Рожденият ден
дата: 15-07-2013 @ 12:10:35 EEST
рубрика: литера-туря
Пролетният ден обещаваше да е топъл и приятен, показвайки вече пълното превъзходство над отиващия си студ. За Петър това не беше просто обикновен ден. Днес той ставаше на 35 години.
Последния половин юбилей, който щеше да празнува чак по половинвековния си, ако му беше писано да стигне дотам. нали 40 годишнината и 45 годишнината не се празнуваха заради ненапразни суеверия.
Сутринта Петър стана рано, докато още жената и децата не бяха се завъртели около него из къщата. Направи кафе за нежната си половинка и мляко за децата, опържи палачинки и излезе на двора, за да се порадва на слънцето. Днес бе неделя, Господ бе направил така, че да почива точно на този ден. Петър беше поканил двамата си най-близки приятели със семействата им. С другите от компанията щяха да се почерпят по "ергенски" следващия петък. Все пак след неделята идваше понеделник, а с него и работната седмица.
В къщата още нямаше следи от събудени хора. Петър приседна на стъпалата и се загледа в безоблачното небе. Кога минаха 35 години? първите му спомени бяха смътни и като сън, когато майка му го люлееше в бебешката количка в апартамента им в София. Според нея той си измисляше, но ако го питаше човек, спомените си бяха на сто процента истински. Или поне той така си мислеше. След това си спомняше откъслечни моменти от детството, игрите пред блока с момчетата и момичетата от махалата, които тогава бяха толкова много... сега бяха останали шепа старци в остарелите студени апартаменти. Родителите му отдавна бяха се пренесли в по-добрия свят, а децата се бяха разбягали който накъдето го духне живота. Пред очите на Петър минаха спомените от първия учебен ден, основното училище, след това средното и гимназията... казармата, университета... запознанството с жена му, раждането на двете им деца...
— Татко, татко — две малки ръчички обвиха врата на Петър, изтръгвайки го от мългата на спомените. малкия вече се беше събудил.
Не след дълго, щат не щат, се събудиха и останалите обитатели на къщата — съпругата на Петър и още по-малката сестричка на малкия разбойник.
Денят мина неусетно в приготовления за вечерта, пакостите на децата и притеснения от задаващите се гости.
Вечерта беше прекрасна. Всички седнаха на терасата. Крис, единия му поканен приятел, му подари страхотен макет на ферари от формула едно — от ученици и двамата бяха страстни почитатели на този спорт. Втория от компанията, Боби, пък мина с една тениска на любима група. Все още си оставаха момчета, макар и на 35.
— Ех, кога ли ще може да седнем ей така като в добрите стари времена! — въздъхна Боби.
— Когато се пенсионираме, Бобка, няма страшно, тогава няма и да ставаме до тоалетната, защото ще сме с памперси — и тримата прихнаха в смях. Чудно нещо е човешкия живот — с памперс се раждаш, с памперс си тръгваш…
Докато жените си говореха, намерили тема за приказки, тримата надигаха наздравици, но имайки едно наум за следващия ден. И така, с това едно наум, вечерта свърши. Мина толкова чакания ден. Децата отдавна спяха, Петър и жена му оправиха масата, а след това легнаха. Все пак трябваше да положи глава за няколко часа, защото на другия ден го чакаше удобното му, облъчено от токове и безжични връзки работно място. Отпускът беше кратък и далеч през лятото.
