| αποκάλυψη II |
 KiroGligorOFF написа
Те не знаеха какво правят.
А Той не знаеше защо.
Просто знаеше, че така трябва.
Болката беше невероятна, но тя беше нищо в сравнение с другото. С другата болка. Тая в мислите. И разочарованието. И вината...
Ужасно трудно е да изпитваш вина в момента в който нечии ботуши натрошават ребрата ти като сухи стръкове, но Той го можеше. Вина затова, че изпита гняв. За първи път. И разочарование – за втори. И едновременно с това някъде от другата страна на ронещите се, керемиденочервени мостове на отиващото си съзнание, Той коленичи и тихо ги помоли – тези с ботушите – за прошка. Прошка за Болката. Която с тихия тласък на раждащо се цунами идваше след Него.
........................................................................................................................................................
Вторият конник.
Изгаси цигарата, сгъна вестника и го сложи в джоба на сакото си.
Почувства се абсолютно празен. Не. Не беше оная празнота, с която се будеше и заспиваше последните десетина години. Онази си имаше име, имаше си плътност, присъствие... Сега дори тя беше изчезнала. Сега самият той беше изчезнал.
„...По данни на полицията, 46 годишният бизнесмен......................, който беше обявен за виновен по воденото срещу него дело за разпространение на наркотици и данъчни и документни измами е загинал при бягство от затворнически транспортен катер. Според полицаите, беглецът е попаднал под витлото на риболовен траулер, което буквално е разсякло тялото на парчета. Припомняме, че по непотвърдени данни, той е свидетелствал в нашумелия закрит процес срещу главите на четири от най-влиятелните кланове на....”
.................................................................................................................................................................
Почти десет години.
По-точно девет години, девет месеца и двадесет и два дни. Никое животно не може толкова дълго и търпеливо да ловува. И то една жертва.
Но той не беше животно. Как го беше казал Шекспир:
„...Във всеки звяр, дори и в най свирепия, има капчица милост. Във мен я няма – значи звяр не съм...”
Само че, вече не беше и човек.
Беше призрак. Призракът на някой, когото двама някогашни приятели бяха продали, смазали, заличили (или поне така мислеха) преди почти десет години. Но бяха пропуснали да го убият.
Сякаш беше преди два часа. Помнеше всяка подробност, всяко малко детайлче. Помнеше как се грижеше за тях, как ги прие в собствения си живот... Приятели... Много особена дума. Дума, която неясно защо има силата на заклинание. Дума, която може да променя. Тебе. Света. Истината...
А истинската истина хич не беше за вярване. Докато не му се наложи да повярва в нея. След „нещастния случай” със семейството му, му бе необходимо време за да приеме случилото се. Искаше да закрие компанията, но двамата му „най-добри приятели” в хор го убедиха, че това е грешка, че фирмата дава хляб на стотици хора, че би било глупаво и необмислено, точно сега, когато печалбите скочиха до небето и растяха със всеки час...., че е по-добре да отиде някъде, на някое хубаво място, да почине месец-два , да се съвземе...
Каза си, че може би са прави. Остави ги да водят бизнеса докато се върне.
Като се върна беше вече късно. Те бяха новите собственици.
Първо помисли че е шега. Не беше. Показаха му „подписани от него и нотариално заверени документи”. Струваше му се, че сънува. Неговите „най-добри приятели”... Събуди се напълно, когато двамата му организираха същото „нещастие” каквото бяха организирали преди това на жена му и детето.
Само че той оцеля.
Всъщност онова, което изпълзя онази нощ от горящата кола, миг преди бензиновозът да се вреже в нея, не беше вече той. Беше една горяща омраза. Толкова огромна и всеобемаща, че светът се беше изгубил в нея.
През следващите години той я превърна в най-шлифования инструмент. Закали я в търпение и студена прецизност. Направи и ножница от душата си.
..............................................................................................................................................................
Отвори вратата на гаража. Светлината опипа бавно тъмното помещение, сякаш се гнусеше да докосне завързаната за колоната фигура. Той пристъпи , махна торбата от главата и и разгъна вестника на височината на очите на вързания.
- Умрял си, приятелю. Поне тук така пише.
