Инцидентът в Чучулигово
дата: 18-07-2013 @ 15:08:47 EEST
рубрика: литера-туря
"Днес е особено хубав ден за българската демокрация". С тази мисъл кметът на Чучулигово излезе в слънчевото свежо утро от двора на триетажната си къща, строена в стил "парвеню хай левъл". Гъдю Лисичков, както беше името на кмета, беше придобил скромен парцел като наследство от родителите си, кореняци чучулиговчани.
Когато обаче седна в кметското кресло, той с чудовищен размах заграби дворовете на своите съседи, които бяха заминали да търсят късмета си извън пределите на Родината и останаха завинаги там и така увеличи жизненото пространство на семейството си с около десетина декара, в които сега имаше японска градина, лятна беседка, басейн с почти олимпийски размери и какви ли още не глезотии. Отвън при оградата се намираше кокетното фризьорско салонче на благоверната му Гюра, която навремето като студент по партийна линия беше измъкнал от дълбоко село, неназовано дори на картата на България. Сега Гюра го раздаваше първа селска дама и настояваше всички да я наричат с далеч по-престижното "Мадам Жи". Дори и салончето носеше същото име — "При Мадам Жи". То името малко биеше на име на публичен дом, ама хайде сега, за пръв път Мадам Жи излезе зад граница, когато беше вече на 42, дотогава само беше гледала по филмите "гнилата" западна действителност и тайничко злобееше на колежките от университета, които заемаха високи длъжности в БАН и други престижни институции и обикаляха света, та незнанието и невежеството й бяха простени. Сега отново злобееше, вече с превъзходство, тъй като дългогодишната целенасочена политика на всички правителства от промените насам бяха докарали така омразните й колежки почти до просешката тояга, а нея, Достойната, бяха издигнали във висините. Е, и с помощта на също толкова достойния й Гъдю, ама хайде сега, кой ще й каже нещо напреко, я!
Гъдю от своя страна беше тъп като изгнила дръжка на мотика, но оправдаваше фамилията си с хитростта си на стадо лисици. Роден в къща с една стая, с външен клозет, намиращ се чак до входната врата, той беше успял само за две години след промените да се издигне до несменяем кмет на малкия столичен квартал в полите на планината, превърнал се в любимо място за живеене на маса потенциални клиенти на погребалните бюра и местата за лишаване от свобода в близко бъдеще. Сега вече, двайсет и две години след онзи паметен ден, белязал живота на много Гъдювци, кмета на китното бившо селце имаше на практика всичко. Или по-точно почти всичко. Защото при всичките басейни, джакузита и куп други глезотии, в които прекарваха свободното си време Гъдюви, липсваше само едно — нещо колкото елементарно, толкова и ключово за съвременната цивилизация. А именно отходна канализация. Което на практика означаваше, че Гъдю не е избягал и на милиметър, ама и на стотна от милиметъра от онзи смрадлив клозет до оградата, където беше клечал сума ти часове от живота си. Често в спомените му се връщаше една ужасяваща случка от детството му...
