Нищо
дата: 12-07-2013 @ 01:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
Днес е от онези мрачни дни , които ме карат да се чувства „тъпо“ и някак си нищо не ми се подхваща. Морето през ноември е неприветливо и не толкова на морето нещо му има, колкото вятъра е безмилостен и жесток. Всяко голо местенце по кожата бързо става жертва на жестоките му хапливи пориви. Ако си стоиш вкъщи зад прозореца може би дори е величествено да съзерцаваш неуморните вълни и тоновете пияна, които се разбиват в скалите. Небето понякога е безумно красиво, слънцето е някъде невидимо, може би просто бяло сияние зад облачна перелина, но и без него всичко е причудливо и красиво. Облаците са нацепени на ивици и бързо сменят цвета си към хоризонта като някъде в далечината тъмното виолетово бързо преминава в тъмно синьо и може би само една малка ивица е просто черна.
Днес ми се налага да отида на работа. Зная, че всички хора работят и че не всички професии са приятни, а всъщност може би дори се заблуждавам, че съществува приятна работа, но все пак не искам днес да работя. Иска ми се да остана в моето малко магазинче, скътано в малката тиха пресечка на главната и да продавам чорапи. Може да ми се смеете, но това не е просто магазинче за „чорапи“, то е магазинче за „чорапи и гащи“ и всичко е само за ЖЕНИ. Избирам стоката сама и никога не зареждам повече от един чифт чорапи или бельо от всеки модел. Всичко е уникално и малко безумно. Аз дори не поддържам номерация – за всеки номер предлагам различна стока. И ако някой заблуден мъж иска да изненада едновременно съпругата и любовницата си с един и същи сутиен или пражки това няма как да се случи. На бедния мъж ще му се наложи да положи двойно старание и да избере два различни артикула. Всяка жена е уникална и заслужава да бъде такава, не бих допуснала мъжете да си мислят, че на всяка кучка и отиват единствено и завинаги червени пражки.
Вече петнадесет години съм в играта и познавам до болка мъжката и женската природа и когато при мен се появи клиент или клиентка не се нуждая дори да попитам какво търсят. Разбира се от любопитство винаги го правя, но това е просто фасада. Нима една жена може да бъде излъгана от мъж който казва „Жена ми има рожден ден и искам да я изненадам с нещо секси“. Ако е секси то със сигурност е за любовницата и тоз мъж едва ли някога е подарил на жена си нещо друго освен комплект кухненска посуда или нова покривка за масата, грижливо избрана от майка му. Днес ми се налага да отида на работа и колкото и да не ми се иска някой друг ще се наложи да наглежда малкото ми спретнато магазинче, което откупих със собсвената си младост и което ми е не по-малко скъпо от гарсониерата, която ми остана от мама и тате.
Това магазинче е просто вълшебно, то ме промени изцяло. Срещам се с нормални хора, прекарвам времето си на закрито и от извесно време ми се иска да облека нещо розово. На мода е, а и никога до сега не съм виждала малкото си задниче в розово. Консервативна съм и освен мрежести чорапогащи с цвят „черен“ друго не съм слагала, нито на 15, нито на 25 и май ми е време да се поразкърша с нещо „розово“ докато все още е на мода. На ясно съм, че ще бия на очи дето се вика, но сега ще се откроявам така или иначе по-малко, отколкото след 10 години. Като прехвърлиш 30, часовника ти почва да тик-така по-бързичко и те предупреждава, че ако пропуснеш нещичко, не ще можеш да го наваксащ и по-добре разбира се е да се втурнеш на някъде, отколкото да си смучеш малкото пръсче и да цъкаш.
Днес е кучи студ, сигурно и рибата в морето се пита къде раздават от онези кожените палта на рускините, но аз съм мъжко момиче и ще отида на работа с розови плетени три-четвърти чорапки с нещо като жартиера-модерен вариянт и ще си сложа прозрачна блуза от онези ефирно-копринените, на които ръкавите им могат да съберат торба въздух и ще си сложа от последната мода силиконови нагръдици, така че дори при най-жестокия студ , гърдите ми ще останат леко заоблени и зърната ми ще останат невидими дори и за най-любопитните погледи. Нямам розова пола, но и нещо в бяло ще свърши работа, какво да се прави като розовото винаги ми е убягвало, а и братята китайци започнаха своята пазарна революция в края на моята кариера. Сега дори и най-смелите фантазии са вече реалност и въпреки това класиката си е класика. Навън на тоз вятър няма да излеза без късичкото ми палто от норки, което ми е подарък от онези клиенти , които подаряват тигани на жените си за 8ми март.
