Градът
дата: 05-03-2014 @ 19:18:08 EET
рубрика: литера-туря
Градът беше стар. Е, не колкото други градове, но това не му бе попречило да стане известен и прочут в целия свят. На територия не беше голям, но сякаш привличаше с магнит хората, които искаха да изживеят там младините си.
Наричаха го "Градът на влюбените", защото младите двойки от континента (и не само) често избираха именно него за изкарване на незабравим меден месец. Градът имаше неповторима архитектура и беше част от една силна и велика държава. Хората, които живееха в него, се гордееха с произхода си и често това им докарваше неприятности при посещенията в други части на страната. Но все пак имаше защо.
Романтиката продължаваше сякаш безкрайно. Градът беше преживял две кошмарни войни, отнели живота на милиони хора, но въпреки огромната тъга, която беше насъбрал, не беше успял да посърне. Често пъти по улиците му бяха марширували вражески войници, карайки населението да се крие ужасено в студените си жилища.
За щастие тези времена отминаха и настъпи епоха на светлина и надежда. Надежда, че това ще продължи вечно - романтиката и красотата.
Никой обаче, дори тези, които бяха оцелели от войните, не очакваше хлебарките. Те се появиха постепенно, идвайки от Юга. Бяха два вида - черни и кафяви, като разликата между тях беше единствено цвета. Като всяко насекомо, и хлебарката има своето стопанско значение и когато тя го изпълнява, тогава е дори полезна за заобикалящата среда. Така че част от тези хлебарки се устроиха в свои дупки из града, чифтосаха се с местни екземпляри и заживяха в мирна и тиха симбиоза с останалите обитатели. Но не в тях беше проблема. Голямата част от тези паразити бяха дошли само и единствено да използват ресурсите на хората, живеещи в града. За това вина имаха и самите хора.
Преди години, когато войните още бушуваха, някои войници донесоха със себе си хлебарки от места, където нямаха никаква работа, но където бяха изпратени по волята на своите господари. Хлебарките, които донесоха, се чувстваха унизени от това, че някакви навлеци бяха влезли в местата, където живееха, и започнаха да отмъщават така, както те си знаеха. Постепенно обаче и те се приобщиха към начина на живот и нещата утихнаха. До днес. Днешните паразити нямаха нищо общо с предците си. Можеха да се конкурират единствено с братовчедите си - скакалците, които унищожаваха за минути всичко по пътя си.
Нощните доскоро романтични улици на стария град станаха изключително опасно място. Хлебарките бяха много и нападаха всичко, което се движи, сякаш бяха излезли от черно-бял кошмар на Хичкок. Метростанциите бяха пълни с тях и повечето граждани се придвижваха в малкия и тесен град с колите си, което причиняваше допълнителни неудобства.
Туризма пострада най-много от всичко. Въпреки това, все още млади двойки се решаваха да предприемат опасното пътуване само заради старите традиции - някога именно техните родители бяха изкарали незабравим меден месец там.
Когато нещата излязоха извън контрол, в града почти не бяха останали хора. Из призрачните улици бродеха заблудени млад мъж и жена. Не бяха семейство, дори нямаха нищо общо помежду си. Просто бяха Последните. Властите бяха решили да предприемат решителни стъпки срещу хлебарките, за да защитят страната си. Със сълзи на очи президентът подписа указа, който щеше да унищожи града с огън и напалм. Мъжът и жената се бяха оказали там напълно случайно и сега просто не знаеха как да се измъкнат от тежката ситуация, в която бяха попаднали. Докато и двамата не сънуваха един и същ странен сън. В него те се изкачваха с изтърбушен асансьор към последния етаж на един жилищен блок в крайните квартали. Сред неописуемата мизерия и мрак, изпълнен с паразити, на последния етаж на този огромен блок се помещаваше последния в града център за отдих. Самият блок преди години беше изграден за дипломатически нужди и на последния етаж се помещаваше огромен плувен басейн, джакузита, тихи сепарета и прекрасна гледка към града. Градът, който сега тънеше в мрак и смъртоносна опасност.
И така, мъжът и жената тръгнаха да търсят Блока от сънищата си, без да знаят един за друг. Съдбата ги събра току пред входа му. А той не беше труден за откриване - последното добре осветено място в града можеше да се види и от километри, особено когато беше на най-високата точка на една от най-високите сгради.
Двамата влязоха във входа, без дори да се погледнат. Всеки се страхуваше от другия - хората се бяха озлобили не само срещу хлебарките, но и срещу самите себе си.