Когато беше на 10 години, съседчето Кънчо, по-голямо само с три години от него, се изгаври жестоко, използвайки момента, че Гъдю сере в кенефа. Точно до оградата, където се намираше външния клозет на Гъдюви, земята беше пропаднала и през една малка дупчица се процеждаше на тънки ивици смрадта от септичната яма. Вечно пияния баща на Гъдю все нямаше време да замаже вонливата дупка, когато един ден Кънчо намери решението съвсем неочаквано и по детски. Сутринта с приятели Гъдю и Кънчо ходиха в гората, където по-големия батко улови с ръце един едър хубав смок. Гъдю изпитваше панически ужас от змии, за разлика от Кънчо, който със садистична наслада пъхаше главата на шашардисаното влечуго в лицето ма по-малкия си приятел, който пищеше неистово. Именно тогава в немного нагънатия мозък на Кънчо се роди идеята за дебелашката шега, която щеше да си направи с бъдещия кмет. Кънчови живееха през няколко къщи от Гъдю. Таткото на Кънчо беше виден партиен функционер и почти не се свърташе в Родината. Носеше играчки на сина си, от които лигите на приятелите му течаха и те тайничко си мечтаеха за професията на таткото на Кънчо. Само че техните татковци, включително и този на Гъдю, бяха чести посетилети, да не кажем постоянни, на кръчмата в Чучулигово, откъдето редовно нежните им половинки ги прибираха с ръчна количка, напикани (и понякога осрани) го шия. Та Кънчо прибра горката змия в една торба и двамата с Гъдю се прибраха по живо по здраво по домовете си. Само че Кънчо остана навън... Търпеливо изчака другарчето си да отиде до тоалетната. Така де, рано или късно щеше да го стори. По голямата работа. Голямата работа се познаваше по вестника "Работническо дело", който Гъдю винаги носеше на отиване. За тоалетна хартия парите ги изпиваше татко му, та поне вестници имаше да вършат работа. Гъдю влезе в тоалетната, Кънчо изчака малко и извади змията. Натъпка я с главата напред през дупката в почти препълнения клозет на Гъдюви, скри се зад ъгъла и зачака... Гъдю си клечеше и мислите му се носеха из небитието, давайки път на отработените закуска и обяд да освободят място на вечерята, когато нещо като дебела черна пръчка изскокна между краката му и зловещо засъска в лицето му. Какво стана след това, узна цялото село (тогава още не беше станало квартал на столицата). Гъдю почти разби клозета, изскачайки на улицата, целия омазан в лайна, със свалени гащи. Обзет от панически ужас, побягна по улицата, но свалените му гащи го спънаха и бъдещия кмет се пльосна с насран задник на твърдия паваж. От падането и болката в ожулените колена и лакти стомахът му се сви в спазъм, който Гъдю не можа да овладее и в резултат на това от задните му части изригна полурядък кафяв фонтан, който обля и без това обления му вече във фъшкии гръб...
След случката Кънчо беше наказан да прекара цяла седмица затворен вкъщи, баща му го би с каиш, а таткото на Гъдю взе, че изтрезня за един ден и набързо замаза вонящата дупка, причинила страданията на единствената му рожба. Противно на очакванията, Гъдю и Кънчо запазиха приятелските си отношения и ги поддържаха живи и до ден днешен. Само дето Кънчо винаги беше едни гърди пред своя по-малък другар. Сега Гъдю беше кмет на Чучулигово, наистина, но Кънчо беше се издигнал до висш еврочиновник, получаваше хиляди евро заплата и имаше къща на Канарските острови. С басейн, също като на Гъдю. От време на време се чуваха по телефона и по лични въпроси, и по служба. Иронията на съдбата беше, че от Кънчо зависеше до голяма степен отпускането на средства по европейски програми за кметове като Гъдю. Веднъж когато Кънчо беше на гости в Гъдюви, седнал на мекото канапе с лятната беседка и пиещ трийсетгодишно уиски със своя по-малък приятел, той отправи едно напълно разумно предложение, което обаче Гъдю отхвърли с едно махване на ръката и последващо "Ха, наздраве, дай да забравим работата сега". А предложението беше просто, разумно и достъпно — да се изгради канализация за отпадни води в Чучулигово, наред с пречиствателна станция. Пари имало. Искало се само някой да напише проект, който да бъде одобрен от хората на Кънчо в Комисията. И финансирането на 100 процента идвало до месеци! Да, ама Гъдю го мързеше. Много го мързеше. За разлика от баща си не беше станал пияница, обаче по мързел го биеше отвсякъде. И така идеята за разработване на проект за мръсен канал беше отложена някъде във времето и пространството.