.......Зъррррррррррр. „Как си пиленце готова ли си, след пет минути ще те взема с колата?“
„Винаги готова! Като стражите на пост ще съм!“. „Ха-ха. Имаш поздрави от Нелка, благодари ти, че ще я заместиш, че нещо се е поболяла горката“. „Лошо, лошо тя като не можа да се класира за бара сега като магистрално момиче, ще се калява. Ха-ха!“. „Сега ще те видим и теб в тоз кучи студ!“. „Не се бой аз съм с опит!“. „Ти гледай повечко да работиш, че да ти седи дупето на топло в някоя кола, че там на завоя така духаше вчера, направо влачеше пръски от морето!“.
.......“Тук на тоз завой харесва ли ти?“. „О да панорамата към морето е добра“. „Хайде аз ще съм два завоя по нагоре ако има нещо ще кликнеш“. „Чао, Амиго!“
Тук си е нашия пътен възел. Откато се помня само наши момичета си го вардим и ако преди си беше просто инициатива на 1-2 девойки от квартала, то сега си е всичко организирано. Имаме си момчета боди-гардове и си пазим местенцето със зъби и нокти от конкуренцията. Лятото дори сме поне по 2-3 в една смяна, но сега през есента клинтелата търси повечко топлина и уют по локалчетата и хотелчетата, та почти всички са нощна смяна и такива не особено привлекателни и проветриви местенца са нежелани. Аз съм нещо като 2 ра резерва, защото с моето магазинче не ми остава време пък и съм вече титулярка и се ползвам с авторитет, работя само със стари клиенти и се опитвам да се установя като нормалните хора, не че ще правя семейство, но ако може просто да работя вече за себе си и да си давам по малко почивка.
Студено е. Наистина е студено. Розовите ми крачета от бедрата на долу почват да се вдървяват и ако си мушна муцунката в коженото палто ще го докарам на розово фламинго. Ах, красотата взима своите жертви, ако постоя още малко посинялата ми кожа от студ, ще преобрази плетените чорапки от бледо розови на тъмно лилави. Надявам се някой да ме забележи и да се смили над мен, с времето прекарано тук и за без пари ще се кача на всяка кола с изправен климатик.
Хм... Някакъв в отсрещното платно се спря и загаси голфа, ха... момченце сигурно ще разпуска в храстите. Защо ли пресича нима моя храсталак е по-гъстичак.
„Маце, свободна ли си?“. Ха-ха тоя пък закъкъв се мисли, усмихвам му се аз „За теб съм свободна, навечеря ли ще ме водиш?“ Очевидно младежът си търсеше с кого да се майтапи, не знам дали заради розовите чорапи или просто му се пикаеше и не ме беше забелязал и сега си търсеше извинение, че е слязал от колата. „Чудесно тогава, качвай се в колата, че днес ми е специален ден. Изчуквам винаги по една курва“. Хм... Нещо не беше съвсем на мястото си и усещах, че ми предстоеше изненада. Мъж на не повече от 21-23 години, с нормална физиномия и отгоре на всичкото тялото му беше прекрасно обработено във фитнес зала и в този студ се возеше в колата по спортен потник, ухаещ на мъжки парфюм и като се замисля офертата съвсем не беше за изпускане. Такива клиенти НЯМА, просто НЯМА! Ако бях на 18 щях да му се нахвърля още тук в храстите, от притеснение да не размисли като ме огледа отблизо, но сега от позицията на опита ми се прииска да разбера, къде беше уловката и нима такова секси парче не можеше да си гепи мацка от някой дискотека или бар и да си отърка въшките дори без пари, по метода на взаимната изгода – удоволствие за удоволствие.
Ха-ха нещо бързаше момчето. Извади си портфейла и започна да отброява банкноти и с поглед очакваше да му кажа цената на удоволствието. „ Добре, добре ще ти платя двойно само се качи в колата“. Подаде ми банкнотите, които за мое учудване не бяха фалшиви и сумата, която стоеше в ръката ми наистина беше точната тарифа на целокупен секс умножен по две, нито леф нагоре, нито лев надолу. Изненадах се наистина, не защото партите бяха по две, ние сме свикнали на скъпи подаръци от доволни клиенти, но това си беше плащане преди да получи дори облизване зад ухото. Нямах време да мисля или да си прочета молитвата, просто послушно се качих в колата. Младежът внимателно ми отвори предната до шофьорска седалка и ме покани учтиво да се разположа. Като се замисля, на моята възраст почти можех да съм му майка и тази мисъл леко ме караше да настръхвам, но секса и любовта си бяха неведоми пътища божии. Мозъчето ми, като банкомат отброяващ банкноти, бързо започна да прехвърля въобръжаеми профили на дете с тежко детство, тинейджър женомразец, зрял мъж с дефекти на топките и незадоволен комплекс, който всеки момент щеше да ми каже, че е импотентен и после да ме убие, за да не му се подигравам.