Спряха се пред асансьора. Тишината беше тягостна и зловеща. Блокът беше стар и асансьорът беше бавен. Идваше някъде от горните етажи с приглушен грохот. Отнякъде в тъмното изскърца врата. Младата жена инстинктивно се притисна в мъжа до себе си. Не след дълго се появи и първата хлебарка.
Нещо във вида на паразита беше странно и ужасяващо. Хлебарката беше бяла! Тези насекоми бяха успели да предадат гена си на местните бръмбари и така да ги превърнат в себеподобни. Хлебарката бързо се устреми към мъжа и жената, които стояха като замръзнали, вкопчени един в друг. Асансьорът беше още на петия етаж и слизаше бавно надолу.
С добру премерен ритник мъжът уцели хлебарката право в главата. Насекомото се метна в посоката, от която беше дошло и зацвърча ужасяващо, опръсквайки всичко с кръвта си. Сякаш не усещайки болка, се втурна отново към жертвите си. Асансьорът така и не идваше. Вторият ритник окончателно довърши гнусната твар и я остави да лежи потънала в собствените си сокове. Най-после платформата докосна първия етаж. Вратата се отвори със скърцане и мъжът и жената бързо влязоха вътре. С треперещи пръсти натиснаха копчето на последния етаж, вратата започна бавно да се затваря, когато във входа влязоха хлебарките. Този път бяха мешани - черни, кафяви, бели, цвърчейки страховито, искайки смъртта на несретниците. За щастие асансьорът се оказа по-бърз от тварите. По вратите се чу зловещото тропане на разярените паразити. Пътят нагоре беше бавен. Мъжът и жената дишаха тежко, всеки отпуснал глава върху стените на кабината и затворил очи. Какво ги очакваше там, горе - на светлото? Дали това не беше финалния капан на тези противни твари? Не, не може да бъде - те не обичаха светлината - обичаха да бродят в мрака, където злините им оставаха скрити. В привидно необитаемия жилищен блок се оказа, че има много хлебарки. Тропането по вратите идваше от всеки етаж и мъжът и жената сякаш виждаха уродливите тела на противните насекоми, опитващи се да влязат в асансьора. На няколко пъти дори кабината успя да спре между етажите, карайки двамата да треперят от смъртен страх от това, което би могло да им се случи.
Най-после дойде заветният последен етаж на старата кооперация. Блокът всъщност имаше формата на пирамида, което позволяваше на върха му да бъде разположено нещо толкова грандиозно.
Вратите на асансьора се отвориха, за да открият пред младите изтерзани хора невероятна гледка. Из целия етаж се простираше лазурно син плувен басейн, разположен под стъклен покрив, откриващ всички някогашни прелести на града. Няколко джакузита бяха разположени в краищата на басейна, а от двете му страни имаше шезлонги, където човек можеше да отпусне умореното си тяло.
- Елате, елате, очаквах ви отдавна - гласът стресна мъжът и жената - не се притеснявайте-
Беше благ възрастен господин, облечен чисто и спретнато и носещ в ръцете си халати за двамата си гости.
- Не се бойте, паразитите няма да стигнат дотук. А и скоро всичко това ще свърши. А вие имате достатъчно време да отпочинете преди да ви вземе хеликоптера - продължи господина.
- Хеликоптер ли, какъв хеликоптер? - мъжът недоумяваше.
- Че вие не знаете ли, млади човече? Нали бяхте по служба в Града? - попита господина. - Утре призори ще започне най-мащабната операция срещу паразитите, която се е провеждала някога на тази планета. За съжаление много от най-красивите градове на Стария континент ще изчезнат, погълнати от унижощителен огън, за да могат обаче после да възкръснат още по-блестящи от всякога. Може би не обърнахте внимание на стените, които са опасали града - няма и как да сте, просто не сте стигнали докрая. С общи усилия отблъснахме хлебарките и ги затворихме в градовете зад тези стени. Тези градове, които те съсипаха. Сега те ще им станат ковчег. Знаете ли - продължи възрастния господин - като по-млад участвах в различни движения, които защитаваха правата на хлебарките. Някои твърдяха, че както всичко живо на този свят, и те имат права. Но никой не споменаваше задълженията. А дори една хлебарка има своите елементарни задължения, за да може да иска да се спазват правата й, каквото и да значи това....Впоследствие осъзнах, че съм бил на много погрешен път. Всъщност вече никой не споделя тази теза. Много хора пострадаха необратимо от тези насекоми и сега всички чакат притихнали краят им. А той е близо. Хайде, отидете да се преоблечете, за да се отпуснете преди да дойде хеликоптера. - възрастния господин остави халатите на близкия шезлонг и се отдалечи.