Гъдю тръсна глава, за да отпъди налегналите го хубави и лоши спомени и се помъчи да се наслади на топлото юнско утро. Днес щеше да отвори рано-рано кметството, защото от София щеше да идва делегация общинари, начело със столичния кмет госпожа Кадънка Патъкова, на която Гъдю беше личен длъжник за стария и новия си мандат. Всъщност Гъдю беше удобен с тъпотията си, не че някой толкова го уважаваше. Дори съселяните му, пардон, съкварталците, не го бръснеха за слива, обаче той се мислеше за нещо повече дори от президента на републиката. С две думи, както казват старите хора, Гъдю беше "на лайното горната кора" — отгоре загладен и лъскав, отвътре вмирисан и гнил. За Гъдю се носеше в политическите среди, че ако се наложи, заради единия кокал и на сюнет ще се подложи, само дето до момента нямаше как турчин да седне в кметското кресло на столицата, та да се провери на живо твърдението. Днес Гъдю имаше за цел да даде пищен банкет на делегацията по случай убедителната изборна победа. Че как иначе като лично той беше ходил от врата на врата и къде со кротце, со благо, къде со малко кютек, "убеди" хората да гласуват и най-вече да гласуват за правилния човек. В деня на изборите Гъдю и гавазите му — трима бивши пандизчии и двама дисципаджии от казармата, които биха утрепали човек за "добър ден", застанаха пред училището и бройкаха гласоподавателите. По план до обяд трябваше да са гласували почти всички. При забавилите се отиваше един от пазвантите и не след дълго забавилият се идваше с цялото си домочадие, уплашен като гърмян заек, за да пусне заветната бюлетина. Е, имаше и такива, които се опънаха срещу ръжена. Няма как, Чучулигово влезе в новините в изборния ден с една изгоряла до основи къща, но всичко беше в името на каузата. Каузата на Гъдю. Хорицата, чиято къща бе изгоряла, просто нямаше на кого да оставят болното си дете, за да отидат до урната, но това не спря главорезите на кмета да драснат клечката на единствената обител на несретниците. Понеже се вдигна шум до Бога и на всичкото отгоре някакви европейци наблюдаваха целия жалък цирк, пресмятайки колко ли милиарда ще трябва да блокират и да пренасочат към изхранване на безработните си негри (които обаче бяха техни граждани, а не българи) след затихването на хаоса, на Гъдю се обади лично кметицата. След като го сгълча здраво за прекалено твърдото "убеждаване" (пострадалите хорица така и не гласуваха), лично тя се намеси и им уреди приличен коптор в циганската махала до София. Нищо, че хората бяха българи, ами, както казва народа, а без хич?
И така, в края на изборния ден, Чучулигово бе на първо място в новините с над 98 процента избирателна активност. На други места активността също бе много висока, но малкия столичен квартал просто постави всички в малкия си джоб. Кметът Гъдю гордо се хилеше като варена тиква по телевизионните екрани, а на пресконференцията беше първа писта. Естествено, без гавазите си, няма да се излагаме пред европейците, я!
Сега идваше време за отплата и Гъдю отиваше да нагледа раята си в съвета, която днес беше освободена от всякаква бумащина, с една едничка цел — да подготвя кварталния (елитен) ресторант "Стоте крачета" за вечерното пиршество. Специално за жена му Гюра от София щеше да дойдат елитни коафьори от столични салони, които да преведат ръбестата й рошава глава в що-годе някакъв порядък за височайшия прием.
"Стоте крачета" се намираше на около половин километър от палата на Гъдю и представляваше битова кръчма, доста добре подредена и поддържана от собственика си — Геньо Кротала, съученик на Гъдю и също като него (почти) пълен тройкар. След промените Кротала беше се прочул надълго и нашироко с "новаторските" си похвати при "убеждаването" на лоши кредитополучатели да върнат парите на кредиторите си. Похвати, които включваха употребата на тексаски кротал — любимата змия на Геньо, два екзепляра от която си беше поръчал да му донесат направо от Щатите. Нелегално, разбира се. След като няколко борчлии предадоха Богу дух в кански мъки вследствие на терапията с кротала, Геньо реши да се покрие и започна кротко да пере спечеленото в не много голямото, но уютно кръчме в малкото елитно столично кварталче. И без това още от едно време с Гъдю си бяха дупе и гащи, та не му беше трудно да убеди кмета, че останалите кръчми трябва да се затворят и всички височайши делегации да идват именно при него. И така, къде с помощта на стария си съученик, къде с кротала, скоро в квартала остана да се мъдри само кръчмата на Геньо. В която всъщност, в останалото свободно от делегации време, човек можеше да похапне единствено шкембе чорба, спържа, както и специалитета на заведението — пача от свински крачета и уши.