„Ще слезем с колата 2 завоя надолу, панорамата към морето е по-красива, има и малко каменисто плажче, нещо против?“. „Не, идеята е чудесна!“. „Изглеждаш ми напрегната ще пусна малко музика, нещо против?“. Нямаше смисъл да отговарям, вече бавно и сладникаво се точеше някакъв блус от 80те, от онези, които се въртят по радиото нон стоп. Той ме гледаше в очите и шофираше бавно, ако не беше толкова ветровит деня, сигурно зад него щеше да има правителствен кордон от поне 20 коли и леки бибиткания. Въпреки наглия поглед сега се почувствах отлично, мека топлина бавно се катереше по бледо розовите ми крачета и топлия въздух на парното издуваше копринената ми блуза. Палтото си стоеше като купчина простреляни норки на задната седалка и аз усещах как бузите ми започнаха да горят с розова топлина. Прииска ми се да си поспя необезпокоявана, да забравя за всичко и да концентрирам съзнанието си върху шума на двигателя, който като детска приспивна песничка ме унасяше леко и безвъзвратно.
„Изглеждаш ми нова? Да не си ново момиче в бранша?“. Този малкия щеше да ме спука от смях, със сетни сили се сдържах да не избухна от смях, но в огледалото на колата видях единствено собствената си тънка усмивка, която се плъзна бързо по крайчеца на усните ми. Ако не беше платил предварително щях да му кажа две три топли думички като „Сладурче аз, когато съм започнала на този завой ти още си сукал от гърдите на майка си!“, но единственото което ми дойде от възпитанито ми беше „Замествам една колежка, времето е тегаво разболяват се момичетата“. „Знаех си, че си нова! От тук пътувам почти всеки ден за работа и със сигурност щях да те забележа! Не се притеснявай изглеждаш чудесно, а чорапките ти са направо трепач, но ако не бяха розови“. Наглостта на младите е учудваща, но нищо подобно не е в състояние да ме стъписа, дори нахалния поглед, който следеше всяко движение на ръцете и бедрата ми. Кафеви очи, който ми напомняха плаха сърничка и онова желание на всеки мъж да доминира, сърничка, която сама си слага царската корона и очаква целия зоопарк да се преклони пред осанката на „Ваше величиство“. За първи път реших, че нямам „бърза работа“ и се отпуснах на седалката в очакване. Той загаси двигателя и ме погледна с умиление. „Знаеш ли доста си хубава за проститутка, а и си леко различна“. „Защо мислиш така?“. „Ти си 5тата, която ще опъна за 5 години, но ме кефиш повече от другите... Ха-ха имаш стил... Да речем ,че за тия два завоя всяка от посестримите ти вече ми беше ударила по една свирка или поне копчетата ми бяха откопчани.... ха-ха“. „Не съм специална, от времето ще да е... Искаш ли да се разходим по брега?“. Казах го просто така, защото бях сигурна, че ще клъвне и определено си личеше, че не го вълнуваше секса с проститутка. Аз предпочитам клиентите да бъдат задоволени напълно и съм готова и на палячо да стана, но да оставя приятен спомен у бедните мъжки душички, които рано или късно пак се връщат при мен. Той не отговори нищо, отвори врата и се запъти към скалите, без да се обръща. Вървеше бавно сякаш мислите му тежаха. Вятъра беше доста силен, съдаваше съпротивлиние, всяка моя стъпка беше борба с вятъра и опит да спася жалката си копринена блуза, която ако не беше с дълги ракави, щеше да полети като наилонова торбичка към слънцето. Той застана на една отвесна скала и очевидно нямаше проблеми с равновесието и не изпитваше страх, че някоя игрива вълна ще го дръпне към морското дъно. Въпреки,че професията ми е от най-рисковите, аз не си падам нито по бънджи, нито по парашутни скокове, а екстремното ме плаши до смърт. Спрях се доста преди сушата да отстъпи път на морето и се сгуших между скалите. Той щеше да се обърне, това просто беше въпрос на време, минута-две, морето е могъщо и привлича като магнит очите, но рано или късно самотата на морето ни отблъсква и сърцето копнее за сушата и топлината на земята.
