Старицата и кучето
дата: 11-07-2013 @ 00:00:00 EEST
рубрика: хахо и хохо
— Ей сегинка ще ви разплача аз майката, гадове мръсни... — баба Пена усилено замесваше каймата със стрихнин, който беше взела от аптекарката, която пък беше дъщеря на приятелката й от училище, с която едно време се въргаляха с местните левенти из плевниците на малкото градче.
Отделно беше приготвила вкусни парчета месо, в които беше втъкнала рибарски кукички "тройки", вързани две по две с тънка почти невидима корда. — Ще видите кого ще хапете вие, поганци недни! — изражението на старицата напомняше Императора от Междузвездни войни, когато измъчваше с ток Люк Скайуокър.
Нямаше и пладне на предния ден, когато баба Пена я ухапа куче. Ей такова, бездомно псе, с каквито бъкаше цялата махала, да не говорим за близкия столичен град. Както идваше от магазина, подпирайки се на солидната гьостерица, която ползваше вместо бастун, старицата беше нападната от едрия бездомен пес, който разръфа торбата й с карантия, а след това жадно впи зъби с десния пищял на бабичката. Да, обаче тук кучето бе объркало целите. Под видимо безобидната старческа черупка се криеше изключително зла жена, донесла мъка и тегоби на повечето си съграждани откакто бе навлязла в съзнателния си живот. С добре премерен удар и без да гъкне, баба Пена вдигна тежката тояга и я стовари върху главата на кучето, което изскимтя и отпусна захапката си. Усетило лъхащата на талази злоба от това старческо тяло, то търти да бяга, но уви, бе твърде късно — втория удар на тоягата го просна в несвяст на земята, а третия го довърши напълно. Мозъкът на нещастното създание пръсна от размазания му череп и омаза тоягата на бабичката и оградата на близката къща.
— Ей, бабе, защо така направи бе? — слизайки от една стълба се провикна иззад дувара на съседна къща Петьо, синът на Митьо Лабавото, комшия и бивш любовник.
— Какво си заручал бре! Не видиш ли, че ме апе! Че го утепам, нема да му баем, я! — изкара си яда на момчето бабата и тръгна да си бърше кръвта от захапания крак. След това подритна безжизненото тяло на горкото псе и тръгна нагоре по пътя си.
Баба Пена беше получила много шамари от живота. Но сякаш те не бяха й дали положителна насока, а бяха усилили още повече злобата й. Когато бе на 20, се задоми с Иван Крана — млад левент от малкото градче, тогава още село. Иван, както издава прякора му, беше кранист в близкия огромен промишлен комбинат. Не беше лош човек, поне на младини, като изключим това, че пиеше всеки ден и то по много. Пена знаеше това, родителите й бяха против, но някак си напук на всички се взеха с Крана. Изкараха цели 55 години заедно, докато той не се гътна от пиенето. Жилав беше стария Иван, като се напиеше, тръгваше из града с поглед на бясно псе и на пътя му не смееше на излезе ни човек, ни животно. В един колан на прасеца си носеше огромен нож, който точеше всяка вечер, щом седне да пресушава килото ракия. Не жалеше и булката си — за дългия съвместен живот Пена знаеше наизуст силата на юмруците на Иван, а в малкото пъти, когато си беше позволила да му отвърне, се запозна и с обстановката в местната болница.
Двамата имаха една дъщеря, която още на 16 се паряса с някакъв десетина години по-голям и заедно тръгнаха да дирят късмета си из малката държава. Така и не го намери — прибра се след няма и две лета с невръстно отроче на ръце. Оня я зарязал, щом разбрал, че е бременна. Поживя малко, намери друг. И така, на 35 години, дъщерята на Иван и Пена вече беше сменила четирима мъже и имаше от тях три деца. Животът я беше направил зла като майка й, докато не срещна Киро. Киро беше душа човек — прие тези деца като свои, при все, че той не можеше да има наследници. Не пиеше и даваше живота си за жена си. Условието му беше само едно — ходенията в дома на баба Пена да се сведат до минимум. И дъщеря й за пръв път в живота си сякаш намери това, което винаги бе търсила.
