| ''МАМКА'' от Пип Волант. Продължение |
 pip написа
Трета глава:
Окопи, лагери и чюшки
На 16 септември 1941 година на петдесетина километра на север от Райски градец в школата за военни медицински кадри се празнува абсолвентска вечер. Часът е 19 и 45 минути. Трийсет млади и не чак толкова млади жени-абсолвентки чакат танцовата забава – днес са завършили тежки академични тридневни курсове за военнополеви санитари.
Заедно с луксозните дипломи, написани на ръка с молив върху половинки карирани страници от ученическа тетрадка, на випускниците се раздават и награди: разпределителен лист с номера на военната част, в която те ще допринасят за победата над врага.
Директорът на школата дръпва прощално слово по случай завършването. Наричат го седящата или “хемороидална” личност – тежи към двеста кила и никога не е виждан да напуска кабинета си. Чете на курсистите лекции по тропически зарази и пластична хирургия при изгаряния от електрически ток.
– Ще оказвате професионална помощ на войниците само тогава, когато здраво ги блъсне танк, самолет или кораб! Ако бомба им откъсне крак, глава или черен дроб! Никакви куршуми, стрели и камъни няма да лекувате – сами да се оправят! Всеки войник си има бинт и йод! Не се разпилявайте на дребно, а пазете силите си за сериозни ранявания, ясно ли е? Никакви дрисъци, въшки и махмурлуци също!
Вече в училищния двор заместник-началникът на курсовете – капитан медицинска служба Пинчук, произнася поредното име от списъка: “Галина Зотова!”, но никой не казва “Аз!”.
“Галина Зотова!” – повтаря раздразнено облата отвсякъде, огледално подобие на началника си капитан Пинчук:
“Къде е Зотова?! Да се открие веднага! Врагът не дреме!”.
Жените, подредени в строй, тутакси се юрват като ловни хрътки в сградата на селското училище зад тях и викат по коридорите: “Зотова!”, “Галка!”,”Галя!”
Техните викове остават нечути от двамата в една от стаите: един младши лейтенант със свалени гащи разпалено се труди върху задните части на млада жена, просната по корем върху мръсно писалище. Изпаднали в глухоням екстаз, те едновременно усещат идващия след броени секунди сладък миг на очаквания оргазъм и нищо друго не ги интересува. Вратата се отваря и звуците от кулминационните стенания на любещите се и ругатните на “хрътките” се сливат в един малък, никому ненужен хор от сексуално задоволство и псувни.
Ръководството на медицинските курсове не намери време за другарски съд над нарушителите на съветския военновременен морал, но санитар Зотова бе изпратена веднага на предната огнева линия, демек на действащия фронт, чиито бойни действия се водеха в околностите на Райски градец.
На 18 септември новоизлюпеният санитарен спасител Галина Зотова под звуците на артилерийска канонада и автоматна пукотевица пълзи през храсталака към войниците от оръдеен разчет номер 3441. Пристигайки на мястото, тя с професионален поглед от трийсетина метра установява тежките наранявания на войниците, несъвместими с живота. В същото време вижда германските войници, настъпващи нагло и упорито на една ръка разстояние. Тя сваля кепето си с новата лъскава петолъчка, за да блесне хубавата й дълга кестенява коса, разкопчава гимнастьорката си, вади от джоба комсомолския си билет и го заравя трескаво в земята. Точно в момента, в който над нея застават десетина немски войници, успява да извади чаровната си усмивка, с която е пленявала толкова много мъже. Автоматчиците са стъписани от находката си, толкова чаровна и предизвикателна. Говорят бързо, оглеждайки се. После приклякват. Обръщат я по корем, запретват й полата, скъсват бельото.
Изведнъж един от “изнасилвачите” нещо извиква, другите бързо наместват полата на момичето, а някои от тях се изправят. Те вече виждат на стотина метра от себе си да идват към тях още техни колеги, този път цял взвод. В този момент от страната на млъкналото преди часове съветско оръдие се чува стрелба от автоматично оръжие. Изненаданите германци пак приклякват, но един от тях се хваща за главата, от която през пръстите на ръцете му бликва кръв, и се свлича на земята бездиханен. Няколко войници тръгват пълзешком към източника на смъртоносната опасност, както пише в класическите книги за войната. Останалите започват да налагат с ботуши прострялото се пред тях тяло на младата жена така упорито, както се повтаря припевът в песента на средновековен френски вагабонт, влюбен в дъщерята на кръчмаря: цинично, упорито и често. Акомпонира им не латерна или швейцарски дудук, а автоматните откъси на противоборстващите страни в тази война на оръжия, но не и на човешки инстинкти.