Извади парцала от устата му, пъхна една цигара, и я запали. Оня се вгледа и очуте му едва не напуснаха местата си. Мъжът с вестника придърпа намиращата се наблизо туба и седна.
- Позна ли ме? Няма как да е вярно, нали. Нали изгорях в оня „нещастен случай”. Е, и за теб пише, че си дал фира, ама ти си тук и купонясваш, а. Сега, ако не бързаш много, бих се радвал да си поговорим, преди да те пусна, по живо-по здраво... Доста неща имаме да си кажем, не е ли така?
.................................................................................................................................................................
Първите четири години се сляха в един дълъг и болезнен ден. Беше напуснал страната под чуждо име. Трябваше да забрави за всички свои познати, за всички частни или служебни връзки и контакти... Обади се само на брат си. С получените от него пари започна отначало.
Основа малка фирма. Беше добър. Познаваше пазара. Познаваше играчите. За четири години фирмата стана фактор. Вече можеше да започне онова, за което все още живееше.
Една вечер грузинците, които беше наел му донесоха една спортна чанта. С една глава в нея. На един от двамата му „най-добри приятели”. Сам се изненада от реакцията си. Не се почувства добре. Почувства се измамен. От себе си. От гнева си. И от копелето, което толкова бързо се беше отървало.
- Не беше бързо, бос – каза единият кавказец – Рязахме го със струна. С дебела струна.
Грузинците го уважаваха и едновременно с това се страхуваха от него. Бяха видели какво направи с двама глупаци, които веднъж имаха неблагоразумието да се опитат да го рекетират. Тогава им беше минала мисълта, че този мъж със сигурност е тръгнал към смъртта си, обаче само той е тоя, който ще реши кога и къде ще се срещнат с нея.
................................................................................................................................................................
- Тогава, приятелю, се заклех, че ти ще платиш и неговия дял. Бавно. Мнооого бавно. Заклех се, да те накарам да умираш седем пъти седмично. Знам всяка твоя стъпка, всяко мигане, всяко поемане на въздух през последните пет години. И, повярвай ми, дотолкова те опознах, че вече дори мога да те подписвам, без да знам как изглежда подписа ти. Какво говоря, мога дори така да пърдя под завивката ти, че и жена ти не би направила разлика... А, между другото, поднесох ли ти съболезнования за жена ти? Не? Извинявай. Лоша работа. Алкохола не прощава, да знаеш. А, ама аз май слагам каруцата пред коня. Всичко тръгна от смъртта на сина ти, нали. Знам какво е – изпитал съм го. Всъщност какво казаха лекарите. Левкимия? Кофти. На дванадесет... Истината, приятелю е, че не беше левкимия. Всичко тръгна от обикновен вирусен хепатит. Жълтеница. При децата, като се хване навреме се лекува бързо. Защо така ме гледаш? Откъде знам ли? За кое, за лекуването ли? Аа, за другото. Не ме разсмивай, нали ти казах – знам всичко. Та нали аз съм автора на тая пиеска. Лекарите, преди всичко са хора, приятелю. С човешки слабости. И нужди. Срамота, нали. Уж са се клели. Та първо се погрижих за хепатита. На онзи профилактичен преглед, когато все още детето беше здраво... Като искахте да отидете на Мавриций. Помниш нали? Е, това не беше точно ваксина. После това за левкимията беше моя идея. Знаеш ли, имаше моменти в които се чудех дали съм прав да постъпвам така... Като гледах как се топи малкия от химиотерапията... Чувал си как действа на здрав човек. Защото по това време сина ти вече беше здрав. После те оставих ти да свършиш другото. Да го водиш насила там. Като умря той, жена ти се пропи, а? Това не го бях планувал, ама ми дойде добре. Не се ли питаш, как така, въпреки лечението и лекарските забрани, все си намираше нещо за пукане? И откъде се взе това въже с така майсторки направен клуп? Е, не си се научил да обръщаш внимание на някои детайли, приятелю. Като например кой е собственика на компанията, благодарение на чиято конкуренция ти банкрутира. Това беше най-страшното, нали. Дори смъртта на сина ти и жена ти не те уязви така жестоко, колкото новината че си загубил парите си. Ирония ли ще е ако кажа, че си загубил моите? И точно в този момент (не си ли задаваш въпроса вече, защо) се появиха новите ти руски приятелчета. С готовност да ти подадат ръка. Да, ти знаеше кои са, но това не те притесни особено. Защото те ти предлагаха ПАРИ, а за тебе по-важно нещо няма. Тогава се погрижих за някои грешки в иначе перфектното ти счетоводсво, и за някои данъчни проверки. Като се стигна до данъци и твоите подземни приятели се оттеглиха, помниш ли? А помниш ли грузинците, дето ти предложиха неприлично много пари за наем на лятната къща? Дето после полицаите откриха дрогата. Да, де, аз не казвам че ти си търгувал. Чак толкова смелост нямаш. Ама така и не можа да убедиш съдиите, че не знаеш как така тези пари (колко бяха – два и половина милиона) са се озовали в найлоновата торба в личния ти сейф... Сега докато смелиш информацията, малко ще се повозим. По старите места...