Обувките ми се напълниха с песачинки и сега беше момента да се отърся от тях и се чувствах некомфорно в розаво. Бавно разкарах чорапите и отупах малките бели обувчици. Разликата между със и без мрежести чорапогащи беше само една в големината на самочувствието, а очевидно това за вятъра нямаше значение, с тях и без тях краката ми усещаха студения порив еднакво. Той се обърна и се приближи до мен, отново с вторачен поглед и определено нещо беше се „случило“, не просто липсваха розовите чорапи, очите, очите му не бяха кафеви, а зелени... Морето бе заличило спомена за мекото сърнисто-кафяво, образа на тъмно зелена мътна вода се отразяваше в големите ириси и само дълбокия блясък на пяна проблясваше като гребена на бурна вълна в зеницата. Това може би си беше оптична илюзия или халюцинация от студа, пробождаш и насълзяващ собствените ми очи. Моето съзнание се завъртя с бясна скорост и единственото което ме интересуваше бяха големите зелени очи. И докато мислите ми се удряха като вълни и се разпиляваха без да ми дадат отговор на единствения ми въпрос „Къде бях виждала тези тези зелени очи преди?“, усетих топлото тяло на момчето. Прегърна гърба ми, пръстите му се плъзнаха по косата ми, усетих леко ухапване по врата и усни търсещи други усни. Блузата ми все още си беше на мястото, нямаше как да отлети с вятъра но усетих силиконовия сутиен да се свлича откопчан в скута ми. Ръцете, силни и желаещи се вкопчика около кръста ми и без да усетя ме понесоха към колата.
Времето се бе събрало в точка и картините се сменяха бързо пред очите ми. Усещах под голия ми гръб късите и леко подострени косъмчета на моите норки, едно от копчетата на палтото досадно се впиваше в някой от кръсните ми прешленчета, докато концентрираното момче събличаше и последното останало върху кожата ми. Чевръсто и някак странно нежно ръцете му се плъзгаха от връта до бедрата ми и отново се връщаха закопчани около шията ми. Парното отдавна беше заглъхнало, но топлия дъх на момчето циркулираше около студените ми бедра. Ръцете бяха удивително горещи и ако можеше поне за миг да се спрат върху рамената ми за да стоплят потреперващото ми тяло. Изведнъж топлината се разсея и същите тези ръце разкопчаваха чифт дънки...
В нашата професия клиентите не се забравят и дори след години, когато остареят и си видоизменят лика до неузнаваемост, пак мога да разпозная всеки един от тях. Но това момче, по пътя на здравата логика, не може да ми е бил клиент, такива неща не се забравят, а магазинчето ми си беше скорошна инвинстиция, а като се замисля на такъв мъжкар би му подхождало всичко друго, но не и интимно пазаруване на пражки и чорапи.
Не знам дали избрах неподходящ момент или любопитството ми се оказа по-силно от желанието за секс. „По дяволите, защо чукаш по една курва на този ден, да нямаш Рожден Ден?“...
Нищо не се случи... Сякаш минахме под дъгата и отново розовите ми чорапки се подаваха под късото палтенце от грижливо умъртвени норки. Аз стоях подпряна на капака и чаках Амиго да ме вземе с колата. Момчето дърпаше една цигара и ме гледаше оттегчено, всякаш бях усоетила концерта на Металика. „Искаш ли си парите?“. „Не задръж ги! Може да си купиш черни чорапогащи!“. Дръпна от цигарата и ме погледна с очи, тъжни, зелени, а може би кафеви. „Нямам Рожден Ден. Днес преди 5 години се опитах да се хвърля от скалите, заради една КУРВА, правя си Курбан... Размина ми се!“.
Амиго ме остави отново малко по-нагоре на пътя, сама, умислена, угрижена... Преди пет години Ноември беше щедър, топъл, светъл, дори листата на дърветата, все така златисти и помеднели, стояха по местата си. Годината се случи от онези с Циганското лято и нищо не подсказваше идването на зимата, морето си стоеше тихо и умислено в коритото си. Този ден наистина имахме много клиенти и се наложи да се преместя на долния завой, защото имаше работа за всички... Тъкмо, когато приключих последния чичко и се радвах на малкото кашонче с портокали, което благодарния тираджия ми подаде с лека усмивка „Това е бонус сладурче“, видях едно слабичко момченце да се провесва на скалите. Нещо ме накара де се усъмня, че детето се канеше да плува, дъното беше прорязано от подводни камъни и дори при най-голямо старание вероятноста да скочиш в чиста вода ми изглеждаше отрицателна. Хвърлих кашончето на земята и се затичах към скалите. Тези зелени очи ме погледнаха въпросително и умолително. Може би прекъснах нещо, може би сбърках нещо... Момчето ме погледан отново и се затича обратно към пътя...
Сега облаците се бяха сгъчкали на едно място, като стадо овце и всичко притихна за миг. Сякаш нощта беше подранила и искаше да направи изненада на деня, въздуха носеще онази специфична миризма на Озон и соления привкус на морска пияна... Аз продължавах да гледам преминаващите коли и да чакам синия Голф... Едри капки се отрониха и полетяха с все сила към земята...Кап...Кап...
|
|