Привечер, когато пукотевицата е почти свършила, младши щабен офицер Аахим Бекер разпитва дългокосата пленничка, цялата насинена и с кървящи рани по красивото й лице, настанена на трикрако столче в средата на селска стая в къща, станала пункт за дознание на военопленници. Обикаляйки в кръг около момичето, той преценява отворената й уста с пълни от травматичните отоци устни като предизвикателен еротичен подтик. Гърдите в деколтето й, които се надигат в затруднено дишане заради счупените ребра, явно му пречат на стандартната процедура на разпита. Въпросите “Имената?”, “Номерът на частта ви?”, се преплитат в главата му с “Дали френската любов с представителка на противниковата армия може да се приеме за забранен полов контакт с жена от неарийска раса?”. Изведнъж той, все още девствен 22-годишен член на националсоциалистическата партия на Германия, рязко спира пред пленничката, грабва я за раменете и я премества на кревата. Изнасилва я многократно и с удоволствието на първото мъжко любене. На следващия ден щабът на Аахим Бекер се премества на друг плацдарм, а момичето е изпратено в концлагера “Райзенау” с един от “влаковете на свободата” и с благодарствен печат от А. Бекер: “полезен медицински кадър”. Все пак можеше да й тури в протокола за разпит и един друг параф: “Ликвидация”! Добротата не е порок, нали?
След триседмично адско пътуване, при което измират от глад половината от робите, и унищожителна тримесечна карантина, санитарят от Червената армия Галина Зотова е разпределена в медицинския комплекс на концлагера “Райзенау”.
В преддверието на барака № 17 редник Отто Щилман, 46-годишен пазач с поглед, празен колкото стомаха на всеки един от охраняваните от него концлагеристи, посреща изпратената тук детегледачка. Посочва й вратата с дулото на автомата върху гърдите си и влиза след нея. С дясната си ръка посочва наред децата, за които ще се грижи тя. Още при първото му “Този!”, жената вижда грубо направената татуировка: “Елза = моя любов” на ръката му и посоченото голо дете и рухва на пода, припадайки. Стражарят псува и я рита с ботуша си в ребрата. Тя идва на себе си и през рукналите от очите й сълзи прошепва: “Отто! Васька! Отто! Васька!”. Недоумяващият стражар опулва очи. Жената посочва с пръст първо него и казва: “Отто! Москва! Отто! Москва!”, после себе си – “Галя! Галина Зотова! Москва!”, после детето до нея “Васька! Сын! Dein Sohn!” И така няколко пъти. Идва логичният ред на Отто Щилман да пребледнее. “Майн зон?!” – прошепва шашардисано той и опирайки гръб в стената, бавно се свлича долу до жената. През главата му като студен зимен вятър преминават откъслечни сцени от командировката му в Москва през 1937 година: водки, танци и интимни връзки с леснодостъпни жени, славянските имена и лицата на които вече не си спомня! “Ja! Ja, ja, ja!!!” – радва се на неговото разбирателство жената и се хвърля да го прегръща, покривайки лицето му с множество влажни и мляскащи целувки.
Вероятната им краткотрайна московска връзка е подновена в стил сладникава семейна идилия. Тя убийствено парадоксално се смесва със сивата пепел от крематориума, в който денонощно се изгарят телата на стотици невинни пленници, умрели от глад и лишения. Останалите живи чакат кротко на смъртна опашка, примирили се с участта си на неизбежни жертви - дори непонятната за тях цел на собственото им унищожение вече не ги вълнува: те са сринати психически до тотален и необратим душевен колапс. Обхванати от принудителна прострация, те не реагират с никакви признаци на каквито и да било чувства на поредната смърт на своите съседи по барака, на случаите на канибализъм, на дежурствата в крематориума по график на един абсурден календар в крайно нечовешкия процес, наречен от нацистките философи “война за прочистване на арийската раса”.
На този зловещ фон изминават три години и половина на тайна обич между пазач и арестантка. Така тя си запазва живота и работата на топло в медицинския център, където се провеждат дълги, прецизни и упорити опити със стволови клетки върху болните деца, а той редовно задоволява половия си инстинкт.
Бързо или бавно, но краят на войната наближава. Все още е началото на март 1945 година, но това няма никакво отношение към любовта и физиологията на двойката концлагерни гълъбчета.
– Ото, любими! – се обръща на вече съвсем сносен немски Галя Зотова към своя законспириран любовник, търкайки челото си в неговата буза. – Искам да ти кажа, че съм бременна!
Изненадата на Отто Щилман се прояви досущ неподправено, като тази при първата им среща в неговата барака №17. Той бавно дойде на себе си и проговори несвързано:
– Добре... Станалото станало... И без това всичко върви към
края си... Ще те изпратя при жена ми...
– Чюшки! Как така, Отто, при жена ти? – недоумението на
концлагеристката, облечена в раирана роба и с бяла забрадка на главата, прерасна в иронично недоверие. – И как ще ми уредиш бягството, а?
– Още не знам как... но ще стане, ще видиш... – отговори след дълга пауза пазачът със зачервено от напрежение лице и приведена глава.
Изминаха повече от десетина напрегнати дни. Една вечер Отто каза на Галя категорично, но с разбираем за случая трепет в иначе спокойния монотонен глас:
– Или тази нощ, или никога!
Тя само му кимна няколко пъти и отиде на работното си място да се приготви за бягството си според изработения таен план.
следва...
|
Публикувано на 28-08-2007 @ 00:00:00 EEST от badmin |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.53
Гласове: 13
|
|
|
|