..................................................................................................................................................
Всичко беше свършило. Празнотата бавно го поглъщаше. Усети изведнъж натиска на милионите мегатонове умора които се стовариха върху него с ускорение набирано почти десет години. Едва държеше очите си отворени. Смрачаваше се. Включи фаровете. Другият седеше безмълвно на дясната седалка. Гледаше някъде напред, без да вижда нищо.
- Забравих да ти кажа, че тоя номер с бягството също беше моя идея.
- Защо?
- Защото би било много лесно да те оставя в затвора. Но това би ми развалило сценария, приятелю. Затова се спазарихме с надзирателите. Докато тебе те набутваха в багажника, отпред извадиха един много приличащ на тебе пич и с торба на главата. Всички – и зяпачите и журналистите мислеха че си ти. После само трябваше да го бутнат от катера. Той така или иначе щеше да се удави с тия вериги по краката и ръцете... Но това с траулера не го бях планувал. Трябва да призная, че придава странна драматичност на историята, не мислиш ли? А, дали споменах, че за тялото прибягнах до услугите на брат ти?
- Какво искаш от мен?
- От теб? Нищо, какво да искам от умрял човек. Въпреки, че от друга страна познавам доста хора, които биха се радвали, че си жив. За да те режат бавно в продължение на месеци. Като например хората на руските босове, срещу които ти свидетелства на процеса..
- Никога не съм.....
- Да де, ама това го знаем само аз и ти, нали. Честно казано аз ги насадих...Ама във пресата излязоха други неща. И за това помислих. Ето пристигаме. Помниш ли тази улица? Тук трябваше да умра аз, нали, приятелю. Не е ли странно? Ти искаше да съм мъртъв, а сега аз съм единственият човек, който може да те спаси. Единственият който знае истината. Истина споделена между приятели.
...........................................................................................................................................
Животът му беше приключил. Всъщност той беше приключил много отдавна. Сега приключваше агонията. Усмихна се на себе си. Беше свършил работата си. Обърна се и разля тубата оставена на задната седалка. Погледна напред. На около двеста метра беше паркиран бензиновозът. Пълен. Догоре.
Запали цигара. Остави запалката да гори. Оня отдясно продължаваше да гледа в нищото.
Всмука дима смесен с острата миризма на бензин. Настъпи газта. Гумите запяха най-лудата меса. Колата полетя към цистерната. Колата носеше последната усмивка на една омраза, толкова огромна и всеобемаща, че светът се беше изгубил в нея.
- Няма да се отървеш така лесно, копеле. Ти трябва да живееш. За да умираш. Всяка секунда отново.
Той се обърна надясно и с рязък тласък изхвърли другия навън.
Запалката падна на пода.
Светлината която грубо облада стелещия се здрач нямаше нищо общо със някаква светлина в тунел.
...................................................................................................................................................................
Той чу, противно на всяка логика, как седалката изскърца под него.
Сведе поглед надолу.
Беше седло
„...И излезе друг кон, риж; и на ездача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един други да се убиват; и даден му бе голям меч...”
........................................................................................................................................
Двамата продължаваха да ритат изпадналия в несвяст мъж. Третият се забавляваше като пикаеше върху него.
Някъде далече, някой свиреше на тромпет.
Или беше тръба?
|
Публикувано на 09-07-2007 @ 00:00:00 EEST от pink_devil |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.56
Гласове: 72
|
|
|
|
