| Делфини |
 Dilovska написа
В морския детски лагер пристигнахме привечер. Някаква работа ме беше задържала в София и
тези три- четири дни непрекъснато се оправдавах пред себе си ту с лошото време, ту със слабата необходимост от спасители. Но така или иначе вече бях тук.
Домакинът ме настани в една дървена барака и щом ключовете тропнаха на масата, се изгуби някъде. Разперих ръце и вдъхнах аромата на гниещо дърво. Проснах се на леглото. Не съм лежал и десет минути, когато един детски глас ме стресна: " Леля Катя каза да отидеш в кухнята".Обърнах се, но малчуганът вече беше изчезнал. Навън вече се заздрачаваше. В отворената ми врата се заплетоха някакви гласове: "Моля ти се бе, Нани, вземи ме на риба". Мълчание." Моля ти се бе..." Показах се на вратата. В дясно от моята барака имаше още една. Пред нея, на прага, се бе събрала малка групичка. Децата ме усетиха и извърнаха глави. По намръщените им лица трябваше да разбера, че не съм желан. Само в центъра на тази групичка ,един възмургав мъж на около четиридесет, ми махна за поздрав. Аз отвърнах и продължих към кухнята.
На прага ме посрещна не много висока, но пълна жена. Тя кимна, за да я последвам. "Не е приказлива"- казах си и тръгнах след нея доволен. Малко по- късно се притесних от нейното красноречие; от лекотата, с която задаваше въпроси и сама разказваше. Да си призная- завидях и. Когато привърших с вечерята, вече знаех не само нейната история, но и тази на всички
останали в лагера. Странното беше, че не изпитах досада. Може би за това спомогна и самата жена. Аз виждах как тя изживява всичко разказано. Това именно я правеше като хората, които искат да знаят какъв си бил, какъв си и да ти помогнат какъв да бъдеш. Вече доста време седях пред празните съдове, но моята събеседница сякаш не забелязваше това. " Всички тук са прелетни птици"- с равен тон обясняваше тя- " идват и си отиват. Остава само Анани". Усетих как изведнъж заговори още по- бавно. "Кой е този Анани?"- попитах, а в съзнанието ми не знам защо оживя образът на мургавия мъж. " Другият спасител"- отговори тя. "Зиме живее в града, но щом дойде първата смяна и той е тук. тежък грях носи". Айде стига бе- помислих си - сега и суеверия. " Преди години едно дете се удавило"- продължи тя- " нали разбираш? С лодка, с няколко деца в морето. Анани бил с тях. Едното се удавило." Тя трудно намираше думи.
Замълча. Очите и, сведени и тихи, явно не виждаха. Тя заговори още по- тихо, от което почти
нищо не разбирах. "Стига вече"- каза тя по- ясно- "Отдавна съм му казала стига. Мъртвите не може да вдигне. Нека си отиде оттук. И той е човек, кой знае колко му остава"...Тя стана и засъбира изпозабравените съдове по масата. " Сутрин, преди изгрев, ходи горе на скалите. Стои, стои там"- тя вдигна глава-"всъщност...това няма значение. Но ако можеш, напомни му, не се знае кого ще послуша".
Когато тръгнах към бунгалото си, лагерът вече спеше. Мракът се беше сгъстил и лепнеше по очите ми. Легнах, но така и не заспах. Спомени, случки, лица се оплитаха в дремещото ми въобръжение. Караха ме да мисля за едно или друго и ме разсънваха, докато през стъклото на вратата започна да просветва. В такова време винаги се отпускам, отказвам се уморен от всичко, мислите се укротяват и най-после се унасят. Бях задрямал, когато съседната врата изскърца. някаква фигура се мярна на прозорчето. В сънното ми състояние логиката на нещата се връзваше бавно и протяжно. Станах. Не беше трудно да намеря пътеката към скалите. тук всички пътеки водят към скалите. Бавно изкачих стръмнината и излязох на едно почти равно място. Равно, ако не се забелязват в камънака тръните и отломките от някогашни рибарски хижи.
Гледах в ниското скалите, пълни с прагове и въртеливи мозайки, нагънати вероятно още от
времето на терциера. От едната страна те: бели от обслънчените камъни, а от другата - морето, протегнато като безкрайно отчаяние. Всичко чуждо у мен намери своето съответствие. Крайбрежните вълни се доближаваха до нахапания от порои бряг в стройна и ритмична процесия. Отвъд тях, морето се простираше чак до хоризонта, сливайки се с небето в точка непредполагаемо местоположение. Над сънливата вода не кръжаха чайки и не издаваха пронизителни писъци, както обикновено. Нямаше други шумове, освен този на тишината. Лениво се плъзваше сутрешната светлина, застилаща над света лепкавозлатист покров. Окото на деня се отваряше бавно...Зареях поглед в синьото небе...В това далечно небе, в което много хора са се вглеждали и което ги беше пречиствало без думи и без обещания, ей така: само със синьото си мълчание, падащо от безкрайността върху тях...Красиво.
Някой ме хвана за ръката. Извърнах се."Анани"-каза човекът и се усмихна. "Антон"- отвърнах му аз. Той ме погледна втренчено за момент и после каза: "Харесва ли ви моята обител?" "Райска е"- казах вдъхновено и хвърлих един поглед към слънцето, което караше морето да блести. "Да"- продължи спокойно Анани- "От тук е райска, а земна е там долу, в подножието на скалите, но и тази долу има своето предимство." Слушах го внимателно и той забеляза това. "Жива е"- добави той и кимна да го последвам. Вървяхме бавно. Анани се стараеше да не избързва, а аз - да не изоставам и въпреки това стръмнината казваше своето. Най-после стигнахме. Под скалите се простираше широка каменна плоча. Тя се издигаше на около метър под водата, а в дълбочина достигаше до входа на някаква пещера или дупка. Седнахме. Пред погледа ни се разкри оная морска шир, за която обикновено се казва, че е безкрайна. "Виждаш ли пътя към слънцето?"- Анани неусетно бе преминал на "ти".
Слънцето стоеше на ръба на морето. Постепенно се откъсна от морските прегръдки и с това си движение изля изкряща пътека по синята повърхност. Сигурно съм бил доста вцепенен от тази гледка, защото Анани ме побутна и каза: "Не гледай слънцето, гледай пътя му." По искрящата
повърхност се разхождаха някакви златисто-червеникави същества. Те плуваха към слънцето, после се връщаха, скачаха във въздуха, махаха с опашки, сякаш за поздрав и изчезваха."Делфини"- извиках аз. Анани само се усмихна. "Всяка сутрин са тук и посрещат слънцето. Приказват си с него и си отиват. Като децата мечтаят да стигнат слънцето и плуват срещу
него, докато то отскочи от хоризонта"- каза той. После замълча, но аз виждах как очите му гледат, потънали в слънцето. Пият с него чаша амброзия и се връщат, за да разкажат на света. Анани се обърна, погледна ме и продължи. "Има приказка, която твърди, че делфините са удавените в морето деца." Той стана и тръгна по пътеката нагоре.
След тази сутрин ние рядко се срещахме. В началото го канех на карти или да отидем в града,
но той отказваше и постепенно се отчуждихме. Заръката на леля Катя така и не изпълних.
Веднъж се опитах да заговоря Анани за това, но той каза: "Леля Катя е много великодушна
жена, но аз не мога да си отида. Онова дете беше нейното..."
|
Публикувано на 12-05-2007 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.64
Гласове: 84
|
|
|
|
