетих се, че това последното се отнасяше за моя милост, някак“ ма“ не ми се връзваше с“Любима“
Тя обаче не можа да се сети и взе, че затвори. Мъжът ми изпадна в лек нервен срив. Зарида и застрада. Разни мисли из главата ми преминаха, но бързо ги игнорирах. В този момент задачата ми бе друга - да завлека изнуреният съпруг до най-близкия креват и да го положа там. Действието бе в стил“ Мисията невъзможна“, поради страданието, изпълнило индивида. Поради тази причина леко го катурнах на дивана, мятайки му една завивка, нали разбирате, не можех да допусна да настине горкичкият в този емблематичен миг от живота му и го оставих тихо да страда.
Така започна лятото и така си и протече. Мъжът ми се луташе из нови чувства и усещания, ронеше обилни сълзи, когато взаимоотношенията с „ любимата“ се заоблачаваха. Излишно е да казвам, че диалозите ни тотално замряха. Аз го ударих на набор от разсъждения за размислите и страстите на лирическия герой, който се развиваше под носът ми.
Знаете ли, в началото подхождах с голяма доза разбиране. На кой не му се е случвало да залитне на някъде, а и, нали се сещате, все пак толкова дълго бяхме живели като двойка сиамски близнаци. Разбирах го! Все пак, разсъждавах аз, ако всеки ден пиеш джин- тоник, комбиниран с цигара, няма ли да поискаш да пробваш някое друго питие. Например коняк, добре отлежал в дъбови бурета, добил тъмнозлатист с преливащи тъмночервени отблясъци цвят, наситен с лек махагонов нюанс, поднесен в тумбеста чаша. После бавно да се опияниш от аромата му, нежно да прокарвайки глътка, а за да съумееш да оцениш невероятния му вкус и още една, да притвориш небрежно очи, палейки класна пура. Кой не би опитал това изкушение за ценители, кой?
Да ви кажа, в началото даже не го оценявах като някакво голямо прегрешение, насочено към моя милост, но с течение на времето, в един топъл и дълъг августовски ден си зададох въпроса какво е това изневярата? Знаете ли до какъв извод стигнах? Изневярата не е полета след знойна мома или пък засукан пергиш, дори не и самият секс, изневярата се наблюдава тогава, когато напълно пренебрегнеш човекът, който до този момент е живял с теб, т.е. секса с наличната точка „С”, да речем, от създаденият триъгълник е преминал на следващо ниво, което включва разходки на лунна светлина. Вперен взор в Млечния път, съждения от рода- къде отиват звездите и, ах, колко добре би било да проследим техният път . Всичко това, смесено с мляскащите звуци на целувките, и от време, на време прекъсвано от нежното“ Обичам те!“. Любов ще кажете вие, както и аз. То всички бяхме пометени от този буен напор от чувства и определено бе заразно - малко ми остана да проточа врат към небесата да заохкам и да запъшкам, кучката Ара по присърце взе цялата тази работа и взе, че се разгони, Адор съответно съпричастно я обикаляше, но не и бе от голяма полза .
Да ви кажа, че не ми е станало интересно коя е таз блага мома, означава да ви излъжа. Да ви кажа, че не ме разтресе едно яко и все поглъщащо любопитство пак означава да се отдалеча от истината. Тресеше ме, тъй както земен трус с магнитуд 5.9 по Рихтер.
Мъжът ми, сякаш заподозрял тези мои вътрешни терзания, много приятно ме изненада една вечер в края на лятото. Прибирах се аз от моето освобождаване на напрежението и какво да видят очите ми. На масичка сервирани три чашки за ракийка, три чинийки, три вилички, три…, а пред една от тях стои подредена“ Любимата“. О, Боже, какво учудване обзе душата ми, то тя не бе мома, която смело да се появи на кориците на“ Плейбой“, приличаше повече на тези руските матрони, които със зова „ За родину, за Сталину“, а най- вероятно и поради поетото добро количество водка, успяха да изнесат на плещите си цялата Втора световна война. Почти си я представих как изважда калашника и с един откос ни просва на пода. Много серт ми се видя в началото и страхопочитанието, което изпитах към нея се засилваше цяла вечер. Прилична комедия на абсурда - помислих си аз, но ако обектите нямат чувство за хумор, би могло да се превърне в един определено нискобюджетен латиноамерикански сериал. Та с оглед на ситуацията реших да се включвам с подходящите реплики на подходящите места:
- Поливаме ли нещо?- попитах аз.