Мъжът и жената се спогледаха недоумяващо, след което всеки отиде в съблекалнята, където щеше да се освежи с един душ и да облече халата си. Възрастния господин се беше погрижил за всичко - имаше дори бански и за двамата, за да могат да поплуват като последни посетители на приказния басейн.
След освежителните процедури двамата излезнаха и легнаха на шезлонгите. Възрастния господин се появи като по поръчка с бутилка шампанско в ръка и огромно плато стриди в другата.
- Заповядайте, мили мои гости. Вие имате честта да бъдете последните посетители на това приказно място. Знаете ли колко известни хора е приютявало то? Знаете ли колко живот имаше в този блок? Погледнете сега навън - има само мрак... - домакинът посочи панорамните прозорци, зад които градът наистина тънеше в призрачен мрак, осветен единствено от пълната луна, застанала като светла питка на ясното небе.
- Хапнете, освежете се, аз ще почистя всичко - господинът не искаше да притеснява гостите си.
- Но... защо ще чистите - нали всичко ще бъде унищожено? Няма ли да тръгнем заедно с този хеликоптер? - попита младата жена.
- Моето момиче... - очите на възрастния господин се напълниха със сълзи - това място беше построено от моя баща. Тук израснах и мога да кажа, че имах едно от най-приказните детства в света. Тук се родиха моите деца, тук израснаха, тук изкарахме най-красивите мигове с вече покойната ми съпруга. Уви, тя си отиде, когато хлебарките убиха децата ни. Ей така, без нищо. А властите вдигаха ръце и бяха безсилни, защото такива като мен защитаваха проклетите паразити... Сега къде да отида? Знам, че в момента, в който кракът ми се отдели от това място, аз ще умра. Защо да умирам другаде и да създам проблеми на други хора, които не ги заслужават? Не, деца мои, аз оставам тук. Ще почистя всичко така, че това място да посрещне края си достойно, за да мога поне аз в последните си мигове да покажа на себе си, че не съм хлебарка, а човек...
Сълзите течаха по лицата на мъжът и жената. Възрастния господин ги погали по косите, след което тихо се отдалечи.
Хеликоптерът дойде в малките часове на деня. Кацна на специално място, пригодено за такива машини на покрива на сградата. Мъжът и жената бяха повикани от възрастния господин, за да поемат пътя си. Бъдещето беше пред тях. Бъдеще без хлебарки, без несгоди и без мрак.
- Сбогом, деца мои - изпрати ги господинът - и не забравяйте, че сте преди всичко хора, живейте така, че светлината да ви съпътства винаги, защото знайте, че мракът е силен и много лесно прониква в душите ни. Сбогом!
Мъжът и жената тръгнаха към хеликоптера, който чакаше с отворена врата. Жената се обърна, вървейки и попита господина за последно:
- Ние така и не разбрахме как се казвате - думите й бяха приглушени от шума на двигателя.
- А вие самите знаете ли кои сте? - отвърна й усмихнат старецът, след което махна с ръка и влезе в последния си дом.
Хеликоптерът отлетя. Щеше да остави младите хора на едни острови на юг - това беше едно от малтото места на Стария континент, окето нямаше да бъде поразено от напалма. През целия път те плакаха и от главата им не излизаше този благ стар човек с побеляла глава, но запазил човешкото в себе си.
Призори дойде огъня. Някои астронавти в орбита казват, че заревото се е виждало дори от Космоса. Милиони тонове напалм заляха доскоро едни от най-красивите градове на планетата, унищожавайти туморите, които ги бяха разяли. Старият континент изгоря, за да възкръсне след време като същински Феникс от пепелта още по-красив от когато и да било.
Градът горя няколко седмици. В края на огромния пожар от него не бе останало нищо. С едно малко изключение, което можеше да се види и от голямо разстояние. Току в нищото се издигаше пирамида със светъл връх, сякаш недокосната от огъня. Всъщност пожарът не я беше отминал, но изключително здравите й основи не позволиха да я погълне. Светлият купол остана като един символ на доброто, на светлото и на надеждата. А вътре в него, все така загадъчно усминхат, все още живееше старият господин, дал подслон на последните посетители на приказното място. Последните ли? Може би засега, но в бъдеще кой знае? Нали вече нямаше хлебарки, а и да бяха оцелели някои, надали щяха да дръзнат отново да повторят омразните си дела...
|
|