Заспа за секунди. Заспивайки, се пренесе отново в онези приказни детски времена. Заедно с приятелите си Пешо и Теди играеха футбол пред блока. Присъединиха се още деца. Слънцето грееше топло и весело…
Сега Пешо току-що беше излязъл от затвора, поне така беше чул Петър. Побой с грабеж. А Теди отдавна не беше между тях. Дете на майка алкохоличка, на което нищо не му е давано в този живот, той беше се зарекъл да опита от всичко в него. Дори изнасилванията на невинни момичета някак си минаха незабелязано, но накрая хероина не му прости и го отнесе завинаги в небитието. Остана майка му, която всяка вечер пиеше с водещите от новините, преди да падне и да заспи под масата. Казваше, че го прави, за да отиде по-бързо при Теди, но всъщност го правеше и когато той беше жив. Сбръчканото от алкохола лице, изкривените пръсти и подпухнало тяло с нищо не подсказваха, че едно време това е било момиче, по което е въздишала цяла София…
Останалите от махалата също ги нямаше вече отдавна. В съня на Петър изникнаха двамата Васковци, Илиян, Ники, Иво и брат му, Митака, негов съученик и съседа му Асен… За някои от тях Петър беше чувал по нещо, други просто бяха изчезнали завинаги, поели по пътя си. както например единия Васко. За другия съдбата бе подготвила зловещ шамар — спечелилите зелена карта за Америка негови родители и сестра му (той не пожела да замине) бяха размазани в колата си от пияна като свиня американка. Разбира се, той веднага отиде, виновната плати тлъсто обезщетение и влезе да гние в затвора, но това по никакъв начин не излекува самотата му. Все пак, беше силен мъж и щеше да се справи и с този удар така, както едно време търпеше ударите на по-големите хулигани от квартала. Илиян също беше отишъл зад Океана и се радваше на прекрасно семейство и две мили дечица. Но пак не се чувстваше у дома си. Няма как, домът е само един, каквото и да се мъчи човек да си внуши и да свикне. Ники и Иво живееха някъде из София, от време на време се чуваха, но така и нямаха време да седнат като в добрите стари времена и да се видят. Митака и Асен още в началото на Прехода бяха станали поръчкови главорези на един от най-свирепите бандити в държавата. Доколкото Петър знаеше, единия поне (засега) се радваше на огромна къща с басейн в покрайнините на София (където по ирония на съдбата нямаше канализация), а другия май също се подвизаваше някъде далеч, след като неизвестен заложи под мерцедеса му толкова тротил, че половината паркинг хвръкна във въздуха.
Следващият сън беше някак си различен. Сънуваше къщата. Къщата, в която се бяха пренесли, след като избягаха от София. Така или иначе, парно нямаше, топлата вода беше спряна, защото съседите все някой ги лъжеше и те не си я плащаха (но искаха да я ползват без пари, това беше порочното наследство от отминалата епоха), та място в града вече нямаше. На село, далеч от шума, децата не бяха боледували нито един път. Всяка сутрин пиеха домашно мляко, до тях мандрата произвеждаше на сто процента екологично чиста продукция. Хора от цяла София и околността идваха да пазаруват. В сънят му къщата беше някак си различна. Някак си по-остаряла, въпреки че в нея отново цареше детска глъч. Детско гласче извика отнякъде:
— Дядо, приятна работа! Дядо, не забравяй памперса, дядо!
От къщата излезе старец с бастун. Бавно приближи до колата и с мъка влезе вътре. Възрастна жена излезе след него, за да затвори вратите. Едва сега осъзна какво сънува. Старецът беше той, самият той, след много години. А бабата беше жена му! Детското гласче навярно идваше от внуче, което някое от децата им бе довел. А той отново отиваше на работа!
Събуди се целия в пот. Погледна часовника си — оставаха му двадесет минути до събуждането. Изключи алармата, за да не събуди жена си и стана тихо от леглото. Започваше трудната работна седмица, а Петър беше като блъснат самолет. Уж спа хубаво, но тези сънища... Особено последния, беше някак си като удар с чук. Отиде в банята и си пусна един душ. Приготви закуските на децата и кафето на жена си, пусна тихо телевизора, докато се облече. Даваха дежурния сутрешен блок. Нищо ново под слънцето. Точно преди да излезе и да изгаси телевизора, на течащите отдолу надписи хвана едва ли не с периферното зрение бързо преминаващия надпис: "Вчера парламента гласува увеличение на пенсионната възраст на 75 години за мъжете и 70 за жените".
Петър излезе по инерция, без да е осъзнал напълно прочетеното. Отново чу думите на малкото гласче от съня си:
— Памперса, дядо, памперса… — и с ужас осъзна, че тези думи са били именно за него.
Вдигна глава към синьото небе, опитвайки се да прочисти черните мисли от главата си. Беше живял на тази земя вече 35 години и един ден. От първото десетилетие имаше само откъслечни спомени, от останалото да си спомняше най-много две трети. А му оставаха още цели 40 години труд, преди да се съберат с Крис и Боби като в добрите стари времена. Гледайки небето, Петър неволно се запита къде ще бъде тази паметна сбирка — на терасата, на която бяха снощи, или някъде из облаците на това копринено небе. Времето щеше да покаже, а то беше пред тях в изобилие...
|
|