| За теб |
 hangmanmio написа
Maybe all men got one big soul where everybody's a part of. All faces are the same man, one big self. Everyone looking for salvation by himself. Each like a coal drawn from the fire.
TRAIN V.O.
Томи?
Чуваш ли ме? Надявам се да ме чуваш...
Вчера сънувах сън, трескаво златен, с много жега и пясък. А днес слънцето свети с особено усърдие, нищо, че е март. Мислите ми бавно оттичат по нагретия паваж. Сянка, спирка, хора, полъх на пролетен вятър иззад ъгъла.
Вървя почти механично и мисля за вчерашния си кошмар.
Затварям очи и пак се връщам там – припек, вечен и прашен, и магистрала през пустинята. Летя над пукащият се асфалт, яхнала Харлей (не, бебе, не знам кой модел, ти си по-наясно), с лъснали от пот ръце и избледнели татуировки. В това видение съм някъде далече, мисля си Аризона или ебем-ти-майката кой щат, но е по средата на нищото, толкова е тихо, че само асфалтът пука и вятърът пука, свистейки между изсъхналите ми устни. Прах. Ако не е прахта, ще си помисля, че съм в леярна.
Междувременно завивам по Скобелев. Не искам да се сещам за местата, покрай които минавам, пропити са от призрака на твоето скитане.
Хората винаги бягаме от нещо си там, наше и старо.
Липсваш ми.
Затварям очи и пак сънувам. Ето, покрай пътя се появяват редици сонди за нефт, ръждясало застинали в сухия зной подобно на препарирани щъркели. Слънцето блести в очите, сълзя. Залез, ама жежък. В далечината отляво на пътя забелязвам барака с проблясващ неонов надпис БАР. Естествено Б-то не свети. Решавам да спра и паркирам машината между изчукано ламаринено корито за вода и един изпосталял кон. Влизам в износения сумрак на крайпътния локал, за да ме посрещне най-странната сбирщина от несретници, родени като че ли от алкохолните изпарения на някой буковски мозък. Древен като моисеевия Изход мормонски проповедник, чиновничесто човече с раиран костюм и пенсене, скитници, битници, каубой с протрити легинси и удължено лице. На стената е със стреличка за дартс е забита Мерилин Монро. Тя ми намига. Всичките до един са покрити с белезникав прах.
Защо стана така, Томи? Май нямаш как да забравя горчивия вкус в устата – на безсъние, Боро и безумие. Вървя, а потта се стича по гърба ми.
Хората винаги се връщаме към разочарованията, предъвкваме ги бавно, мазохистично и страдаме наново.
Затварям очи и поемам запотената чаша от сивкаво-черния негър зад бара. Отпивам – уиски с лед. Той ме пита, какъв си бил преди. Моля, викам, как така преди? Преди да умреш, бхвана, отвръща ми той. Осъзнавам, че не съм в собственото си тяло, а в нечие чуждо, на едър и брадясал мъж, Зи Зи Топ от страната на Хипнос. Приемам го без възражения, нали все пак е сън. Аз примерно живях в Новокузнецк, работех в една мина, продължи барманът, размазвайки с омазнена кърпа праха по чашата. Къде това, питам. Сибир. Не знаех, казвам. Барманът кима мълчаливо. Онзи там, сочи каубоят, е била детска учителка, а пък Мерилин – свещеник. Никой не иска да е Мерилин, добавя и ето усмивка насред унилата барака. Значи съм мъртва? Да. И сега какво става, питам пак. Сега си пием питието, се смее барманът. Смея се и аз.
Имам обедна почивка, но от сутринта ми е зле. Знаеш ли, бебе, ония сънища, при което реално не спиш, отваряш очи и ето го тавана, и сестра ти на съседното легло, затваряш очи и пак си там, сънят те тресе, потен си, и не можеш да го изкараш от главата си? Знам, че знаеш; колко нощи съм те гледала докато бълнуваш до мен, борейки се в съня си.
Хората никога не успяваме да се приемаме. Трудно ни е да се обичаме. Борим се със себе си, със другите, с кошмарите, които сами създаваме, със системата, със стените на затворите, в които се заключваме.
Нямам мир.
Затварям очи и чакам. Зизитопското ми „Аз” също чака. Така трябва; умираме, отиваме на кръчма и чакаме да видим какво ще се случи. Почти като петък вечер. От време на време някой излиза като по сигнал и не се връща. Ново карнавално лице влиза на негово място. Неочаквано отвън долита гюрултия, ръмжене на мотори и за миг агитката в заведението притихва в страх. Какво става, питам аз. Недей да излизаш, предупреждава ме барманът и клати глава. Защо? Неприятности, трай си, ще отмине. Аз обаче не можех да заспя, станах и отворих вратата.
На прашната земя пред мен стояха една дузина хора, досущ като тялото, в което бях – огромни, черноочилатести мъже, с лъснати черепи и дълги бради, ръце със свити юмруци и кожени ръкавици. Дванадесет идеални мои копия. От мълчаливите им, лъснали от пот лица, струеше омраза. Към мен.
Не вярвам в сънищата си, не мисля, че халюцигенните творения на изкорубеното ми подсъзнание имат да ми кажат нещо. Но този сън... наби ми се в главата и ето, дори в бутилката бира в ръката си виждам отраженията на приближаващите им се лица.
Хората никога не успяваме да повярваме. Първо в себе си, а оттам и във всичко останало. Предпочитаме нулите и единиците пред ягодовите полета.
Дали не сгреших?
Затварям очи и се озовавам по средата на ада. Апропо, имам отклонението да се изразявам прекалено символична, много пъти си ми го казвал; адът е в мен, обаче, този път в буквалния смисъл на думата. Отвсякъде към лицето ми летят челичени юмруци. Гневът на моите копия е безпощаден, животински, обезумял. Аз не оставам длъжна; целият ми свят се превръща в удари и болка. Сънувам, да, но ме боли наистина, присвивам се под влажните завивки всеки път когато удар попадне в целта си. Мой или техен, няма значение, най-лошото е, че ме боли дори когато аз ги удрям. Губя представата за време. Всичко е облято с кръв, моя и тяхна. Ето, първият от двойниците ми пада. Усещам смъртта му. Пада втори и трети. Виждам света през изтляващите им погледи. Чувството е подобно на това да ти свърши въздуха докато се гмуркаш, само дето няма накъде да изплуваш.
Събуждам се отново; бирата не помага срещу кошмарите. Оставям празното шише на пейката и се запътвам обратно към офиса.
Хората никога не можем да превъзмогнем. Себе си.
Затварям очи и съм сама. Абсолютната, крайната самота. Около мен лежат телата на всичките други аз, които съм избила, а кръвта им капе от дланите ми. Оглеждам златистата тишина и се питам сега на къде. Пред локала няма никого, всичко е застинало като кадър от филма на Ийстуд. Единственото движение идва иззад бараката, където една стара врата насред нищото се люлее с едва доловимо скрибуцане от горещия вятър. Нямам какво повече да правя тук, повличам изтощените си крайници нататък. Отвъд вратата пустинята изглежда толкова примамливо...
Накрая хората оставаме сами, една безсмислена купчина от самотни 21-грамови социологически единици. Изтляваме подобно на откъснати от огъня въглени, а вътре в себе си не можем да си признаем, че искаме да горим с истински пламък. Страх ли ни е да живеем истински или просто не можем?
Искам да летя, Томи.
Чуваш ли ме?Надявам се да ме чуеш...
|
Публикувано на 06-07-2007 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.38
Гласове: 36
|
|
|
|