Баба Пена остана сама с няколко кокошки и едно старо куче. Един ден песът легна пред вратата й, вперил тъжен поглед, като че ли искаше да й каже "Прощавай старо, но аз скоро си отивам. Благодаря ти за всичко, макар че доста камшик съм отнесъл от тия костеливи ръце".
Пена го изгледа, па отиде и взе секирата от бараката. Замахна един път и главата на Шаро се търколи по стъпалата на старата къща.
— За какво си ми , като вече не ставаш за нищо, дърта мастия такава — в старицата нямаше капка жал. За нея животът беше едно бреме и може би мислеше, че по този начин прави добро на тези същества, чиито живот отнема. Без дори да се замисли дали това е правилно.
Каймата вече беше готова. Парчетата месо също. Със сатанинско удоволствие старицата излезе, куцукайки, за да разхвърля стръвта в махалата. Болките в ухапания крак (беше промила раната с люта ракия и сама се беше превързала — на тия години и да я хванеше бяс, поне щеше да я отърве) разпалваха още повече злобата й.
Вечерта баба Пена легна и заспа като бебе. На сутринта цялата махала беше събудена от нечовешки вой, който идваше сякаш от всички страни. Ужасените хора видяха страшни гледки — навсякъде агонизираха в адски мъки бездомни кучета, като някои изплюваха вътрешностите си, разкъсани от рибарските куки. Един от съседите на Пена не издържа — беше полицай, извади служебното си оръжие и съкрати мъките на няколкото песа, които се търкаляха в агония пред къщата му. Децата му, плачейки го попитаха какво става.
— Помните ли, татковите, когато отровиха котето ни — полицаят и семейството му имаха прекрасно игриво коте, което един ден умря в същите мъки в ръцете му. Той успя да скрие от децата подробности за случилото се, но така и не разбра кой точно е посегнал на животинката. И през ум не му беше минало, че комшийката Пена е способна на такива деяния. Знаеше я, че е зла като вълк единак, но чак дотам... — Това сме ние, хората... — въздъхна и прибра оръжието си. Щеше да му се наложи да пише дълги обяснения за патроните, но психиката на семейството му беше по.ценна от загубеното време и нерви в работата.
Още същия ден вестниците и телевизиите показаха ужасяващи кадри от кървавата разправа с четириногите. Пена седеше пред телевизора, джвакаше домашен суджук с беззъбата си уста и кълнеше под нос, усмихвайки се злорадо.
Към ранния следобед телефонът в схлупената къща звънна. Това беше събитие, тъй като рядко някой се сещаше за злата старица. С костелива ръка тя вдигна слушалката. Отсреща чу истеричните писъци на родната си дъщеря:
— Мамо, Кирчо, Кирчо вече го няма... Тръгнал сутринта на работа, а един кьор-кютук пиян с кола го отнесъл. Карал е с над 200, майко, Киро го събирали цели два часа... Не ме пуснаха да видя за какво става дума, защото още на са намерили главата... Мамо, какво ще правя??? — горко ридаеше единствената дъщеря на баба Пена.
Бабичката приседна. Като че нещо я чукна по старческата глава. През очите й минаха много моменти от дългите й години на тази земя. И през цялото време виждаше очите на Мечо — кучето си, което уби безцеремонно и което й беше служило вярно цели 15 години. Нещо в нея се срина, тя загуби равновесие и падна от стола. Дъщеря й продължаваше да плаче и да вика в слушалката:
— Майко, що за хора живеят на тази земя, бе майко!!!
Преди да предаде Богу дух, баба Пена за първи и последен път на тази грешна земя осъзна, че човекът е най-големия звяр и че всички злини стават по негова вина. Умирайки, Мечо отново бе пред очите й, сякаш молеше за последна прошка.
— Прости...... — промълви старицата, предавайки Богу дух.
Още вечерта дъщеря й я намери паднала до стола. Суровото и зло лице на баба Пена бе придобило благи черти. В очите й имаше сълза, а една блага усмивка беше изкривила изражението й завинаги. Дали пренасяйки се, беше попаднала във вечността в момент, когато е била най-щастлива, за да остане там завинаги с (може би простилия й) Мечо, дали е било нещо друго, но в този ден дъщеря й разбра, че нещо, което тя никога нямаше да разбере, беше променило майка й, макар и в предсмъртния й час.
|
|