Само че за тази вечер цели четири агнета бяха намерили гибелта си и още от ранни зори кротко се въртяха на огромните шишове в задния двор на "Стоте крачета". Четири, точно колкото бяха годините на мандата (новия) на кметовете. Облизвайки се, Гъдю с бавна, но горда стъпка вървеше по наскоро наредените (с европейски пари, от които Гъдю успя да щипне цели 30 процента) плочки на тротоара и се наслаждаваше на красивото тихо утро, облизвайки се само при мисълта за вечерния пир. Както споменахме по-рано, Гъдю почти не пиеше. Любовта на тейко му към високоалкохолните напитки и честото окаяно състояние, в което виждаше създателя си, някак си по естествен път бяха отблъснали Гъдю от пиячката. За сметка на това обаче той беше лаком за цял полк, като тази лакомия го беше направила и също толкова дебел и мазен. Дрехите му се шиеха по поръчка, тъй като на несъразмерния му ръст (кмета беше висок не повече от метър и шейсет и пет и почти толкова широк) дори дрехите от магазин Гигант стояха гротескно. Всъщност, като се замисли човек, то самия кмет беше една гротеска, но така беше пожелала всесилната Природа в лицето на вечно поркания му баща.
Крачейки по улицата, изведнъж Гъдю усети нещо, което много от нас усещат в най-неподходящия момент. Казано най-простичко — напъна го. Напъна го толкова силно, че му се наложи да поспре и да притисне задни бузи, за да задържи напиращия отзад мощен тайфун. За миг през главата му премина отново историята с Кънчо и смока, но Гъдю бързо я прогони оттам с мисълта за печено агне. Беше по средата на пътя. Нямаше как, срам не срам (нали сме хора все пак!), ще помоли някой съкварталец да ползва тоалетната му, макар и външна. Така и така в този ранен час нямаше кой да го види, пък и нали беше взел страха на хората, кой ще го натопи? Огледа се набързо. Погледът му попадна на първата къща — на баба Милка Млекарката. И без това живееше сама със сина си, който по цели дни и нощи митарстваше с компанията си из села и паланки. Мишо, така се казваше сина на баба Милка, беше рокер. Сам си беше направил мотора и сам си го поддържаше. Кмета го уважаваше, защото Мишо беше получил някаква награда за саморъчно направен мотор и така беше допринесъл да разнасянето на славата на малкото бившо селце и зад границите на Родината. Гъдю се запъти на прибежки и припълзявания към къщичката на бабката. За късмет баба Милка беше в двора си.
— Бабо Милке, Господ здраве да ти дава, имаш ли нещо против да ползвам клозета? — Гъдю не беше много по учтивите изрази, пък то надали и бабката разбираше от тях.
— Ооо, Гъде, как си би чедо — разтвори беззъба уста в усмивка малката бабка — влизай, влизай чедо! Той наш Мишо тия дни беше тука, нещо прави с мотора, та е умирисал целия нужник на бензин, ама влизай, не се притеснявай. Мишо замина още по тъмно тая сутрин. — бабката се обърна и продължи с работата си из двора.
