Размисли върху слънцето и предстоящата зима
дата: 22-10-2013 @ 10:18:25 EEST
рубрика: анализи
Слънцето се наежи сърдито, наду се като балон и със сетни сили проби съпротивата на нахалните облаци, които го бяха окупирали като тълпа гладни просяци. Протегна лъчите си и докосна земята. Тя се усмихна свенливо и остана безучастна и хладна. Времето застудя и вятъра се пързаляше по осланената трева и с лекота се провираше през обезлистените клони. Слънцето искаше за последно да покаже мъжеството си и да стопли студената Земя, но облаците отново застанаха между тях и влюбените щяха да останат разделени през дългите месеци на зимата. Свижданията щяха да бъдат кратки, ослепително светли, Земята щеше да потрепва и да пази спомена за лятото дълбоко в недрата си…
Зимата е сезонът на „топлината и светлината“. Най-чистия сезон, време от годината, в което всички външни примеси и фактори са отстранени, време в което си проличава истинската природа на нещата. Това, което е камък е камък студено и твърдо като скала. Няма слънчеви лъчи, които да го нажежават, камъкът не може да излъже никого, остава си охладена буца лава и за първи път истинската му природа се оцъкля на повърхността.
Това, което има душа и топлина остава топло дори през Зимата и способно да устои на ветровете и снеговете. Топлината за първи път си пробива път на повърхността и обгръща живота като утроба и го предпазва от студа.
Зимата е като филтър, като цедка, която пресява живота от смъртта, като мощен природен катализатор, ускоряващ вътрешните процеси и като стабилизатор на процесите, които се случват на повърхността. Ако в душата си имаш светлина и топлина, то тя непременно ще си пробие път и ще се разпука като снежно цвете, цвете, необикновено и различно от летните цветя, растение, което се храни не от светлината и топлината на Слънцето, а от светлината и топлината на душата. Зимата е най-светлия и чист сезон, тя притежава сила, необикновена и различна, сила, която да замрази всичко, което е външно, всичко, което може да бъде наречено „причина“. Тогава се създават условия да се прояви истинския живот, това което цъфти и носи собствена светлина и топлина. Хиляди и милиони малки слънца изгряват на повърхността на живота и танцуват под звуците на полярните студове.
Хората са два вида такива с „очи“ и такива „с два чифта очи“. За първите слънчевите месеци от годината са най-важни. Светлината и топлината в живота им идват от Слънцето и колкото по-ярки са лъчите му, толкова по-ясно се открояват формите на предметите. Усещането за светлина създава формата и всичко се сдобива със свойството периферия, сдобива се с кожа. Топлината взаимодейства с обектите и става причина „Живота“ да протича помежду им, всичко се навързва във веригата на живота и природата заприличва на слънчогледова нива. Хиляди и милиони слънчица, които гледат в една посока и Слънцето дирижира живота им, направлява ги по 24 часа и се ражда онзи велик закон на причината и следствието. Слънцето е причината, а живота следствието.
Но има и други хора такива „с два чифта очи“, едните са нормалните очи гледащи навън, а другите са също толкова нормални и реални, но гледат навътре. Те не са някаква фикс идея, а са реални и се намират точно зад нормалните очи, но гледат навътре. Когато нормалните очи са отворени, вътрешните очи също са отворени и гледат проекцията на образа върху душата на човека. Когато нормалните очи са затворени, вътрешните очи са не просто отворени, а са разтворени и лещата им от събирателна е станала свръх събирателна и имат способността да се фокусират върху цялата душа. Те са чувствителни не на външната светлина, а на вътрешната топлина и светлина, която носи човек. Тази, която остава, когато Слънцето го няма, тази която остава, когато нощта се спусне. Тази светлина и топлина, която човек носи със себе си, дори когато Слънцето е палещо и нажежено, тя е независима и има собствен център, от който се ражда. Тя е причина за цъфтежа на зимните цветя. Тя е онзи независим източник, който поражда уюта и топлината в дома, когато времето е мрачно, студено и Зимата е парализирала всички външни фактори, създаващи живот.
Тогава се ражда друг велик закон, закона на синхрона. Хората се превръщат отново в слънчогледова нива, но този път слънчицата гледат в хиляди знайни и незнайни посоки и се радват на топлината и светлината, която напира от дълбините им и търси пътя навън. Всички те са обхванати от една и съща лудост да цъфтят, но този път видима причина няма. Събитието цъфтеж е едновременно, също толкова едновременно като цъфтежа през лятото, но няма причина която да го провокира. Може би някое цвете е цъфнало първо, може би някое е било по-красиво от другите, но това не би могло да бъде причина за масовия цъфтеж на нивата. Живота е там вътре във всяко едно цвете и винаги е бил там и в момента, в който това бъде осъзнато „цъфтежа“ се разнася из нивата като зараза. Няма причина живота да съществува и когато живота разбере това, настъпва празник…
|
|