- Обичам го!- ми рече тя.
- Перфектно!- отговорих аз - и сега какво? Наздраве!
- Наздраве!- продума тя.
Интересна вечер бе. Мъжът ми много се бе подготвил - то гъши пастет със смокини, то мезета спиращи дъха, то чудеса. Аз пиех, гледах и слушах с определено повишено внимание. Тя може би поради моето притеснително присъствие наистина се напъна да попие повече от необходимото, вследствие на което се впусна в странни разсъждения:
- Ще видиш - редеше тя,- ще видиш колко е хубаво човек да е свободен, защото свободата е… - размислите за свободата бяха прекъснати с един стряскащ пронизващ вик - Печи филии, не виждаш ли, че свършиха!
След тази реплика, произнесена със спираща дъха интонационна среда, си помислих: „ Леле, наигра се сега!“, но не милият подскочи и се юрна да пече хляб. Гледах и се чудех и, вярвайте ми, не знаех на кой свят се намирам, че то преди аз подскачах като прещипана да донеса това, онова, да измия някоя чашка или чинийка, да пренеса паднала виличка или лъжичка. Брей, помислих си я, я гледайте таз жена, как ми го тормози мъжа, че не е свикнал той на такива неща, как му наруши грубо правата човешки. Малко ми остана да се намеся даже бях тръгнала с репликата:
- Къде се намираш ти, ма?- но навсякъде си ходим аз и френското ми възпитание, та потиснах импулса. Бързо преглътнах изказването с едно малко. Наблюдавах го как се движи чевръсто из кухничката, как наглежда филийките, как ги реди в панерче и завива с кърпичка. Леле, ами то той бил не мъж, а чудо не виждано и нечувано, мечта за всяка жена един вид. Сервира ги той и тогава„ Любимата“ установи, че цигарите са свършили:
- Веднага да тръгваш! - тук тонът не търпеше възражение - Веднага да тръгваш и да купиш цигари!
- Всичко вече е затворено. - плахо протестира той.
- Веднага каза!.- рече тя - ще се покачиш на колелцето, на края на града има денонощно продават!
Върна се уморен, каталясал и брадясал, хвърли една кутия цигари на масата, отпусна и взе, че задряма. Тя подскочи вдигна му крачетата на едни стол положи му ръчицата странично някак и тук не можах да се въздържа:
- Заведи го в спалнята, та му метни някаква завивка, неудобно е така да спи.
- А, добре му е. Той толкова много обича да спи така!
Виждате ли, аз в каква голяма заблуда съм била. Обичал той да спи по столовете, да пече филии и да мие чинии, а най- много обичал да се метне на едно колело и да търчи посред нощ за кутия цигари. Честно да ви кажа, почувствах се прецакана, че в такова информационно затъмнение съм живяла.
- Ти няма ли да си ходиш - учтиво се позаинтересувах, а и виждах с какъв пламък в едното око наблюдава цигарите - той нали любимият заспа.
- Не, ще го дочакам да се събуди. Той така обича да ме вижда до себе си, когато се събуди!
Интересно, а? Разгледах се като гост в собствения си дом. Гост, който малко стои, но внимателно наблюдава. Не ми стана мъчно за никого, в крайна сметка тези триъгълници съществуват откакто света съществува. С тези и с още разни мисли в главата си легнах и, знаете ли, замислих се за моите мечти зарязани, за моя живот, за свободата, за любовта, за работата и разни други неща.
Сега съм на Хаваите. Барман съм. Забърквам коктейли. В свободното си време пия такива небрежно и с финес. Шляпам из океана, зареяла поглед в безкрайното синьо, което леко лилавее миг преди да се гмурне в небето. Наблюдавам стремежът му да погълне по- голяма част от пясъка и се възхищавам на постоянното упорство и целенасоченост на движението. Хубаво е тук - топло някак и щастливо . Понякога ми е мъчно за кучето Адор и детето, но надявам се след година - две поне кучето да мога да си взема, все пак той си остана най - верният член от това, което ми бе семейство. Билетът ми е еднопосочен, та най-вероятно ако на някой му мине мисълта за развод, ще се завихри безкрайна процедура, но какъв ли е смисълът от едно парче хартия. Нека и, дай Боже, всеки живее така, както намери за добре, а ако съумее да не нарани никой около себе си значи е успял да остане добър човек. Права беше момата - свободата е нещо наистина важно и трудно постижимо. Погълнах една последна глътка и смирено благодарих на всички събития довели ме до това състояние на духа.
|
|