Гъдю се запъти решително към малката дървена колибка, която в този момент беше спасението му. Отвори вратата, да, как миришеше на бензин, мамка му и на рокера! "Има си хас да се натровя от бензинови пари" — мислейки за участта си Гъдю свали сакото и го преметна през нея, след което едвам сколаса да свали гащите до глезените, когато тайфунът, който вече беше станал от последна степен, изригна със страшна сила, опръсквайки всичко зад краката на кмета с тънки кафяви пръски. "Мамка му и на бахура, дето снощи го ядох, само някой зложелател го е подарил на жената" — през акъла на Гъдю мина снощната вечеря с невероятния бахур, който Гюра беше донесла като армаган от клиент на фризьорското си салонче. След няма и минута спазмите в стомаха на нещастния кмет стихнаха, а по тялото му протече вълна на блаженство. Надигайки се леко, реши да бръкне в джоба на сакото и да извади пакета цигари "Давидофф". Откак бе станал кмет, пушеше само такива цигари. Мадам Жи му беше казала, че да пушиш Давидофф е въпрос на престиж и той, като престижен кадър на квартала, не може да си позволи да пуши каквото и да е. Какво ще кажат хората, ако го видят с Арда в ръка например?
Гъдю извади цигара и остави кутията на земята до краката си. Щракна със запалката. "Не пали, мамка й, плаче и тя за нова" — мина през главата на кмета, когато щракна втори път. Изпуши цигарата за няма и минута, тръсна последно и я хвърли под себе си, както беше запалена...
Гърмът бе оглушителен. Баба Милка подскочи цялата и се обърна към тоалетната, откъдето дойде и взрива. Къщичката си беше там, само дето покрива го нямаше.
— Гъдее, добре ли си, чедооо! — заклати се бабката към паянтовата постройка. През вратата висеше окачено разпарцаливено сако.
Баба Милка отвори вратата, обаче вътре от Гъдю нямаше и следа.
— Ам че откъде си излязъл бе баби, че и сакото си забравил — простичката бабка се затюхка из двора, когато заприиждаха комшии.
В другия край на квартала леля Пепа тъкмо беше наклала огън, за да вари бурканите с компота от кайсии, дето го беше правила от четири сабахлем досега. Току накладе огъня и откъм плевнята се чух глух удар, все едно торба цимент падна от високо в сеното. Леля Пепа се загледа, обаче си каза, че детето на съседите пак е ритнало тежката футболна топка и сега ще трябва да му я хвърля през оградата и продължи да кладе огъня. Тамън да завлече и казана с компотите, от плевнята се чуха стенания. Леля Пепа се уплаши не на шега.
— Кой е там бе? Ей сегинка ще взема брадвата, мисли му ако си крадец! — вътрешно обаче женицата трепереше.
— Помоооощ! — от плевнята се чу приглушено стенание.
Набрала смелост, леля Пепа влезе при сеното. Това, което видя, надмина и най-смелите й очаквания. В сеното, захлупил глава в сухата трева, със свалени до глезените разпарчетосани гащи и с гол обгорял и червен като на маймуна задник, лежеше не кой да е, ами всемогъщия Гъдю, несменяемия кмет на квартала. Колко пъти лично тя го беше молила да прокарат канал за отпадни води, които поради наклона към нейния двор, пълнеха редовно къщата й, когато подпочвените води се вдигнеха. Гъдю обърна глава към нея и със сълзи на очи промълви:
— Петранке, между нас да си остане, чу ли ма, убивам та!
Да, обаче зложелателите на Гъдю не спяха. Хорицата, чиято къща бе опожарена по изборите, имаха освен врагове, и приятели от квартала. Та именно един от тези приятели и врагове на Гъдю се обади лично в една от водещите телевизии, за да съобщи за станалия в селото взрив. Всъщност все още никой не знаеше какво точно стана, дори самата баба Милка, собственичката на злощастния клозет. А историята беше съвсем проста. Когато Мишо си дошъл, много бързал за поредния рокерски събор, който сега щял да бъде и с участието на гости от цяла Европа. Моторът му трябвало да се мери с най-престижните марки от този клас и за сина на баба Милка беше въпрос на чест да е сред първенците. Поне пет кила парцали и една туба бензин изхабил завалията, за да излъска машината до неузнаваемост. Парцалите Мишо хвърлял в клозета, защото кофата за боклук била навън и някой можел да направи беля, ако хвърли фаса си вътре. Пък баба Милка не пуши, та няма как да стане сакатлъка. Да, обаче как глава да знае, че лично кмета ще те удостои с честта да се изходи в скромната ти тоалетна, и то часове след като си хвърлял там напоените с бензин парцали. Мишо иначе беше ръкат и беше направил нещо като капак на дупката на тоалетната, та като човек свърши работа, да може да затваря и миризмата да се акумулира вътре, а не да трови комшиите. Заедно с миризмата обаче се бяха акумулирали и бензиновите пари, които само чакаха горящия фас на кмета. А бензинът не прави разлика между кмет и гол бедняк. Кара наред...
Още на другия ден на първите страници на столичните всекидневници лъсна голия червен като домат задник на кмета на Чучулигово.
"Гол кметски гъз лъщи от плевня", "Кмет без гащи пада от небето" и куп други гръмки заглавия заляха цяла България. Новината достигна дори до Ройтерс и CNN. За кратко България се прочу. Отново с клозетна история, както стана и две години преди този инцидент насред сърцето на Европейския съюз. Гъдю беше съсипан. И в личен, и в политически план.
Делегацията беше отложена. Геньо изяде с приятели агнетата, опечени за височайшата делегация. За кметицата това вече бе много. Не стига, че из цялата държава гореше пламъка на касирането на изборите, ами сега и тоя простак да лети с гол задник в небето на родното си село, пардон, квартал... Още в болницата му се обади, за да го информира с леден тон, че след този мандат просто няма смисъл да се надява на нещо повече от чистач на тоалетната на кварталното училище. Великодушно му обеща безоблачен последен кметски мандат. Гъдю изслуша със сълзи на очи, къде от болката в задника, къде от кучешка благодарност, монолога на кметицата Патъкова, която след като приключи, му тръшна телефона с ултиматума да я забрави повече като жив човек.
След два месеца изписаха горкия кмет. Още не можеше да си седи на задника, но поне сега можеше да ходи. В дните, когато огромния гъз представляваше жива рана, бодяща нещастника с хиляди нажежени шишове чак до сърцето, когато безмилостните лекари извършваха крайно болезнените си манипулации, карайки го да вие като ранен звяр, Гъдю си спомни онзи ден с приятеля си Кънчо и думите му за канализацията на квартала... Само че беше твърде късно — резултатът бе отзад и пареше свирепо при всяко движение, без значение дали то беше плавно или рязко.
Още с изписването си, от леглото у дома си, Гъдю позвъни на Кънчо.
— Как си бе, братле, стана известен из Европата! Знаех си аз, че рано или късно ще изгрее слънцето и на твоята улица! — скъса го от бъзици стария боен другар от просторния си кабинет в Брюксел.
— Къне, недей бе човек, съсипан съм! Гюра замина при техните, не иска да живее с тоя резил повече... Защо не те послушах, бе бате, ти от едно време си по-умен от мен — удари го на самосъжаление Гъдю и продължи — пазвантите ми избягаха и те, сега няма кой една чаша вода да ми подаде, добре че е съседката Мичето...
— Казвай сега, предусещам за какво ми се обаждаш — свежо го прекъсна от другата страна Кънчо. — Ще правим ли инсталацията?
За месеца допълнителен болничен, в който Гъдю си беше у дома, впрегна всичките си сили да си спомни наученото от университета (беше завършил ВИАС, сега УАСГ, инженерна специалност) и с помощта на няколко студентчета, наети специално от комшийката Мика за каузата, спретна проект за чудо и приказ, който изпрати начаса на приятеля си в Брюксел.
За няма и половин година парите пристигнаха. За още половин канализацията на квартала беше готова. До най-дълбокото кътче и най-затънтената къща. Парите бяха изхарчени до стотинка по предназначение. Само при мисълта, че може да присвои и един лев, Гъдю получаваше остра и режеща болка в задника, който така и още не беше зараснал напълно. Дали това беше знак Божи, никой не знае, но резултатът беше факт.
И така, след четири години Гъдю тихомълком се оттегли от надпреварата за кметския стол. Остана в историята на квартала като най-дълго управлявалия в най-новата история кмет, като кмета, който прокара на всички канализация и направи от квартала още по-привлекателно място за живеене, и като... кмета, който падна от небето с гол задник.
Жена му се паряса с някаква мутра от окръжния град, към който принадлежеше родното й забутано село, и не даде дума да се издума да се върне при благоверния си. Както може да се досетите, изпадналия в немилост Гъдю беше осъден да й даде палата, който беше семейна собственост. Тъй като кмет вече беше Геньо Кротала, който отдавна чакаше момента да го вкара на бившия си съученик, на Гъдю не остана нищо друго, освен да потърси отново, за сетен път, подкрепата на някогашния си душманин и настоящ благодетел и вечен приятел Кънчо. Той му уреди работа в белгийската столица при някакъв турчин, дето имал строителна фирма. Добре поне, че като студент Гъдю се беше пробвал да изкарва през лятото по някой лев като строител, че на пияния си татко не можеше да разчита, та бързо влезе в час със занаята. Понаучи по някоя дума оттук-оттам. Когато ходеха по разни скъпарски обекти с колегите си (повечето от които български турци), Гъдю често въздишаше:
— Ех, аз какъв палат имах навремето... — и навеждаше глава със сълзи на очи.
Колегите му го гледаха с разбиране — официалната история на Гъдю беше, че е преживял лична трагедия, за която никой не трябва да говори. Та хората го мислеха за мръднал, а и не бяха далеч от истината.
Така Гъдю за сетен път потвърди истинността на старата българска поговорка "След дъжд качулка", като се прости и с кариерата, и с личния си живот. Както хората казват — "Птичето каца веднъж на рамото на човек". Само дето Гъдювото птиче беше прогонено от миризмата на лайна, която се носеше цели двайсет и две години из красивия квартал на столицата.
Гюра, разбира се, продаде палата, нямаше и най-малкото намерение да се върне в това място на срам и резил. И без това с новия й благоверен скоро щяха да се местят в Мартиника, сред кубински ром и райски плажове. Да, обаче благоверния го застреляха с автомат, като куршумите не подминаха и Гюра, която с парите от палата едвам сколаса да плати лечението си. Останаха й малко, с които да подпомага инвалидната си пенсия.
А палатът го купи... Мишо Рокера. Малко след инцидента приятели го бяха посъветвали да се покрие и той набързо забегна към Острова. Взе оттук-оттам пари назаем и се пръждоса. В Лондон спеше под мостовете, докато намери някаква мизерна работа на един строеж, пълен с пакистанци, албанци и индийци. Един петъчен следобед след работа, порядъчно наквасен, Мишо даде последните си пари от седмичната заплата за един фиш от Евромилиони, прибра се в мизерната квартира, пусна телевизора да му бърбори нещо, отвори поредната бутилка уиски, когато изтрезня... Макар и пиян, помнеше много добре кои числа пусна. А сега тези числа му се блещеха от телевизора. Мишо се ощипа, разтърка очите си и едва не припадна, като разбра, че вече е горд собственик на цели 180 милиона евро. Сиреч беше спечелил целия джакпот, който се беше натрупал в продължение на няколко седмици и сякаш беше чакал именно българин да го спечели.
Мишо едвам дочака да се прибере в Родината. Купи набързо палата на бившия кмет и го направи най-елитното рокерско сборище в цялата държава. А на бившия нещастен общински началник със собствени пари издигна статуя пред пречиствателната станция. Общинския съвет прие предложението му единодушно — все пак човекът беше длъжник на печално известния кмет. Макар всичко да беше се случило заради един прост кенеф...
|
|